Шофьорът на таксито не знае къде е хотела. Май и английски не знае. А скоро ще се изясни, че и познаване на правилата за движение по пътищата не е сред квалификациите му. (Вероятно е неврохирург. Или атомен физик.) Изобщо не обръща внимание на подробните ми указания, че трябва да стигнем до гарата, на най-централната улица, само на 200 метра от площад Федерейшън. Не, дърдори си на индийски (май) с някакви невидими телефонни съветници, цъка безспирно по менютата на Джи-Пи-Ес-а, игнорира високомерно указанията на пътните знаци, опитва се неколкократно да завива в забранени улици, отнема предимство безпардонно и предизвиква гневни реакции у другите шофьори.(Може пък да е психиатър. Или социолог. Щом обича да експериментира интерактивно с хората.) На два пъти слиза от колата да си говори на спокойствие (сякаш има дори най-малка вероятност ние да го подслушваме - и без полиглотски способности е очевидно, че езикът, на който ние си комуникираме на задната седалка е поне на един континент разстояние от родния му диалект) Накрая ни стоварва безапелационно насред неописуемо задръстване, уточнявайки с ръкомахане, че сме на правилната улица, ама поне на две пресечки от хотела. Плюем си в пазвите - поне стигнахме живи - и поемаме бодро по претъпкания тротоар.

Навалицата е невероятна. Улицата - задръстена с всевъзможни военни машини и униформи. Двигатели боботят и ни заливат с миризма на отработено гориво. В една от тесните улички ни причаква танк! Накачулен с деца - мирна картинка. Небето - сиво, вятърът - влажен, студен. (Краят на април в Бризбън е още горещо лято. В Мелбърн не е ясно що за сезон е.) Зъзнем и се провираме сред тълпата. Най-после се разкрива причината за стълпотворението - военен парад. Стегнат, лъскав, сърцат, дисциплиниран. Анзак Дей е  - Австралийският (и новозеландски) ден на националните герои. Отбелязва се на годишнината от битката в Галиполи (25 Април 1915) В цялата страна се провеждат тържествени военни проверки на разсъмване, почитат се падналите във войните, поднасят се цветя на паметниците на загиналите и предиобедът задължително завършва с  военен парад. Окичени с медали, червенобузи накуцващи старчета - ветерани от Втората световна война, не по-малко декорирани участници във войните в Корея и Виетнам, по-младите - завърнали се от Ирак и Афганистан, завършващите всевъзможни военни и полицейски академии - сериозни, дисциплинирани в безупречните си униформи. Огромна част от маршируващите са с поли. Нямах представа, че жените са толкова много в австралийските сили за сигурност. Деца в скаутски униформи. Момиченца (от момичешките скаутски организации).

Духови оркестри блестят с лъснатите си инструменти. Сресани до блясък коне със сплетени гриви и късо подстригани опашки тракат ритмично по паважа, велосипедни полицаи се движат в ято като на спортно състезание, автомобили и камиони в маскировъчни цветове и с явно специално предназначение (чиято природа аз не бих могла дори да гадая) ръмжат, знамена и шотландски полички се веят, шотландски гайди дуднат/пищят. Но без танкове (с изключение на обърнатия на детска катерушка) и без онези страховити ракетни носачи, които бяха едно време гвоздеят в програмата на седмо-ноемврийските паради на Червения площад.

След армията и полицията, медалите и униформите, знамената и барабаните на улицата се изсипват в плътна маса зрителите - целият град се отправя към Мелбърнския военен мемориал, който е една от централните туристически забележителности и разбира се е на списъка ми с места за виждане, но вече сме посинели от студ в летните си одежди и благоразумно решаваме да се оттеглим в хотела.

Горещ душ, седем ката дрехи и сме готови за мелбърнски приключения. Дори след оттеглянето на парадната военна окупация улицата е шумна, пълна с елегантно и топло облечени хора, джапащи смело в локвите с кожените си обувки. Моите зимни обувки са гуменки. И аз джапам, но по-несмело. Извънземното днес се изживява като млада дама - издокарала се е със специално закупените за случая ботуши (абсолютно излишен аксесоар в куинсландския субтропичен климат) и не спира да ахка колко непостижимо елегантно се обличали мелбърнци. Което трябва да призная е доста набиващо се в очи. Дори за някой вперил поглед в краката си, стараещ се напразно да избегне плитичките тротоарни локви.

