Седял, седял Койчо, па на магарето "Чуш!" казал. И ние така.

След близо две години на все същия адрес внезапно ни загриза безпокойство. Засърбя ни, загложди ни, припари ни, забучка ни и ни заизмъчва. Като счупена мигла в окото. Като сухи трохи в леглото. Като мравка в сутиена. Като осил в чорапа. Като капещо кранче в банята. Като остро камъче в обувката. Изведнъж ни доскучаха буржоазните удобства на далечните жилищни квартали, еснафското им униформено благополучие, консуматорско великолепие, показно-безметежен покой и провинциална сънливост. Прииска ни се да се потопим в електрическия блясък и жужаща динамика на големия град, да опитаме вкуса на бохемския живот, да походим пеш, да пробваме нощните забавления, да поснобеем, да се накиснем в културни събития и светски удоволствия, да се гмурнем в носталгични спомени за европейския градски живот, да направим нещо различно. С други думи - да се преместим. В центъра. На Бризбън. Както коментираха приятели - време ни беше.  Твърде дълго се заседяхме. И ей тъй на, на магарето "Чуш!" казахме.

Сред множеството квартали на пешеходно растояние от реката един се извисява непостижимо високо в скалата на личните ни пристрастрия и предпочитания. Спечели сърцата ни с  безумно стръмните си улици, с накацалите край тях кокилести къщички, с десетките антикварни, музикални и хоби магазинчета, с безбройните кафенета, бирарии, пицарии и ресторанти, модни бутици, книжарнички, галерийки, ателиета за рамки и ремонт на китари, хлебарнички, чайни, кабинетчета за масаж и източна медицина, с шляйкащите се тълпи по тротоарите, викторианската архитектура и неустоимия махленски чар на английско село. Напомни ни на старите квартали в Окланд, на тихите улички от детството ни във Варна. Плени ни с многоезичната реч и ниската възраст на обитателите си. Омая ни с аромата на печено кафе и топли кроасани. Подлъга ни с изобилието на веранди и хамаци, с нацъфтяло франджипани и лудешки цветове по реставрираните фасади. Преди да се усетим бяхме вече хлътнали до уши. И за нула време се сдобихме с нов адрес. В Падингтън. Най-стръмният квартал на Бризбън. От правилната страна на реката. На двайсетина минути пеш от центъра. На висок хълм - за да ловим прохладния бриз и да не се наводняваме. С гледка. Както настоява любимият рефрен на агентите по недвижими имоти (Location! Location!): избрахме най-лошата къща, но на най-добрата улица.


































Военната операция по боядисването на таваните, търкането на подовете с четка, изселването на двата огромни паяка от пералното, смяната на абажурите (и фасунгите от зората на промишлената революция), хигиенизирането на банята и окачването на корнизите и пердетата ни отне само седмица. В слънчевата съботна утрин вече сме натоварили мебелите на открито ремарке и напускаме провинциалния си адрес завинаги. Без суматоха, делово, с увереността и опита на хора, местили дома си девет пъти за последните 7 години. Само котките се оплакват горко, вият и мяукат жално в респективните си клетки (все още олепени с митнически ветеринарни стикери от последното им пътуване - от Нова Зеландия). Край реката ни чака приклекнал в скрита засада пороен куинсландски дъжд. Локален, краткотраен, мощен и опустошителен. В равни дози непредсказуем и неизбежен. Изпира матраците в дълбочина, накисва добре кашоните, напълва ремаркето с педя вода. Явно някой там горе ни мисли доброто - по вода ще ни върви. Докато да разтоварим подгизналата си и вече насипна покъщнина, да я изкатерим по самоубийствено стръмното, коварно неравномерно, необезопасено стълбище и ей го, денят отлетял.

В неделя ни събужда писък на кларинети и думкане на тъпан. Падингтън празнува преселението ни!? Всъщност, поводът се оказва по-прозаичен: в съседната уличка се вихри гръцка сватба - по балкански голяма, тежка, кичозна, пищна и шумна. С оркестър, танци, костюми и лимузини. В цялата суматоха, навалица и дандания новите ни съседи пропускат да ни поздравят с "Добре дошли", но да не си помислите, че заселването ни  е останало незабелязано. Нищо подобно!

