Внимание! Да не се чете от хора със слаби нерви, развинтено въображение, фобии , както и от деца. Текстът съдържа насилие, убийства, травматизиращи сцени, зъби, нокти и опашки.

Плажуваща с крокодилите

Двайсетминутната автобусна разходка из тучните зеленини на местния административен център Прозерпайн (кръстен на римската богиня Прозерпина или Персефона в древногръцката митология) прилича повече на неделна екскурзия на кварталния църковен хор (ако съдим по възрастта и настроението на спътниците ми) отколкото на животозастрашаващ трилър. Ама така е то с добрите трилъри - първо приспиват бдителността ти с тучни ливади, червендалести добродушни лелки и усмихнати плешиви чичковци, пък после изневиделица..... така де, ще видим какво ще стане изневиделица. То затова е трилър.

Прозерпайн също като римската си адашка е синоним на плодородие, изобилие, сочна зеленина, покой, фермерски прелести, заоблени форми, кулинарни изкушения, абе с две думи - земен рай. Известен най-вече като Купата с плодове на Северен Куинсланд. Че е купа няма спор - представлява абсолютно кръгла долина заградена с верига от хълмове, към 100 километра в диаметър. Естествено - бивш вулканичен кратер. Което обяснява релефа, реките и невероятното плодородие. Ама плодове не виждам и по моето скромно мнение по би и отивал прякорът Захарницата - докъдето поглед стига са се ширнали плантации от захарна тръстика.

Което на свой ред изобщо, ама хич не обяснява крокодилите.

В мирното слънчево утро (времето най-после се е пооправило и заприличало на лято) се скупчваме на сянка под временен заслон край калния бряг на кална рекичка. Белязка на един от подпорните стълбове показва нивото на водата при наводненията от миналия месец. Към метър и половина над земята. Другите белязки от последните 50 години са многобройни, но доста по-надолу. Ще рече - имаме голям късмет, че сме случили Ла Нинята точно като се е кортулясала. Растителността наоколо е злокобна - мангрови дървета. Много ги хвалят всички любители на природата, учебници по биология и де-що има еко-защитник на планетата - как пречиствали водата, създавали уникална еко-ниша, и колко важен хабитат били за не-знам-колко-си хиляди животински вида, и колко били адаптивни, невероятни, уникални и съвършени. Ама, не мога да ги понасям, бе! Тъмни, сенчести, потайни, обрасли, непроходими, затънали в тиня, с наболи нагъсто черни въздушни корени, полегнали към водата, цопнали в нея, вонящи на мърша и тлен. Зловещи, грозни, гниещи. Нещо вечно лази, мърда, потръпва и шупти в рядката кал сред коренищата им. Паяжини блестят в геометрично съвършенство в клоните, стопаните им блажено изпънали кошмарните си крачища във всички посоки, напичащи чудовищните си космати тумбаци на рехавото слънце. Тръпки ме полазват колчем зърна отблизо някоя уникална мангрова еко-ниша. Мигом ми се прищява да имам заредено огнестрелно оръжие в ръката. Даже по-добре по едно в двете ръце. И да се любувам на зелените гъсталаци от хеликоптер. През мерника на автомата. Или да си ги гледкам на телевизора. С ръка върху копчето на дистанционно, готова да сменя канала веднага щом се появят зомбитата, човекоядните крокодили, разложените трупове или каквито там други местни обитатели населяват гъсталака.

В центъра на полянката е запален малък огън и на триножник над него виси опушено ламаринено канче, вдигащо пара. Оказва се чай. А чугунената тенжера, заровена в пепелта скоро разкрива дъхавото си съдържание - дампър/кекс със стафиди.(По много тайна историческа рецепта, която ни дават само срещу тържествена клетва да я пазим с цената на живота си.) Тенекето с телената дръжка е една от иконите на австралийската култура. Нарича се Били и е с френски произход - консервна кутия от варено говеждо, изобретено за армията на Наполеон. Оказало се извънредно удачна форма на провизии за заселниците на далечния Южен континент. Плюс, че двулитровата тенекия се използвала като тенджера за готвене, чайник и какво ли още не. На етикета пишело "бульон" и това било достатъчно основание англоезичните заселници да кръстят многофункционалния домакински съд Били. Тъй като няма исторически сведения австралийските пионери да са ползвали цедка за чай, Стив - водачът на крокодилското сафари ни демонстрира как чаените листенца се утаяват с помощта на центробежните сили, въртейки с изпъната ръка канчето с вряла течност над главата си (за нескрит ужас на по-голямата част от наблюдателите) без да разлее нито капка.

