Една кивианка в Австралия :: Български рози под Южния кръст

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

23.04.2010 04:52 - Български рози под Южния кръст

Автор: bella2008 Категория: Лични дневници

Прочетен: 28934 Коментари: 15 Гласове:

Материал за сп."Черга". Малко е старичък - от миналата година, но наскоро ми попадна пак, и ми стана мило от спомена за онези времена на лудост и трескава енергия - буйната младост на "Български рози". Затова го публикувам тук. Това е оригиналният вариант, без редакции и съкращения.

http://www.cherga.bg/

Без да ви гледам на кафе и даже без да съм екстрасенс мога уверено да предскажа, че ако се случи да замръкнете в Окланд, Нова Зеландия (далечна малка островна държавица от обратната страна на планетата, търси на картата леко вдясно от континента Австралия) ще станете свидетели на два местни феномена: първо, със сигурност ще вали и второ, непременно ще чуете за "Български рози" - фолклорната група, която вече трета година победоносно превзема окландските културни и фестивални сцени, и разнася славата на българската народна музика и танци под небето на Южния кръст. Колкото първото явление е естествено, неизбежно и напълно обяснимо в Земята на Дългия Бял Облак (в превод от маорското име на Нова Зеландия - Аотеароа), толкова второто е озадачаващо, неочаквано, трудно за вярване и съвсем не толкова лесно за обяснение. (Освен ако не допуснем, че новозеландското правителство - незнайно за вас и мен - е въвело специална квота за имигранти-танцьори от балкански произход.) Заговорете се със случан минувач на улицата (В Нова Зеландия това е не само приемливо, но и очаквано поведение. Доброто възпитание предполага да завързвате разговори и да провеждате задълбочени дискусии на тема времето и неговите (обикновено дъждовни) проявления с всеки, който ви поздрави. А това означава с всеки. Дори хората, които срещате в обществените тоалетни.) и в два от всеки три случая на смутеното ви заявление, че сте от България (смутено, защото не очаквате по тия географски ширини някой да е чувал дори бегло за родината ви от другата страна на света) събеседникът ви ще възкликне с непресторен ентусиазъм и удоволствие:"О, аз много харесвам българските фолклорни танци! Много красиви костюми! И прекрасна музика!" Докато вие бавно затваряте увисналото си от изненада чене става ясно, че кракът на новия ви познат никога не е стъпвал в България, още по-малко на събора в Копривщица. Новозеландците познават българските неравноделни ритми, багрите на националните ни носии и заразителната енергия на народните ни танци от изпълненията на "Български рози". Още по-изумителна е популярността на родния ни фолклор като се има предвид, че българската общност в Окланд е една от най-малобройните етнически групи в многонационалния милионен град. Има-няма хиляда души. В същото време българското културно присъствие е доминиращо. От всеки фестивал (такива има всяка седмица) се леят неравноделни нашенски ритми, бумти български тъпан, клопа овчарска клопка, кънти победоносното "И-и-ха!". От безброй улични афиши, брошури и уеб-сайтове се усмихват български момичета с носии и рози в косите. Имигранските печатни и он-лайн издания са пълни с интервюта и възторжени отзиви за изпълненията на танцовата ни група. Български шевици красят с ярките си багри изложби на новозеландски фотографи и изданията на Министерство на етническите работи на Нова Зеландия. "Български рози" печелят награди и конкурси, омагьосват публика, журналисти и политици, танцуват, пеят, рецитират, правят концерти, изнасят театрални постановки, готвят български вкусотии, демонстрират фолклорни традиции и ритуали, преподават български народни танци. Всяка седмица имат изява. Естествено е да се запитате колко хора са нужни, за да се постигне всичко това? И колко средства? И кой им ги дава? Отговорът ще ви изненада: малко, малко и никой. Една шепа хора и всичко си правят сами. Като са се нарекли "Български рози", мислите си, че пътят им е постлан с цветя и рози? Ама не. Трудностите, проблемите, неуредиците и разочарованията ги следват от първия ден. Едва създадената танцова група (която по