Имало едно време в едно далечно кралство –викали му Netherland или Ниска земя – та имало там, далеч, далеч, чак  на края на някакъв южен парцелиран район малко селце с подобаващо име – Айндховен,  Крайният парцел. Селцето общо взето тънело в зеленина, земеделски прелести и световна неизвестност, докато не се появил благородният рицар, пардон! дук Хенрих Първи оф Брабант, който му дал престижния статус на град. Годината била 1232 и така започва писаната история на града, чиято  единствена гордост по онова време били малка крепостна стена и замъче, издигнали скромни снаги над равните зелени пасбища на южна Холандия, оградени със също толкова скромно ровче, и популярни в цялата близка околия със седмичния си пазар.  Градецът наброявал всичко на всичко 175 къщи. Човек неволно почва да се чуди каква ли е била дефиницията на дука за град. После приказката става много скучна и нищо не се случва в нея цели 650 години. (Нищо в този случай означава обичайните средновековни опустошителни пожари, чумни епидемии, периоди на глад и бедност, малки локални войни, многократни превземания от испанци, холандци, испанци, холандци, испанци, хо... а, не този път французи, многократно разрушаване и подновяване на крепостните стени и прочие тривиални събития, които не допринесли изобщо за разрастването на селището и то си останало миниатюрно и незначително чак до модерни времена.)

Затова пък, когато в края на 19-ти век индустриалната революция най-после достига до тия далечни равни тучни земи, тя не просто ги навестява, нито пък кротко се настанява в тях, ами направо избухва в заспалото земеделско селище с всичката мощ на модерните си технологии и с ослепителния блясък на електрическа крушка. Буквално. Братята Антон и Жерард Филипс основават в центъра на Айндховен фабричка за производство на електрически крушки.М-да, всички велики неща започват скромно. Градчето мигом се сдобива с прякора Градът на светлината, а фабричката ще прерастне скоро в гигантски световен електронен концерн - Philips. И оттам насетне историята на Крайния парцел заприличва малко на „Странния случай с Бенджамин Бътън“ – един от най-старите градове в цяла Холандия започва да се подмладява, да расте и да става все по- жизнен, ярък и модерен, все по-енергичен, провокативен и даже футуристичен.Отръсква се като мокро куче от древната си история и става флагман на световния съвременен индустриален дизайн и супермодерни технологии. Нещо като европейската Силиконова Долина.

Но преди да затънем в детайлите на този изключително куриозен исторически прецедент е време да въведем в действието двете главни героини на нашата приказка – Принцесата ( с прякор Вечно Недоволната) и Кралицата (само по роднинска линия, защото се пада майка на Принцесата), но по-често изпълняваща длъжността Главен Кралски Усмирител. Двете пристигат от София яхнали опитомения змей Wizzair (и аз не знам кой им измисля имената на змейовете, ама такива са все едни странни и неблагозвучни) и се оглеждат учудено на голямото модерно летище в  Айндховен – цялото в стъкло, архитектурни декларации и високи технологии. Влачат си прилежно багажа с вече счупени колелца (защото това съвсем не е първия змей, на който се возят това лято и някои от скорошните им дестинации съвсем не са били така цивилизовани, че да предлагат асфалт и гладък мрамор за колелцата), което естествено дава повод на Недоволната да мърмори и на Усмирителката да дудне обещания за мека постеля и вкусна вечеря в този или в обратен ред. По желание. Железният кон ги стоварва на Централна Гара, а там ги посреща приветствено, нагазил насред цветенцата, издокаран в подобаващ за високите гости зеленясал бронз не някой друг, а самият д-р Антон Филипс – в закопчано догоре зимно палто и шапка в лявата ръка.

Гледана отвън гарата, на която бронзовият доктор кой знае защо е обърнал гръб, забележително прилича на портативен  радиоприемник – компактен, правоъгълен, с все антенката, стъклената скала, квадратно високоговорителче, което е всъщност терасата на кафенето и даже голямото кръгло копче на потенциометъра за настройка на честотата, което пък се е дигизирало като стенен часовник. Дизайнът от 1956-та година е носител на архитектурни награди и се предполага да имитира конкретен много популярен модел транзистор, произвеждан от електронния гигант Philips  по това време.