След чая и кекса сме много строго инструктурани да посетим "зеления офис" т.е. походната тоалетна, която не разполага с течаща вода, защото сме насред защитен природен резерват, недопускащ замърсяване  с човешки отпадъци, но пък е съоръжена с бутон, произвеждащ звуци на тоалетно казанче. В сапуна на походната мивка се крие пластмасова хлебарка, а зад казана за боклук ни дебне малък крокодил-играчка. Започвам да си мисля, че май съм сбъркала автобуса и вместо с църковния хор съм тръгнала на екскурзия с детската градина. Стив потвърждава съмненията ми като ни пита поименно дали сме посетили тоалетната преди да ни позволи да се качим на борда на плоскодънната моторна лодка. Особено е подозрителен към най-младите (6 годишни) и най-старите (от грешната страна на 60-те). Тях ги пита по два пъти. Сигурно си има причина човекът.

Да споменавам ли изобщо инструкциите за безопастност и спасителните жилетки? (Понякога си мисля, че ще е най-добре просто да направим спасителните жилетки задължително облекло на територията на Австралия - всеки е длъжен да носи неудобно орнжево нещо опасано с колани в кръста при всякакви обстоятелства. И толкоз. Може даже да ги интегрираме с бельото. Неносенето им на обществено място става незаконно и готово - ще спестим на милиони хора необходимостта да минават досадни повтаряеми инструктажи колчем решат да се повозят на самолет, лодка, яхта, въртолет, кораб, ферибот, ще елиминираме удавянията в басейни, рекички и плажове, ще спасим живота на стотици азиатски туристи и заселници (те са най-честа жертва на удавяне, тъй като масово не умеят да плуват) и ще отворим нова пазарна ниша - представете си само какво разнообразие от модели, десени, дизайни и линии ще се появи в модата на спасителните жилетки - която ще предизвика създаване на нови производства, отваряне на работни места и като нищо ще измъкне страната от финансовата криза.)

Извънбордовия двигател затрещява, Стив заема кормчийското място, включва микрофона и ламариненото коритце потегля бавничко по калната повърхност на реката. Да направя тук уговорката, че за да избегнем досадната и неблагозвучна тавтология по-нататък в текста ще се опитвам да пропускам думите кал, тиня и всичките им производни, но читателят може свободно да си ги вмъква като сказуемни допълнения, обстоятелствени определения, подлози, прилагателни и всякакви други части на речта във абсолютно всяко главно или подчинено изречение без никаква опасност това да направи употребата им нереалистична. Даже напротив - словесната картина ще се приближи много повече до действителността.

Първият крокодил, който срещаме още на първия (кален)завой е не по-голям от (кална) детска играчка и при вида на пълната със странни оранжевеещи същества лодка изшупурква пъргаво през рядката (тиня), за да се скрие надеждно в (калната) вода.  Туристическото множество е разочаровано. Стив увеличава оборотите на двигателя и продължава нататък, обещавайки оптимистично да ни покаже поне дузина 4-5 метрови екземпляра от 200-тината, живеещи в парка. Времето според него било идеално за крокодилски слънчеви бани и няма начин да не засечем плажуващите чудовища по любимите им явки.