онова време не е нищо повече от няколко приятелски семейства, събиращи се редовно в събота вечер, колкото да си поприказват на български, да изпият по бира и да изиграят някое българско хоро) с едва проходила амбиция да участва в Окландския международен културен фестивал е още улисана в тревоги как да си намери костюми и да събере пари за таксата за участие във фестивала, когато я връхлита първата беда - собствениците на залата за репетиции отказват да я дават под наем за в бъдеще. В същото време българското дружество в Окланд загубва залата, в която се провеждат занятията на българското училище и традиционно се събират окландските българи от години. Цялата българска общност остава бездомна. Създавани с години традиции се прекъсват. Хората разочаровано се отдръпват от инициативите на българското дружество и се разпиляват. Не постъпват средства от членски внос, няма пари за ефирното време на българското радио. Много българи напускат страната и общността губи най-инициативните си и уважавани членове. Неблагополучията просто нямат край. Толкова много причини за танцовата група да се разпадне, да вдигне ръце и да се предаде, да остави вълната от проблеми да я отнесе в небитието на добрите намерения. И толкова малко, за да просъществува. Всъщност, само една - наречето го инат, наречете го воля, наречете го национална черта или особеност на българската народопсихология. То е, онова неизтребимото, дето ни обуславя като българи и съхранява народността ни, където и да живеем, в каквито й неволи да изпаднем - несъкрушимият български дух. Мислите си, че сега ще заразказвам небивалици как българите в Окланд са се обединили и сплотили в бедата, за да осъществят мечтата си? Нищо подобно! Те са българи. И винаги мърморят, критикуват, недоволстват, бойкотират, делят се, отлюспват се, отричат се и се противопоставят. Пламенно, войнствено и страстно. Дори да са от другата страна на планетата. Обаче, винаги има и такива, които се запрятат и пак така - по български, на принципа "За лудо работи, за лудо не стой" все нещо правят и нещичко постигат. Без да чакат помощ от никого, без да търсят признание и без да искат разрешение. Какво да ги правиш -луди. И лудостта им е заразна. Българското училище се премества в дома на учителката Емилия Демерджиева. Някои родители отказват да водят децата си там, и класът се стопява наполовина, но училището все пак просъществува. Отделни семейства, бизнесмени и слушатели спонсорират българското радио с лични дарения и то също остава. С вечно несигурно финансово бъдеще, често критикувано, но все пак нужно и слушано. Олег Пенев е хем създател и водещ на програмата, хем режисьор, хем музикален редактор, хем тоноператор - абе, човекът-оркестър. "Български рози" преместват репетициите си в друга зала, преживяват тежки моменти на вътрешни разногласия, финансови трудности и липса на подкрепа, но също оцеляват. На принципа на лудостта. Репетират яко, подтиквани от неизчерпаемата енергия на ръководителката Соня Арабаджиева. И започват да си шият носии за фестивала. С подръчни материали. Индийски плат за покривки успешно имитира тъканите български престилки. Ленени завеси, внос от Турция, стават на шопски сукмани, разноцветни ширити от цял свят украсяват ръкавите на белите ризи, южноафрикански шалове стават на пояси, китайско хасе - на забрадки, златни пендари се поръчват по интернет от Египет, плетени дантели пристигат от България. Започват скромно - с дванайсет костюма - толкова са участниците в първия танц. После включват детска танцова група, правят второ хоро, разучават песни. Мълвата за амбициозните репетиции и невиждани приготовления се разпространява, включват се още семейства, приятели, нови хора и бройката се увеличава. За първото си изпълнение пред публика на Окланския международен културен фестивал през февруари 2007-ма година, "Български рози" се представя с двайсетминутна фолклорна програма и 42-ма танцьори. Предизвиква истински фурор сред разноезичната публика и от сцената повежда най-дългото хоро в историята на Нова Зеландия. Окланд никога вече няма да бъде същият. След първото участие идва второ, след един успех - друг. С