Първата делегация е шумна, нахална, нетърпелива и летяща - двойка свраки се надвикват слухоиздевателски на верандата и не приемат "не" за отговор. Пищят и кряскат докато не се сещаме да им дадем нещо за ядене. Клъвват хищно две-три трохи направо от ръката на Бояна и се преместват върху най-високата антена в квартала да изнесат двугласна серенада в чест на новата си благодетелка. Хубаво пеят - сърцато и гласовито.По-късно ще открием, че имат непоклатим режим - идват два пъти дневно,в 8 сутринта и в 3 и половина следобед.  Понякога с придружаващи хвъркати лица. Никога не си изяждат всичките трохи, вероятно имат някакво негласно споразумение с гигантските мравки, които почистват старателно след тях. Или ги угояват за бъдеща консумация.

С това новодомските ни приключения не свършват. Следва друга слухоизтезаваща среща - този път писъците са мои. Бояна е пак спасителка, но не в ръжта, а в банята. Влиза в убедителни преговори със семейство хлебарки. Най-възхитителните представители на разреда, които някога съм виждала! Черни, лъскави, изящни, с благородния полиран блясък на китайска антична мебел и размери, които биха засрамили всяка недохранена мишка, с крайници съвършени и зловещи с прецизната красота на хирургически инструменти, атлетични, невъзмутими и арогантни като всички обитатели на Австралия. Нечовешки прекрасни и непоносимо отвратителни. Като извънземни. (Хлебарките са единствената причина да се заслушвам понякога в теориите за извънземния произход на живота на нашата планета.) Медиаторката успява да ги отпрати с мир, докато ме убеждава, с всичкия позитивизъм, който успява да изсмуче от пръстите си на прима виста, че всъщност съм невероятна късметлийка - можеше да са летящи, или да ги срещна в кухнята, излизащи от кутията за хляб вместо от душ-кабината. Което моменталически ме принуждава да създам ново желязно домашно правило - хлябът да се държи в хладилника, а всички чаши - захлюпени. И второ,само за лична употреба - да влизам в банята със затворени очи, за да дам възможност на достолепната членестонога фамилия да се оттегли без паника и да не плаша излишно с фалцетните си изпълнения и бездруго стресираните котки.

Семейството гекота в спалнята ми и другата по-едра двойка в кухнята ни дръпват по един бърз приветствен танц, в съпровод от шумно настойчиво цъкане. Особено се забавляваме да наблюдаваме отборните им усилия и сложни стратегии за лов на нощни пеперуди. От все сърце им желая тлъста хлебарка в менюто за вечеря.

Докато храня още несвикналите с новото място нервни котки успявам да изплаша друг един породист представител на местната фауна - едричък австралийски дракон - изнася се бързешката изправен високо на предните си крака, премятащ смешно крайници като навита на пружинка механична играчка. Въздългата му тънка опашка се влачи безпомощно половин метър след припкащките дългопръсти, остронокти крайници. Хм, той може би не е официално включен в комисията по посрещането. Търчането с всичка сила накъдето ти видят очите не ми се вижда особено гостоприемно поведение. Но нищо де, ще има време да се опознаем, тогава може да стане по-дружелюбен.

Към обед идват на посещение семейство австралийски пуйки. Диви. Черни. Ровят безпристрастно в двора, проверяват съдържанието на котешката паничка, травматизират допълнително домашните ни любимци и накрая се оттеглят без бързане, пресичайки натоварената улица с рутина и съобразителност като опитни участници в уличното движение.

Зелената недружелюбна дървесна змия изчаква няколко дни преди да ни се представи официално точно докато председателствам квартална конференция на бризбънските водопроводчици край шахтата на мръсния канал в предния ни двор. (Основна тема на професионалната дискусия е отпушването на въпросния.) Изнася се мързеливо, с нежелание и недвусмислено изразена неприязън в посока към къщата (Горещо се надявам да не живее там.) и става повод за нови строги домашни правила - никакво ходене боси в тревата и принципното: гледай къде вървиш.

Затова пък, посумите са толкова дружелюбни, доверчиви и приятелски настроени, че не можем да отървем кухнята си от тях. Всяка сутрин намирам огризка от круша, авокадо, ябълка или домат, оставена любезно и спретнато някак отстрани до купата с плодовете. Сякаш добре възпитан гостенин се е оглеждал напразно в търсене на кошче за боклук и накрая е оставил огризката на видно място, за да могат домакините да я изхвърлят подобаващо и своевременно. Отнема ми цяла седмица да открия откъде се промъква нахалният вегетарианец и да му отрежа достъпа до храната ни. Отмъщава ми като опосква безжалостно до стръкче всичкия магданоз и копър, които съм засадила още с пристигането си в малката градинка зад къщата. Не пипва обаче босилека, гюзума и мащерката. И продължава упорито да тропа всяка нощ по покрива.