Соленоводните или естуарни крокодили са - най-големите влечуги на планетата. Най-невероятните. Най-страховитите. Според официалната статистика отговорни за поне 1-2 човешки жертви само в Австралия годишно и според някои свидетелства достигащи до почти 10 метра дължина и повече от един тон тегло. Има данни, че популацията им в Австралия в момента е между 100 и 200 хиляди. Аз лично намирам за изумително, че нещо толкова голямо, кошмарно и многобройно може да остане под радара на съвременната наука, но ето ви още един парадокс на 20-ти век - допреди десетина години единствениият факт за соленоводните крокодили радващ се на задълбочен научен интерес била цената на кожата им. Дори днес с повишения интерес на новото столетие към всичко живо, природно и еко естуарните крокодили си остават мистерия за учените. Много малко е известно за начина им на живот, размножаване, метаболизъм, миграции и взаимоотношения.

Това, което се знае със сигурност е, че соленоводният крокодил е останал почти непроменен през последните 220 милиона години и е бил свидетел на възхода и падението на динозаврите, нашествието на топлокръвните, инвазията на хората и пушките им и нито един крокодилски вид не е изчезнал все още от началото на бялата колонизация, въпреки настървеното им ловуване и изтребване. Някои намират в това доказателство за изключителна адаптивност и интелигеност. Всъщност има докзателства, че въпреки малкия си мозък(те са влечуги все пак) крокодилите са много по-интелигентни от лабораторните плъхове да речем - учат много по-бързо. И се адаптират. Името им соленоводни идва от способността им да живеят както в сладки, така и в солени води. С помощта на специални жлези, които отделят излишните соли. Да, точно така - под формата на сълзи. Всеизвестните крокодилски сълзи.

Соленоводните както и сладководните крокодили са защитени в Австралия от 70-те години насам, когато били доведени почти до изтребление, но популациите им се възстановяват забележително бързо. Тук Стив вмъква специално в моя чест(вече ме е питал откъде съм) допълнителна информация, от която кръвта изстива във вените ми и ме превръща в замръзнало двукрако оранжево студенокръвно със смешно оцъклени очи. Въпреки, че ареалът им на обитаване е предимно из тропиците естуарни крокодили никак не били необичайна гледка през 19-ти и началото на 20-ти век далеч на юг, чак в Бризбън и Голд кост. Един от най-големите екземпляри в хрониките на австралийското крокодило-ловство например ми е бил комшия - хванат в река Логън, в един от сегашните южни бризбънски квартали. След близо сто-годишно отсъствие, през последните две години пак зачестили съобщения за забелязани крокодили в Голд Кост и река Бризбън. Което според оптимистичната философия на Стив било добър знак - означавало, че водите в района на града не са замърсени. Крокодилите били много чувствителни към замърсяването на околната среда и изчезвали мигом, ако нещо не е както трябва. Да, добре е, хубаво е че околната среда се възстановява, повтаря усмихнато Стив, докато останалите пътници ме гледат сякаш съм осъдена на смърт, качена на ешафода, а аз живо си представям как в скоро време към обичайните предизвикателства на лудешкия градски трафик в бризбънското сити ще се добави и необходимостта да се оглеждаме за крокодили. Може би ще направят поправки в правилника за движение по пътищата - при зелена светлина на светофара премини, ако не идва крокодил, и - тротоарите са предназначена за пешеходци зона, освен ако не са заети от припичащи се соленоводни влечуги, когато стават опасни и непрепоръчителни за използване от хората. Интранета на компанията ми ще публикува ежедневни сводки, кои са безопасните маршрути за велосипедисти днес, а специални радио- и телевизионни канали ще излъчват информация за настоящото местоположение и разположение на духа на всеки възрастен естуарен екземпляр в района. Задължителните спасителни жилетки май не са много добра идея в този случай, по-добре да направим задължителни металните рицарски брони със забрало или направо да забраним града за пешеходци и небронирани автомобили.