невероятен артистичен талант и неистов труд, "Български рози" печели престижната купа на биеналния фестивал "Вива Еклектика". Появяват се в репортажи за културни събития в телевизията. Поканите за участия валят. И "Розите" набират скорост. Но проблемите им не свършват. Нито разногласията. Българската общност е все така разединена - по въпроса за националния ни празник, за необходимостта от създаване на българска църква, за качеството и организацията на българските събирания и чествания, за членския внос, за инициативите на българското дружество. Оказва се почти невъзможно да внесат от България закупените с пари от награди и дарения нови носии - бюрокрация, неразбиране, неангажираност от страна на митнически и държавни служители. Още по-трудно е да внесат дарените им от Министерство на образованието буквари и учебни помагала за първи клас. Според митническата наредба те са забранени за износ от страната(също като носиите). Цяла година ходене по мъките, събиране на подписи от министри и министерски служители, телефонни разговори в малките часове на нощта (заради огромната часовата разлика), за да пренесат в крайна сметка дванайсетте носии и десетина буквара в Окланд. Но трудностите не могат да ги спрат. Освен танцова програма групата прави и театрални постановки, рецитали, тържествени чествания на национални празници, демонстрации на български традиции и ритуали, щандове с български мартенички, чубрица и традиционна кухня, издават DVD. Заразната лудост се разпространява и броят на заразените се увеличава. Около групата се оформя ядро от инициативни българи, които дават нов живот на българското дружество в Окланд и подхващат нови кампании - за създаване на българска църква, за българска секция в окландската библиотека, за прожекции на български филми, Дни на българската култура, уебсайт на българската общност в Нова Зеландия. Кипящата им енергия увлича и обединява сънародниците ни от всички възрастови групи, създава чувство за национална принадлежност и гордост от българското културно наследство. Чудеса, обаче, все така не се случват - първата кандидатура на българското дружество за спонсорство от Окланската община е неуспешна и разочароваща. В същото време глобалната финансова криза не подминава Нова Зеландия. Времената са трудни - танцьори, сътрудници и спомоществуватели на групата продължават да напускат страната, икономическата обстановка се влошава, хората се обезсърчават. Но предават ли се "Розите" пред лицето на световната криза? Разбира се, че не! Българите сме калени в кризи. "Розите" щурмуват. Пак кандидатстват за спонсорство. И този път успяват. Общината на град Окланд им отпуска средства за голям концерт за третия рожден ден на групата през ноември 2009-та. С новите носии, с нови танци, с възродена амбиция и ентусиазъм "Български рози" планират да превърнат този ден в празник на българската култура, в тържество за цялата българска общност, в ярко, незабравимо събитие в културния живот на града. И никой вече не се съмнява, че ще успеят. Както винаги - с хъс, себеотрицание, с възрожденски дух, огромна амбиция, български инат и малко помощ от приятели. Ако се случи, да сте в Нова Зеландия през ноември, не пропускайте купона! Лесно ще го намерите - по вкусната миризма на български кебапчета и гръмовния тътен на български тъпан, по хубавите момичета и заразителната музика, по розите и гордо развятия български флаг. И без да ви гледам на ръка, даже без да съм екстрасенс знам, че няма да съжалявате. Да си бил в Окланд и да не видиш "Български рози" е като да си бил в Рим и да не видиш папата. (Или да си бил в Нова Зеландия и да не е валяло.) Немислимо е.

Нагоре

Тагове: южния кръст,

Гласувай:

Подобни постинги

МОРЯЦИ ПРЕПУСКАТ ПРЕЗ 150 МИНУТИ ТУРИСТИ...

Следващ постинг

Предишен постинг

Аделаида - ноември през май

Възпявам наколния куинсландър

Коментари

1. анонимен - Български рози под Южния кръст
08.06.2010 13:33

Много е вълнуващо.
Гордея се с неувяхващите " български рози"!
Желая на всички българи там, здраве, сили и желание да работят все така с ентусиазъм, да запазват българските традиции ......

С.Маринова
България, 08 юни 2010