За пълчищата комари, които ни оглозгват живи още първата нощ няма дори да отварям дума, нито за мравките-метеоролози, които преместват яйцата си в пощенската ни кутия в гнусна мърдаща черно-бяла жива маса 48 часа преди всеки проливен дъжд. И изчезват безследно в сухо време. (Комарите обаче остават и ни тероризират системно и неотлъчно, независимо от прогнозата за времето.) Няма да се отплесвам в подобни лирични отклонения, защото имам да разказвам за нещо къде по-важно и интересно. Къщата.

Ода за Куинсландъра

Според уебсайта на Музеят на Куинсланд, "Къщата е не само покрив над главата ни, тя е свидетелство за културната идентичност на собственика си." (Което естествено ме хвърля в дълбоки антропологически размишления за вечните ремонти в българските къщи. Явно имаме някакъв национален проблем с културната си идентичност - не можем да се нагодим нещо, все не сме доволни от визуалните превъплъщения на идентичността си и все нещо променяме, доизкусуряваме, модернизираме и префасонираме. Без почивка и без надежда за окончателност. Културни хамелеони ли сме, що ли? Или пък страдаме от някакво модерно социално заболяване - патологична културно-идентична неудовлетвореност, маниакално-шизофренична културна неопределеност?) После уебсайтът се втурва да ни запознава с особеностите на архитектурната стилистика и историческата и географска обусловеност на детайлите, материалите, функцията и атмосферата на тъй нареченият "куинсландър". И за да не си помисли някой да омаловажава значимостта на явлението "куинсландска къща" едно кратко въпросче само: да сте чували за архитектурен стил "новозеландер", "нов-южен-уелсец", "западно-австралийски"? Не, нали? Защото няма. От всичките бледолики англосаксонски пришълци из тихоокенаския регион само жителите на Куинсланд са създали свой уникален стил в строителството на къщи, достоен да си има име и това явно трябва да говори нещо за културната им идентичност, ама аз още не съм разбрала какво.

И понеже от собствен опит знам колко малко се дискутира в световен мащаб значимостта на това локално (но всъщност епохално) архитектурно явление, колко рядко се признава и споменава приносът на куинсландските строители и архитекти в световното историческо наследсво, позволи ми драги читателю да те избавя от бремето на неизбежното ти невежество и да те запозная с явлението Куинсландър.



Типичният Куинсландър е дървена къща с ламаринен покрив. Колониална. Викторианска. Достолепна. Вдигната висо-о-око на дървени подпори. С веранди - отпред,отзад, понякога от всички страни. С градина. С дървета. Често - с мангово дърво.(Срещат се и варианти с джакаранди и франджипани.) Декорирана и кокетна като госпожица от романите на Джейн Остин, понякога чак натруфена и предвзета с всичкото си изобилие на струговани детайли, дърворезбовани фризове, декоративни панели-сенници и перфорирани цветенца и розетки в ламаринените стрехи над прозорците. Друг път аристократично елегантна и сдържана - пастелни цветове, никакви излишества. Понякога просто семпло функционална. Боядисана в два или повече контрастни цвята. С дървено стълбище. С просторно сумрачно пространство под къщата, замрежено с паяжини и заринато с градински инструменти и натурии. Със стъклописани панели тук-таме по прозорците и вратите. С малко на брой, но просторни стаи. С високи тавани. С дискретно проскърцващи дървени подове. С неизолирани покриви и стени. С трогателна прединдустриална наивна непрактичност. Къща с чар. И атмосфера. С история. И с перманентна вопиюща нужда от поддръжка. Дърводелецът - най-добрият приятел на куинсландера. Мъдрост, която собственикът на нашата къща явно не е чувал.

Когато я видях за първи път, покатерена като коза на стръмен хълм, с веранда плуваща над зеленото море на неподдържана морава и прозорци тъмнеещи в сянката на надвисналите евкалиптови дървета, кой знае защо (ама наистина с какви глупости са пълни женските глави) в ума ми изплува цитат от руска приказка: "Избушка там на курих ножках". Естествено, къщата няма гараж, нито паркинг, защото се предполага обитателите да паркират метлите си в кухнята. Зад вратата. За превозните средства на гостите им е превиден просторен коневръз в задния двор, неудачно наричан от агентите по недвижими имоти "перално помещение". Неудачно, защото за да е "помещение" трябва да има четири стени и врата. С три стени е по-скоро навес, нали? Пералнята ми е на практика инсталирана на поляната. А, дългата циментова чешма с три, преливащи едно в друго  корита, досущ като българските селски чешми за водопой, навява по-скоро асоциации с млеконадойни животни, отколкото с пране. (Какво за бога се предполага да правя в три корита??!!) Чак ме хваща яд, че имаме котки, а не крави, за да се възползваме от изключителните дадености на имота.