За да разведри малко угнетителната атмосфера на борда след последните си разкрития Стив ни сочи туфи папрат и обяснява, че това е предпочитаният материал за изработка на крокодилски гнезда и любимо място за снасяне на крокодилски яйца. Един от малкото известни факти за анатомията и размножаването на крокодилите е, че полът на новоизлюпените зависи от температурата на мътене - при по-ниска температура стават момиченца, а в по-топли условия - момченца. Още недовършил изречението и вече гаси двигателя, за да позволи на лодката да се приближи безшумно към натрупаната високо сред мангровите коренища тиня, където лесно различаваме в калта няколко малки нервни крокодилчета. Шмугват се в реката преди да успеем да ги снимаме. Свенликовци! Но Стив ги оправдава - макар възрастните екземпляри да са на върха на хранителната верига и на практика ядат всичко, което си поискат (включително рибарски лодки, камъни и други неорганични предмети) малките са често в ролята на храна. Повече от половината излюпени крокодилчета не доживяват първия си рожден ден и само много малък процент достигат репродуктивна възраст. Добра причина за свенливост при среща с непознати.

На следващия завой най-после ни чака обещаната сраховита гледка. Четириметрово чудовище се е опнало в цял ръст с широко раззината кошмарна паст - огромни криви жълти разнокалибрени зъби (66 на брой), характерна крива челюст, демонстративно непукистки затворени очи, заплашително извита на дъга покрита с динозавърски шипове опашка. А - ухилва се Стив - ето го. Този е един  от мъжкарите. Това е неговият завой.

Една от озадачаващите крокодилски неизвестни е причината поради която прекарват значително време на сушата в точно тази поза със зинала уста. Има разбира се, безброй теории. Според едни това било капан - крокодилът си дреме кротко на слънце, ама ако някое заблудено кенгуро се пъхне междувременно в устата му е готов да си го схруска (не че се съмнявам във възможността да има чак толкоз заблудени кенгура, то хора има, камо ли торбести, ама все пак не ми изглежда вероятно да са чак толкоз много, че да станат повод за поведенчески модел и еволюционни изменения у 200-милиона-годишно същество). Друга теория твърди, че демонстрацията на зъби и опашни шипове била за сплашване - никой да не ме притеснява докато спя, защото нали виждате какви зъби имам! Или пък, че отворената уста спомагала за регулиране на телесната температура (като при кучетата, ама наопаки, щото крокодилите са студенокръвни). Каквато и да е причината изложбата на крокодилски зъби е потресаваща. (А може пък да са чакали така 200 милиона години докато някой бозайник еволюира достатъчно и създаде зъболекарски техники, та да им почисти зъбния камък и заседналите в междузъбието косми, пера и връзки за обувки) Докато си снимаме в захлас и даже протягаме фотоапаратите извън борда на лодката да фокусираме по-добре и току със скъсяването ан дистанцията всички започват нервно да се поотдръпват по-далечко от ниския метален парапет. И припряно си прибират фооапаратите и крайниците. Плажуващият мъжкар не благоволява дори да отвори око. Живял е на този бурун достатъчно дълго, за да познава добре поведението на туристите - ще пощракат, ще повъзклицават, ще подосаждат още малко и после ще си заминат. Той може да ни изтърпи още няколко минути. Надявам се.

Мъжките соленоводни крокодили са едни от най-нетолерантните същества на планетата. Не понасят никого. Безжалостно изтребват всичко живо на територията си - крокодил или друго. Понякога са толкова зли, че не допускат женски в района си и естествено остават бездетни. Друг път прехвърлят свирепия си бяс към неживи предмети. Например, любимецът на вестникарите Брут нападал системно рибарски и туристически лодки (захапвал борда на лодката и изтръсквал съдържанието във водата), поради което защитническите организации трябвало да го изселят далеч от обитаваните от хора райони. В резултат на взаимната си нетърпимост младите мъжки екземпляри често мигрират. Понякога на големи разстояния.(Понякога чак в Бризбън.)

Друга раззината паст ни привества на отсрещния (кален) бряг, докато Стив описва в детайли ловната техника на солеводните крокодили. Принципно крокодилът напада от засада - приближава се незабелязан до жертвата скрит в (калната) вода. В последния момент се изстрелва като от катапулт с помощта на мощните мускули на опашката и сграбчва плячката си с най-мощните челюсти в света. Няма друго живо същество в известната ни вселена, което да може да се похвали със захапка от 34 000 кРа. Битка няма - всичко свършва за секунди и жертвите обикновено се удавят дълго преди да бъдат разчленени и глътнати. Така поне утешават близките на изядените.