Нашите кралски особи нямат време за запознанства с хер Филипс (злите езици говорят, че крупният капиталист бил роднина на Карл Маркс, ама много е иронична съдбата понякога, хи-хи) и се мятат тичешком на градската автобусна карета, за да се доберат до симпатичното хостелче в центъра на града. Със загадъчното име „3ВЕ“ (Три-Би-И).

Така – меките постели са осигурени, остава да се погрижим за вкусните вечери. Изоставяме багажа в стаята да жали счупените си колелца, обличаме по една-две-три жилетчици, защото краят на юли може да е синоним на адски зной в София и Варна, но в Айндховен не изглежда да е нищо по-сериозно от късна пролет – сивичка, хладничка, дъжновничка и свежичка, и поемаме в здрача в посока към щръкналите високо над къщите остри готически кули на катедралата.

Пътят ни минава по тясна крива уличка с няколко от малкото съхранени истроически сгради на Айндховен – пешеходна, спретната, с лъскаво боядисани врати, пощенски кутии и магазински витринки. Води ни точно към църквата и към центъра на нощния живот на града. Двете 70-метрови остри готически кули на катедралата стърчат насред  скупчените наоколо десетки барове, ресторанти, пъбове, клубове и кафенета. Отколешна витална европейска традиция е вярата и молитвата да вървят ръка за ръка с храненето и алкохолното опиянение. Единство на духа и материята. Като заклети европейки ние горещо одобряваме и се заемаме да намерим най-доброто място за вечеря на кралските ни персони.

Хладното време е опразнило външните масички и се налага да надничаме през прозорците на кръчмите, за да видим дали са пълни – изпитана туристическа рецепта за добро хранене е да следваш навиците на местните хора и да избягваш празните ресторанти. Успяваме да се ориентиране правилно в изобилието от европейски, азиатски и други кухни и хлътваме в претъпкано  с млади хора заведение, специализиращо в ребърца на грил. И бирите и ребърцата впечатляват еднакво с качество и количество – разбира му на живота айндховенската младеж. Катедралата сияе достолепно и тържествено, обляна в синя светлина, докато наши величества се прибират леко нетрезви в хостела.

Вярна на пътешественическите си навици не успявам да спя добре и скоквам още с първия сивкав дневен светлик да опознавам градеца. И да търся кафе. Принцесата от друга страна, не изменя на своите си пътешественически навици и спи юнашки до обед.

Фабриката и главният офис на световния концерн Philips в центъра на града били благословията и проклятието на Айндховен. Благодарение на тях бившото крепостно селце се развило и разрастнало с бясна скорост докато се превърнало в днешния пети по големина град на Холандия. Но пак заради тях Крайният парцел бил подложен на масирани бомбардировки от съюзническите войски през втората световна война – Philips произвеждал компоненти за въоръжението на Оста и според масово практикуваните военни тактики трябвало да бъде унищожен. Каквото оцеляло след бомбардировките пък, станало жертва на амбициозни следвоенни градоустройствени проекти, когато на никой още не му пукало особено за архитектурно историческо наследство. В резултат на което свидетелствата за средновековното минало на на града са малко и добре скрити: останките от крепостната стена – дълбоко под земята, нейде в основите на сградите в центъра,  са споменати в информационна плочка на фасадата на двуетажна къща с кафене, но не се виждат; друго информационно табло на площада пред църквата известява, че под паважа е било открито гробище на жертви на бубонната чума, чиито останки са внимателно пренесени и съхранени и се изследват по световни програми за изучаване на историческото развитие на човешката имунна система;  широка асфалтирана улица във вид на пръстен около центъра, която била построена в началото на 20-ти век върху окончателно изоставените и заринати крепостни ровове.

Църквата „Света Катарина“ е реставрирана след войната до първоначалния си нео-готически блясък и строгост. Но оригиналният храм  съвсем не е средновековен – датира едва от 1890-та година. Построен е разбира се върху основите на по-стара църква. Двете му доминиращи града островърхи кули си имат прякори – Мери и Дейвид.  Камбаните им разнасят мощен мелодичен звън, докато прекосявам площадчето покрай затворените в ранното мъгливо утро ресторанти и барове в посока към централния площад на Айндховен „18-ти септември“. Както всеки може да се досети – дължи шантавото си календарно име на историческо събитие, подобно на някогашните български площади „9-ти септември“ (Интересно, на тукашния не са му сменили името след падането на Берлинската стена. Може би защото Айндховен не е освободен от Червената армия или пък защото айндховенци не са правили преврат в деня на нахлуването на освободителните войски.)