Гарата Флиндърс стрийт стейшън. Импозантна, огромна, строена по проект избран с международен архитектурен конкурс в Златната епоха на Чудния Мелбърн. Пандишпанено жълта с кафяво и зеленясали медни куполи. Просторна, кънтяща, с високи сводести тавани. Старомодният часовник на ъгловата фасада е любимо място за срещи на младите мелбърнци. Очевидно. Пълно е с разноцветна шантава интернационална младеж. Докато чакаме зелената светлина на светофара ни предлагат безплатни прегръдки (веднага се възползваме), брошурка в защита на яйценосните кокошки(малко подтискаща и зловеща в описанията на жестоката им съдба), покана за рок-концерт на някаква апокрифна група в безизвестен бар (с прикачена подробна ръчно !!! рисувана карта как да стигнем дотам), заговарят ни на испански, питат ни колко е часа на английски (нищо че сме точно под часовника), а един униформен чичко с голяма старомодна кожена пощальонска чанта раздава на минувачите медни пенита - оригинални, спомен от първата световна война.

Принцовият мост ни прехърля от другата страна на реката. Убеждавам се лично, че от водопада Яра-яра няма и следа. Днес никой не знае къде може да е бил. Но реката е все така сборно място - не разделяща, а обединяваща града. Зелена и спокойна влачи мътни води в иззиданото си каменно корито. Наметнала се е кокетно с разностилни, разнокалибрени мостове. Южният бряг е пешеходна зона, опасана с кафенета, ресторанти, шопинг-молове, казино, огласяна от улични музиканти, декорирана с авангарден стрийт-арт. В пазаж под моста се крие от дъжда пазар на местните занаятчии и художници. Купувам няколко акварелни картички, Бояна разпознава в гръндж-музикантите представители на своята кръвна група и се спира на раздумка, гледаме как художници рисуват и дърворезбари дялкат, спираме се пред щанд със стари гармофонни плочи, и пред множество сергийки с ръчно правени бижута. Очите ми остават в сложно заплетените филиграни на старинно изглеждаща брошка. Заговаряме се с дамата на щанда, която веднага ни пита какви сме и след признанието за българския ни произход продължава на чист български:" А, като сте от България, български говорите ли?" Сънародничка. От дълги години в Австралия. Вече не се събира с българи и рядко си ходи в родината. Но искрено се радва на срещата ни, на чистия (макар и по варненски мек) български на детето ми. Настоява да й подари нещо и не ни пуска да си тръгнем докато не напълва ръцете ни с визитни картички за контакти и изящни ръчно правени бижута - обеци за Бояна, деликатна брошка за мен. Изтръгва обещание да се обадим непременно другия път като сме в Мелбърн и с един жест само разбива на пух и прах митовете за недружелюбните българи в чужбина и надутата арогантност на старата емиграция.

Не че някога съм пила кафе край Сена, но в розовеещите ми представи на запалена виртуална пътешественичка парижките улични кафенета не са по-различни от френското бистро в което спираме за обяд -току под мини-Айфеловата кула изтъпанчена над Арт-центъра. Масичките са изнесени на тротоара, под огромни квадратни чадъри, закотвени с вериги и бъчонки с бира. Като квадратни лодки на речния пристан, с червени плющящи платна. Менюто прелива от френски думи и специалитети, газови отоплители разливат уют под чадърите и забележително добра младежка група свири популярни поп-рок парчета. Архитектурният дисплей от другата страна на реката е умопомрачителен. (Списъкът с представените в центъра на Мелбърн архитектурни стилове е две страници дълъг!) Без колебание поръчваме рататуи (френски вариант на Имам Баялдъ) с голяма зелена салата, която вятърът мигом и без извинения отвява в реката. Патиците се изненадват приятно от неочакваната почерпка. Следващият му бурен порив повдига червеното платно(сега вече крило) на чадъра задно с масата и котвата-бъчонка и ги затътрузва към водата. В явен опит за жертвоприношение към речните божества. Срещу което аз по принцип не бих възразявала, ама в случая жертвените приношения включват още недопитото ми кафе и недовършения божествен крем-брюле. Втурваме се да спасяваме ресторантското имущество. Героично устояваме на ураганната мощ на вятъра и спечелваме няколко ценни минути, през които сервитьорът успява да сгъне чадъра, лишавайки цялата конструкция от подемна сила. С общи  усиля връщаме масата обратно насред пешеходната зона (не без известни затруднения, тъй като пълната бирена бъчонка внезапно е станала тежка и неповратлива) под дъжд от ръкопляскания. Поднасят ни нови кафета (в замяна на изсърбаните от въздушната стихия) и бандата изсвирва песен по наше (на девойката) желание. Тръгваме си като герои.