Техники за оцеляване при среща с кръвожаден соленоводен крокодил няма. Основното правило е: четете табелите и им вярвайте. Статистически факт е, че грамотните послушни туристи, които следват указанията да не се къпят в населяваните от крокодили водоеми имат многократно по-голяма продължителност на живота. Дори доживяват размножителна зрелост.

Зъбатите чудовища имат все пак една слабост - много са тежки и на сушата бързо се изморяват. Нещо повече - изтощават се до смърт. При висока физическа активност анаеробните процеси в тялото на крокодила повишават киселинността на кръвта му и водят до състояние на тежко изтощение, а в някои случаи и смърт. Това е най-честата приина за кончината на заловените от природозащитници крокодили - в усилието си да го пренесат жив на друго място позволяват на разяреното животно да се движи твърде дълго и неволно причиняват смъртта му. (Такава била съдбата на Брут.) Така че, съветът към оцелелите първоначална крокодилска атака (изключително редки, но има и такива случаи) е: бягайте колкото ви крака държат, след няколко минути преследвачът ще се откаже. Ама докато бягате гледайте все пак къде стъпвате, да не станете жертва на друг зъбатко - с нормално рН на кръвта. И в никакъв случай не се качвайте на дърво! Има купища статии във вестниците от Северната територия за хора, обсаждани от крокодили с дни и по цели седмици, защото са имали неблагоразумието да потърсят спасение в клоните на дърво. Крокодилът има едно изключително умение, за което дори майсторите йоги могат да му завидят - при желание забавя метаболизма си до такава степен, че може да преживее седмици без храна. Това и прави под дървото, докато чака вие да огладнеете или да паднете в съня си. Преди няколко години един изключително злонрав мъжкар изумил световната крокодило-изследователска общност като отказал да се храни в продължение на 10 месеца. Изобщо. Нищичко не кусал. Сърдит бил. Защото го преместили в друг зоопарк. Накрая все пак проял, де. Ама си останал зъл и капризен. И вероятно още дълго ще е, защото нормалната продължителност на живота на солеводните крокодили е към 100 години.

Докато ни забавлява с подобни факти Стив е отдавна преизпълнил обещанието си да ни срещне с дузина представители на вида. Май е прав за времето - истински крокодилски плажен рай и всичко зъбато и опашато се е измъкнало на (калния) бряг да си пече зъбите и да си извива в дъга опашките.

Пълчищата комари междувременно са ни напитили като милиони летящи дребни крокодилчета - хапят, дърпат и късат жива плът с настървение, за което никое влечуго не може да претендира. Въпреки репелентите. Шестгодишните и шейсетгодишните възкликват еднакво радостно при новината, че се връщаме в базовия лагер - при тоалетната и прясно запарения чай. Стив продължава да сочи неуморно разни газещи птици, криещи се в тинята раци и гигантски шумно-цамбурващи жаби, докато слънцето старателно доизгаря носа и левия ми лакът (само това се подава изпод сенника на лодката) въпреки слънцезащитния крем.

След обилен късен обяд край барбекюто поемаме обратно по двайсетминутния автобусен маршрут към Еърли Бийч и колкото и да се взирам в мангровите горички край пътя не виждам никъде мрежи и огради против крокодили. Защото такива няма. Не е много трудно да пресметна, че при обичайната си средна скорост на придвижване от 40-50 км в час всеки от 5-метровите красавци, които срещнахме днес е само на 20 минути от пълното с крехки сочни пресни туристи градче. От всякакви раси и националности. От цял свят. Само месо дома дошло, един вид.

Никога през живота си не съм била по-щастлива, че си заминавам отнякъде. (И първата ми работа вкъщи е да проверя в Интернет дали вече са прибавили главата за крокодилите в правилника за движение по пътищата на Куинсланд.)