Централният площад е супер модерен, лъскав, опнат по конец и архитектурно предизвикателен. Все едно пристигнал от бъдещето. В единият му край лъщи самодоволно  безформено-стъклено-надменно-показно нещо, наречено The Blob (който може да го преведе задоволително с една дума на български моля да ми се притече незабавно на помощ) т.е. „пльокната пихтия“ , „капнато желе“ или нещо подобно в смисъл на безформено, но повече или по-малко аеродинамично. Прилича на  прозрачно-стъклено желе  неволно капнато от сандвича на немарлив извънземен гигант докато се е надвесвал любопитно от небесата да разгледа по-отблизо  архитектурата на града. Май е информационен център – има някакви магазини за сувенири на втория етаж, но не успявам да го разгледам отвътре поради твърде ранния час – не само пльокнатото нещо, но и целият площад е безлюден и принципно неработещ.



Входът на подземния велосипеден паркинг – нали сме в Холандия, никой дори и за миг не бива да се замисля кое е най-масовото превозно средство наоколо - прилича на недозакопан тръбопровод. Декориран много изискано с червено цъфнало мушкато. Компания му прави скоклив минималистичен фонтан без корито, разливащ щедро вода по пешеходната зона. После следва импозантният модернистичен, квадратичен, стъклено-кубичен мол „Плаза“ – и него само отвън го разглеждам, а тясна уличка вдясно ме връща към Пазарния площад и по-непредизвикателната архитектура на миналия век.

Целият просторен, павиран с червени плочки  площад е залят с море от масички, слънчеви чадъри, столчета и саксии с храсти, ограден от исторически  фасади с капандури, цветни сенници, мушката по прозорците и тераските, стръмни покриви, разноцветни калкани. В по-нормален час би бил идеалното място за кафе, четене на вестник и водене на дискретни наблютения над местното население, но в мрачното ранно утро, уви, аз съм единствен посетител.  Компания ми прави само Фриц Филипс – пак бронзов и пак с палто (зиморничави нещо са май тия индустриалци).

Връщам се пред църквата и завивам в уличка зад сградата на общината. Където попадам в малък дизайнерски рай – десетки работилнички, магазинчета, изложбени зали, дисплеи, кафененца, галериийки и прочее подобни, заринати с изделия, хрумки, продукти и проекти на млади дизайнери. Бижута, мебели, дрехи, аксесоари, часовници, домашни потреби, технически джаджи и други неща с неясно предназначение. Оригинални, закачливи, провокативни, екологични, рециклирани, забавни, предизвикващи размисъл и изумление, светещи, мигащи, елегантни, сгъваеми, хитроумни, портативни, неочаквани, изненадващи, футуристични или подчертано старомодни, супер функционални или страшно непрактични. Истинско пиршество за любителите на оригиналния дизайн, кича и младежката мода. Дълго зяпам витринките и се подхилквам на шегичките.

Съвременната слава на Айндховен на лидер в областта на дизайна и технологиите  се дължи в огромна степен на трите си реномирани висши учебни заведения - Айндховенския технически университет, Университетът по приложни науки Fontys  и Академията по дизайн. Създадени след втората световна война и трите успяват бързо да си създадат име и привличат хиляди талантливи млади хора от цял свят с програмите си в областта на свръх-модерните технологии, иновациите и експерименталния дизайн.  Някогашният неизвестен, далечен  краен парцел е днес  център на тъй наречения Brainport – технологичното сърце на Холандия, инкубатор на иновационни идеи и технологии, дом на множество компании с международна известност и размах (например Philips и DAF). Освен това, в контраст с индустриалната си слава и същност Айндховен е един от най-зелените холандски градове с безброй паркове и възможности за спорт. Нищо чудно, че е изключително популярна дестинация за млади хора и студентите съставляват повече от 10% от населението на града.

Дизайнерската уличка ме подсеща да намеря сградата на Академията по дизайн – също в центъра според туристическата ми карта – световно известната  "De Witte Dame" , Бялата Дама. Хвърлям едно око и на  „Bruine Heer“, Кафявият джентълмен – бивша сграда на фабриката за електрически крушки и разбира се, на Розовото бебе – най-първата, оригинална фабрика на Philips, мъничка и нелепо розовичка в сравнение с импозантните джентълмен и дама.