Започвам сериозно да си мисля, че сидненци хич не преувеличават в ехидните си твърдения, че мелбърнци строят толкова много музеи, галерии и концертни зали, само за да има къде да се крият от пословично враждебния си климат. Всъщност, май не е никак лоша идея. Я, да надникнем и ние в Арт центъра! Прекарваме интересно следващите два часа сред спортни автомобили, мебели и прочие елегантен италиански дизайн от първата половина на 20-ти век - гостуваща изложба посветена на семейство Бугати. Косите и обувките ни поизсъхват.

Само си подаваме пак носа навън и мигом ни обзема неустоима любознателност - решаваме на всяка цена да влезем в най-близкия закрит музей. Какъвто и да е той. Оказва се Музеят на имиграцията. Много подходящо разположен до реката в сградата на бившата митница до някогашните докове, откъдето започвали всички имигрантски истории.

Никога в живота си не съм ревала в музей. Не бях. Ама то за всичко си има първи път.

Непретенциозните нищо и никакви два етажа с колекции от лични вещи, дневници, писма, снимки, любителски филми на пристигнали в различни епохи имигранти не просто ме докарват до сълзи с откровенията си, но успяват да ме редуцират до перманентно подсмърчаща емоционална развалина. С неспасяемо червен нос и видимо затруднено дишане. Крия се дълго  в тъмна стаичка, тапицирана от земята до тавана с паспорти - от всички краища на света - но не откривам българския герб.

За пореден път се смайвам от аскетизма на корабните битови условия в реставрираните каюти от различни десетилетия. И от стоицизма на пътниците. Неизбежно ги сравнявам със себе си: три-месечно плаване срещу трийсет-часа полет; минимум 3 месеца в една посока за всяка кореспонденция срещу съвременните комуникации в реално време - телефони, Скайп, Фейсбук; болести, бури, лоша хигиена, опасности срещу пълнометражни филми, музика и първокласно обслужване. Несравнимо е. И въпреки това имаме толкова много общи преживявания - неизвестността, културният шок, самоопределението, борбата за идентичност, нуждата от принадлежност, дискриминацията, стереотипите, носталгията, адаптацията, болката, разочарованията. Надеждата. Във всеки имигрантски разказ виждам себе си, детето си.

През сълзи два успявам да прочета, че повече от девет милиона души са имигрирали успешно в Австралия от "откриването" на континента. И почти толкова са се върнали обезсърчени у дома. Звучи ми невероятно, абсурдно - толкова много неуспешни емигранти?! Не мога да си представя силата на разочарованието им. Трудностите на обратното пътуване. Дръпвам му пак един рев - този път за неуспелите. Не съм доизтрила още сълзите си, когато ме застига друг потресаващ статистически факт - без драма, без страшни картинки и сълзливи подробности, просто цифри, уж обективни и безстрастни - днес повече от 200 милиона души на планетата живеят не в страната, в която са родени. Причините са най-различни - войни, преследвания, бедствия, катаклизми, икономически депресии, глад, емиграция,  любов, опортюнизъм, но резултатът е един - съвременници сме на най-голямото преселение в историята на човечеството. 200 милиона души с повече от една родина.