Вътрешното разпределие на наколната ни къща е семпло и функционално. Плашещо стръмни изгнили от старост и влага стълби водят до входната врата, от която се влиза директно в дневната, без антрета, вестибюли, коридори и прочие усложнения. Вдясно са двете спални с миниатюрна баня помежду им, насреща е кухнята. Навън - пералното. Толкоз. Никакви вградени гадероби, шкафчета, килерчета и финтифлюшки. Никакви ненужни чупки, врати, прегради и други подобни ограничения на свободното движение. Изобщо нищо излишно. Никакъв намек дори за декорация или преднамерено търсена естетика. За куинсландър сградата е нетипично спартанска и утилитарна. Отгоре на това - неподдържана. Резултатът е ... хм, необичаен.

Дългогодишните движения на почвата (а може би локални тектонични размествания, още нерегистрирани от официалната наука) са наклонили видимо високите подпорни колони в най-различни посоки така, че са превърнали накования върху тях дъсчен под в развълнувано море от стара дървесина с пролуки между дъските често достатъчно широки та котката да шпионира гущерчетата под къщата без изобщо да напуска удобствата на дивана в хола. Вълнението е поне четири бала. Благодарение на което няма нито една отвесна стена, прозорец или врата, което от своя страна довежда ерудираната ми щерка до гениалното прозрение, че архитектът на дома ни трябва да е бил деконструктивист с вроден дефект на вестибуларния апарат. За първи път в живота си съм доволна, че нямаме истинско пиано - щеше все да се изтъркалва в дълбоката падина между прозореца и кухнята и да препречва достъпа до банята.

Цветовите решения в интериора ни дават повод да подозираме, че дизайнерът е страдал и от други вродени дефекти - на зрението, а може би и психични. Патешкото ако на дневната бледнее пред смелите хроматични комбинации в спалните - лазурно синьо за вратата, маслинено зелено за някои прозорци, тюркоаз и тъмно синьо за други, блед лимон и мръсна охра за стените. Плочките в банята са кръгли (!!!) в наситения цвят на добре огнили банани, покрити с ярка плесен. Развеселява ги покъртително оранжево пластмасово огледало - спомен от седемдесетте, когато очевидно е бил последният непсолучлив опит за ремонт на жилището. И излинялата памучна завеса на душ-кабината в неопределим цвят и десен, вероятно от времето на студената война.

Мивките са майсторски декорирани с по две миниатюрни отделни  чучурчета в срещуположните ъгли - за студена и гореща вода. Познава се, че са за декорация по явно изразената им нефункционалност. Само дългогодишният новозеландски опит ни позволява да мием зъби и чинии с подобни водопроводни отживелици. Пардон! Характерни елементи на историческото наследство.

Кухнята е оборудвана с газова готварска печка, в чиято фурна гори открит огън. Честна дума! Можем да си я ползваме за камина през зимата. А пък колко вкусно готви...М-м! Само паленето е страховито, но няма как - каляваме нервите си с огън, ако исаме да ядем баница.

Нощната гледка към осветените небостъргачи на ситито е хипнотизираща. А пред входната врата цъфти дъхаво розово франджипани. Абсурдно красиво като в рисувано филмче на японски аниматор.

С други думи, къщата е неповторима. Дама с характер. Откачалка, но с достойнство. Без грам декорация, без престореност и предвзетост. Гола, елегантна функционалност. Артистичност и еклектика. Къща с атмосфера. С дух. Не само покрив над главата. Какво ли говори за личностната идентификация на обитателите си? И дали хората променят характера на къщите или къщите трансформират постепенно хората, за да си пасват? Засега тя се е пременила според моите естетически концепции - в бяло. Но ако ме видите скоро да се разхождам наоколо издокарана в маслено зелено и охра, с оранжеви платформи и тюркоазени обеци ще е ясно, че къщата е започнала да ме модифицира.
Аз няма да се съпротивлявам. За мен ще бъде чест да съм достойна обитателка на исторически куинсландър.

  За прекрасни гледки от  Падингтън и околности кликнете тук

Браво! Ще има ли втора книга? (И къде мога да си намеря първата, продава ли се още в БГ?)

на тази достолепна дама , дали ще има? Както и на заобикалящата я флора и фауна :)

На website-a на издателство 'Колибри' я има, може да се поръча online. На повечето други книжарници май се е изчерпала. Не знам дали ще има ново издание - това е решение на издателството, не мое.

Снимки ще кача, обещавам. Честна пионерска!

Изабела