Най-после е станало човешко време и кафенетата отварят, така че успявам да пия „най-доброто кафе в Айндховен“ според нескромната реклама на кафетерийката сгушена в градинка до Бялата дама. Градът се разбужда, коли запълват главната улица, броят на велосипедистите се увеличава експоненциално всяка минута и денят започва – не много забързан, но делови и съсредоточен, син и ухаещ на цветя.

Затваряйки още едно кръгче около компактния градски център минавам край църквата „Свети Августин“ със самия златен светец на върха на стройната островърха кула. Няма как да пропусна и другата, несравнимо по-висока струтура на Цитаделата –  с обтекаемия си дизайн, щръкнала над морето от сгради ми прилича на току-що изплувал мостик на подводница, очаквам всеки миг градът да се раздели на две и да се разлее от двете страни на издигащото се гигантско туловище.

Градските часовници си цъкат незабелязани, църковните камбани си бият на всеки час и изведнъж се оказва, че вече имам само малко време за едно наистина бързо тегелче в Музея за модерно и съвременно изкуство Van Abbemuseum – хвърлила съм му око от вчера. То просто няма как да не го забележиш и да не ти се прииска да го разгледаш – сивите му неправилни форми изникнали направо  от водите на река Домел и перфектно поддържаната градина край бетонната грамада привличат неудържимо всеки, имал късмета да попадне в обсега им.

Необичайната архитектура ме подготвя донякъде и си мисля, че знам какво да очаквам от експозицията, но реалността е много по-странна, неописуема, често тотално неразбираема и абсолютно провокативна. Освен платна на Пикасо, Кандински, Шагал и други класици на модернизма, музеят предлага истинско лудешко приключение в света на съвременното изкуство и необичайни визуални форми. Драсканици по стените, купчини нахвърляни мебели, ярко боядисани бетонни отломки, полуразтопени пластмасови столове, платняни тунели, модифицирани тоалетни чинии, текстилни статуи и структури, светещи екрани и други светещи неща, странни механични съоръжения и електронни устройства, все едно съм в Музея за извънземни култури на братя Стругацки: „статуи и модели, приличащи на уродливи механизми, и механизми и апарати, приличащи на уродливи статуи“. От цялото сюрреалистично преживяване ми остава един много ярък въпрос в съзнанието: какво е изкуство, всъщност? Май вече хич не съм сигурна. Но за задълбочени анализи и търсене на изчерпателни отговори няма време – трябва да събудя Принцесата и да стигнем навреме до гарата, за да не изпуснем влака за Амстердам.

Прекосявам бързо, почти на бегом градинката зад музея, но дори така мощната й магия на покой, природни красоти  и естествен чар успява да се закачи и да остане с мен  през остатъка от деня ми.

Заварвам Нейно височество будна, закусила и в прекрасно настроение, което мигом бива съсипано от счупените колелца на багажа – все така неуслужливи, хвърлят ядни искри по паважа, издават зверски звуци и създават доста осезаеми сили на триене, които затрудняват и изнервят покачената на високи токчета пътешественичка. Всички, от администратора в хостела, през шофьора на автобуса, та чак до интернационалните ни спътници в купето на влака, са безкрайно любезни, услужливи, по европейски изискани и с прекрасен английски (така като гледам, май аз говоря най-лошия английски в тази страна), освен че говорят по още някой език (както става ясно от подочутите телефонни разговори на италиански, френски, испански и арабски, водени по седалките около нас). Което изобщо не е необичайно в Европа разбира се, но у нас, провинциалистчетата от далечни англоезични краища на света, където  има само един официален език и мнозинството от населението говори само него,  полиглотските умения на холандците предизвикват възхищение и завист. От друга страна обаче, ние с Принцесата също си говорим на български, така че се представяме успешно във вавилонското езиково състезание.

Пътуването с влак през равната земя на Холандия е приказка само по себе си. Зелена, мирна приказка за тучни земи, достолепни крави, спокойни канали, плачещи върби, спретнати къщички и искрящо бели, неуморно махащи ветрогенератори. Ако това е холандската представа за индустриална зона и европейска Силиконова долина как ли изглеждат змеделските им райони?!

И понеже приказката трябваше все пак да е футуристична, а не пасторално-кравешко-утопична, за финал - ето как изглежда Конгресният център на Айндховен (неизвестно защо наречен Еволюция след като е очевидно и за децата, че по би му подхождало „Летящата чиния“):