Голяма част от експозицията е посветена не на исторически данни и артефакти, а на един мъгляв, трудно поддаващ се на количествени измервания и визуални изображения въпрос - този за австралийската национална идентичност. Кой е австралиец? Какъв е австралиецът? По какво ще го познаем? Аз австралиец ли съм? 200 години нескончаема имиграция правят отговора все по-неопределен, по-труден, но и все по-важен, по-остър. Изложбата се фокусира върху това как нашето културно наследство, език, вярвания, социална среда влияят върху самоопределението ни и  отношението ни към другите. Не само външността, имената, облеклото, акцента, но дори второстепенни неща като храненето, любимите цветове и музикалните ни предпочитания чертаят невидими граници. Разделят ни и ни противопоставят. Превръщат се в бариери или ни сближават. Дребни неща като забрадката, татуировката, тюбитейката, необичайното име, екзотичните подправки в обяда ни издават като другоземци и не ни оставят голям избор - или превръщаме фереджето в знаме на личната си битка за опазване на културната си принадлежност, или променяме името си в опит за мимикрия. Аз отдавна съм се отказала да съдя. Но и не мога да съм безразлична.

С известно удовлетворение установявам, че не съм единствената ревла в залата. Никой не може да остане хладнокръвен сред десетките сърцераздирателни интервюта и разкази от първа ръка на австралийци от всякаква възраст и произход за случки на неволна или съзнателна дискриминация  в трамвая, в голямото междучасие, на улицата, в магазина. За чудодейната изцелителна сила на добрата дума, непобедимата мощ на подадената ръка, трудните уроци на толерантността. Всички сме преживяли болката, объркването, безсилието, шока на тези моменти. Всички имаме подобни случки за разказване. Окончателно ме разбива колекцията от лични вещи, пренесени през половината земно кълбо - какво избираш да вземеш със себе си, когато трябва да събереш живота си в куфар? Абсурдната сантиментална непрактичност на майчината сватбена рокля, любимата детска играчка, старинното огледало, албумът със снимки, колекцията от кибритени кутийки, личните съкровища. Едно изстрадало еднооко плюшено мече ме вкаменява - разпознавам в него близък родственик на любимото излиняло мустакато коте, което дъщеря ми мъкне непоколебимо от континент на континент, независимо от възрастта, разстоянията и ограниченията за ръчния багаж.

Вече навън, в неистова схватка с мразовития вятър (ама наистина в кой сезон сме?), подминаваме пак рекламния плакат на изложбата "Кой съм аз? Кои сме ние? Къде принадлежим?" Чудя се колко ли хора на планетата също като мен и детето ми нямат еднозначен отговор на този най-важен и привидно най-простичък въпрос.

След края на работното време на музеите единствената ни надежда за подслон е ... трамваят. Историческа дървена мотриса вози безплатно туристите по кръгов маршрут, свързващ повечето популярни за пришълците атакции. През мокрите прозорци различаваме в тъмното гръцката колонада на грамадата на Парламента - реликва от времето, когато Мелбърн бил все пак, макар и за кратко, австралийска столица, мрачните готически арки по зловещата фасада на затвора - ако не беше толкова студено щяхме като нищо да се включим в нощната туристическа разходка там. Ама във време като това единствено разумно ни се струва да дирим душевен комфорт в домашно приготвената храна и червеното вино на една от най-известните мелбърнски улици - Лайгон стрийт.

Андиамо! Ма беле! Мама миа!

Има си причина да е известна Лайгон стрийт. Даже не една, а цял километър от причини, нагъчкани плътно една в друга, задръстили успешно, до дупка и двата тротоара на иначе незабележителната улица. Мелбърнската Мека на пиците, спагетите, капучиното, тирамисуто и изобщо всичко италианско. Малките семейни ресторантчета са нахвърляли масички и столове по тротоара с такава гъстота, че вечерящите непрекъснато ръгат неволно съседите си по маса с лакти, не могат да отместят столовете си от страх да не прекатурят съседната маса и от немай къде си седят кротко и продължават  да нагъват антипасто, канелони, прошуто и кианти. Нещастните минувачи се промъкват в индианска нишка сред профучаващи сервитьори, главозамайващи вкусни аромати, животозастрашаващо италианско ръкомахане и неподправено оглушително италианско красноречие. По продължението на еднокилометровата улица няма нито един свободен стол. Кандидатите за питателна вечеря чакат търпеливо на опашка, хранещите се преглъщат гузно ( но с не по-малък апетит) под укорителните погледи на гладната правостояща тълпа. Леко обезсърчени и освирепели от глад пресичаме улицата и продължаваме ловко да се промушваме сред пируващите по другия тротоар. Тук забелязваме известно разнообразие - турски гръцки, ливански, еврейски ресторантчета са се сгушили сред италианското мнозинство. И най-после ни излиза късметът - миниатюрна кръгла масичка с два стола точно се освобождава и ние ловко се наместваме в сбутаното ъгълче до бордюра. Сервитьорката застила масата с квадрат чиста бяла опаковачна хартия  и изстрелва в нечленоразделен речетатив специалитетите на вечерта. Хич не се и опитвам да слушам. Просто ги поръчваме всичките. Тя записва поръчката ни  на бялата хартиена покривка.
След салатите и минестронето, спагетите и пиците, чесновите хлебчета и пържените маслини, червеното вино и горещия шоколад, джелатито и шоколадовата пица не се и опитваме да се надигнем от столовете. Предаваме се напълно на гравитацията. Допиваме си кротко ликьорчетата с кафето и бавно дообираме шоколадовите трохи в чинията докато бузите ни аленеят(от алкохола, милионите погълнати калории и огъня на газовия отоплител), а краката ни леденеят (от влагата, студа и зимния вятър на априлския Мелбърн). Блаженството забавя стрелките на часовника. И нашия метаболизъм. Замръзнали сме в безвременен мехур на щастливо опиянение. Когато след цяла епоха на консуматорска наслада най-после събираме сили да се надигнем от местата си е вече полунощ. С безброй извинения, смушквания и настъпвания се запромъкваме в ненамаляващата навалица към касата - в най-далечния и труднодостъпен вътрешен ъгъл на заведението, естествено. Току до разпалената открита пещ за пици. Нося си прилежно откъснатото ъгълче на покривката, което предвид дължината на поръчката ни е има-няма един метър - бих могла да си го облека при нужда.

Чевръстият ухилен неспирно дърдорещ мургавичък италианец на неопределена възраст зад щанда се представя като собственик на заведението. Тони. Раздава ни визитни картички (от които научаваме, че сме вечеряли в "Андиамо ристоранте"), докато пробутва задължителните италиански комплименти (бела, белисима, ала-бала) и набира със светкавична скорост цифри по клавиатурата. Някъде към края на поръчката се сепва и ни поглежда стреснато: "Това вашата поръчка ли е?" - подава ми за инспекция дългия ферман. "Нашата е." - кимаме доволно с преяли усмивки. "Сигурни ли сте?" - вече сериозно разтревожен настоява кръчмарят и зачита избрани пасажи от папируса. Слушаме го с интерес и пак кимаме щастливо: "Сигурни сме." Не ни е за първи път да сащисаме ресторантьорите с неподозирания си капацитет, но това тук е наистина достойно за възхищение (или срам) постижение. Истински разгул и самозабрава. Като стига до сладоледите и шоколадовата пица потресеният италианец галантно заявява, че кафетата са за сметка на заведението и заключава щастливо: "Мама миа!"

Подавам му кредитната си карта. Миг-два на неловко премятане между пръстите и тъмните очи ме пробождат с подновена тревога: "Тази карта е на Комънуелт банк." "Ъ-хъ." - потдърждавам без много чувство, щото не съм особено впечатлена от прозрението му - пластмасата си е най-надлежно надписана с името на една от най-големите австралийски банки, дори децата познават символа с жълтото квадратче. "Имате ли друга карта?" - пита Тони и аз автоматично, без да се замисля, подавам дебитната - по навик - на много места в малки частни бизнеси не приемат кредитни карти. Пак същото неуверено суетене без пластмасовият правоъгълник въобще да стигне до четящото устройство: "Ама тя пак е на същата банка." Ами, да, представи си! - мисля си вече с раздразнение. На глас се опитвам да съм любезна: "Да, и двете ми сметки са все в същата банка." С невероятен артистичен талант дребният италианец проплаква в изненадана агония: "Ама вие не сте ли чули?" Неизразителните ни физиономии издават, че не сме. "Комънуелт банк тази сутрин обяви фалит. Всички сметки са затворени до второ нареждане." - ръкомахат илюстративно ръцете му в посока към гъгнещия в  нишата телевизор. На мен не ми трябва ни артистизъм, ни талант, за да изцвиля с много убедителен потрес: "Моля?!?!" "Как, нима не сте чули?! От сутринта новините само това повтарят. Наистина ли не знаехте?!" - блястят съчувствено черните очи. Не само, че не знаехме, ами и шокът от ужасната новина е твърде силен, за да реагираме. С парализиран мозък преравям старателно джобовете и чантата си с надеждата да събера достатъчно пари в брой да си платя сметката. Детето добавя мълчаливо шепа монети към купчинката на тезгяха. Не стигат. Поглеждам въпросително италианеца: "Ами сега?! Нямам достатъчно." Очите му почти се просълзяват от дълбоко съчувствие и после издайнически заблещукват с хумор. Залива се в гръмогласен смях, който видимо стряска хората на близките маси. "Майтап, бе! Само се пошегувах! Ама се хванахте, а?" и вече плъзга кредитната ми карта в устройството. Облекчението ме залива като кофа с вода. Студена вода. Усмихвам се малко насила, защото шоковете ми идват твърде много и твърде скоро след твърде обилната вечеря и твърде силното вино, за да ми е наистина смешно. След успешната електронна транзакция посягам да си взема изстраданата касова бележка. Небрежно, без да гледам. По пръстите ми изненадващо полазва бърза огромна многокрака хлебарка. С дълги антени и прозрачни крилца. Писъкът ми разцепва оглушителната какофония на ресторанта. Успявам да подскоча поне половин метър на място. (Въпреки огромното допълнително тегло на погълнатите италиански специалитети. ) Докато да забележа, че насекомото е безобидна пластмасова играчка вече скачам неконтролируемо (като едно време по митингите "Кой не скача е червен!") и тръскам ръце в див невротичен танц, събаряйки всевъзможни панички, листовки и боклучки покриващи обилно касовия апарат. Бояна ме прегръща усмирително в напразен опит да ограничи пораженията, италианецът се превива и задушава от смях сред хвърчащи визитни картички и касови бележки, а всички живо в заведението ни е зяпнало безмълвно като на нямо кино.

С мокро от сълзи лице и още хълцащ от смях Тони ни изпраща до тротоара. Разделяме се с прегръдки и целувки, заръки и обещания да дойдем пак. Не сме направили и две крачки, когато зад гърбовете ни се срива с подобаващ трясък камара чинии. Обръщаме се точно навреме, за да видим смешните пози и отчаяните усилия на случайни минувачи да уловят във въздуха и спасят поне частично кулата от изсипващи се на паважа съдове. И превиващият се от смях Тони. Всички чинии се оказват пластмасови, нечупливи. С изключение на двете порцеланови, които италианецът блъска една в друга, за да създаде убедителна звукова картина. Нелепо наклякалите скупчени минувачи се изправят един по един и след секундно колебание се присъединяват към заразителния му смях. Шегаджия. Как да му се сърдиш?!

Боже,ологофрени са !Колко има да ви разправям за тях!А, да опитахте специалитета им от прясна свинска кръв,захар, мляко и т.н нещо като крем?Ужасен е и мирише отвратително.

Борбата за идентичност, болката, разочарованията – яаа, ама ти поумняваш, муцка! А и си ce отказала да съдиш! Скоро ще подвиеш опашка съвсем и ще те е срам от дивотиите, които написа в началото в келешко-тарикатски бай-ганьовски стил... Току виж и научиш Еnglish по-добре от индиец... Май видя, че никой не те дискриминира, а че много българи сами се дискриминират по цял свят с примитивизма и изостаналостта си, които дължат на BG, която ги направи такива... Не е старата емиграция надменна, а вие сте едни некачествени комунистически свирки, но някои от вас ще изплуват, например ти, или се лъжа?

Dobre e che sashtestva kato tova gi darjat zakliucheni ! Ne e dobre che poniakoga se dobirat do niakoia klaviatura i eto,rezultata e na lice ! No ne mu se varzvaite,to ne e vinovno ! Tia bolestta go machi i si lichi,nali ?! Pozdravi from The Big Smoke :)