Пристигаме с Бояна от Мелбърн с някакъв нечовешки ранен полет, заради който сме се надигнали от леглата си в хотела кажи-речи малко след полунощ, т. е. почти веднага след като сме си легнали. Дрямали сме в самолета, пили сме кафета, ама сме само съвсем малко по-будни и по-живи от щавените посумски кожи в сувенирния магазин на летището. Всъщност кожите печелят в сравнението, тъй като са много по-сресани, не залитат и не са гуреливи. Понеже съм много организирана по принцип и съвсем лекичко вманиачена на тема ефективно управление на времето (особено личното такова) съм планирала в деня на завръщането си да отскочим до моя офис в центъра, за да разтоваря компютъра и няколкото кила печатана хартия, които си нося като сувенири от мелбърнската конференция, и пътем да се отбием в туристическото бюро на ъгъла. Не, не за да си купим обратни билети за Мелбърн (макар че ако имах малко акъл в главата и повечко долари в картата точно това щях да направя), а за да си изкараме визи за Русия. А?! Не е ли страхотно?! Русия!

Всъщност няма да ходим на екскурзия в Руската федерация, нито ще се возим на Транссибирския експрес, и още по-малко пък ще гледаме белите нощи в Санкт Петерсбург. Вадим  си визи, защото сме си купили билети до България с полет на Аерофлот през Москва. Престоят на Шереметиево е почти цяло денонощие - и на отиване, и на връщане, което ни прави крайно подозрителни субекти в тия несигурни времена. Ми тъй де, какви са тия новозеландки със славянски имена дето се помоткват по летищата на Руската федерация ей тъй, когато им скимне? Контрол трябва за тия работи и информираност, тъй че се изисква височайше разрешение и позволение. Ред и дисциплина трябва. Молби, печати, такси. С една дума -Виза.

Рошави, навлечени абсурдно (температурата в Мелбърн беше 8 градуса, в Бризбън е 28), с подозрително зачервени очи и още по-подозрителни огромни пътни чанти, нахълтваме в елегантния, комфортно климатизиран интериор на бризбънската централна туристическа агенция. Интериорът мигом отеснява след като стоварваме багажите, якетата, жилетките, размотаваме шаловете и заизваждаме химикалките, паспортите и хартиите. Заплашителната гледка внезапно припомня на наличния персонал, че е време за обедна почивка и служителките вкупом се изнизват припряно през стъклената врата, стараейки се всячески да не гледат към нас, да не ни предизвикат, в случай че сме банда обирджийки, специализиращи в атакуване на туристически офиси по обедно време. Една девойка закъснява само секунда, докато пожелае приятен ден на телефонната слушалка в ръката си и плаща висока цена за неуместната си любезност към неодушевени предмети - остава единствен защитник на форта и неизбежен прицел на моята атака. Стоварвам се безцеремонно на дизайнерския тапициран стол пред нея и я дарявам с неискрена усмивка. Момичето се оглежда отчаяно за помощ, но в нейния случай спасение не дебне отникъде, така че ми връща принудено искрен поздрав и с впечатляващо за възрастта й професионално окопитване пита с какво може да ни помогне. В очите й чета последна жалка надежда, че може да сме просто загубили се туристки търсещи хотела си и целият инцидент да се размине с малко упражнения по градско ориентиране по карта, продължителни обилни благодарности от наша страна и още по-дълги пожелания за приятен ден от нейна. Жал ми е да убивам надеждата, но нямам избор, на девойчето днес просто не му е ден. Не съм загубила се туристка.

Старателно издигам на плота пред себе си доста сполучливо умалено копие на пирамидалния комплекс в Гиза от: четири паспорта, половин дузина напечатани листи с електронните самолетни билети и хотелските резервации, малко цветни брошурки от застрахователната компания, кредитна карта, други документи за самоличност, химикалка, един кламер, копче, няколко мелбърнски трамвайни билета - стари, батерия за фотоапарат, пакетче дъвки, стар самолетен билет, портфейл и фиба за коса. После припряно изсипвам обратно в чантата си кламера, копчето, дъвките и другата некнижнина, после ровя пак, за химикала и когато съм най-после адекватно обзаведена с писало в едната ръка и кредитна карта в другата, пристъпвам към вербалните обяснения. Имаме билети за Москва и ни трябват руски визи. Събеседницата ми мигом си спомня коя съм, предполагам че по акцента, защото външният ми вид в момента има много малко общо с костюмираната, фризирана и гримирана бизнес дама, която си купуваше самолетни билети до Европа преди два месеца. И усмивката й става малко по-истинска - поне не сме обирджийки. После пак увяхва, защото си спомня, че в еуфорията от успешната продажба на билетите навремето ми обеща съдействие с изваждането на визите. Е, все пак, поне обирът й се размина, така че девойчето закълвава ентусиазирано по компютърната клавиатура. Имате ли попълнени молби за визи? Не, нямаме, вие обещахте да намерите бланки. Още тракане по клавишите. Имате ли скорошни снимки? Не, нямаме, вие предложихте да ни направите снимки, когато потрябват. Мимолетен безпомощен поглед и безспирен клавишен тропот. Имате ли платежно нареждане? Не, нямах представа, че ми трябва такова. Още един многозначителен поглед. Носите ли паспорти? Да, нося ги. Всичките. Този път успявам да я впечатля, клавиатурата е оставена най-после на мира и известно време трите се редуваме да прелистваме семейната ни колекция от български и новозеландски паспорти, докато проверяваме сроковете им на давност, обсъждаме кое гражданство би улеснило изваждането на визите, възможно ли е да прекосим някои граници с някои паспорти, а други граници с други и прочие интересни и безсмислени раздумки. Накрая телефонно запитване до неведом, но извънредно компетентен източник изяснява, че визи са нужни и за българи, и за новозеландци, ако ли и да пътуват от Австралия и да нощуват в Москва не по свое желание. Девойчето чевръсто принтира две бланки и ни ги дава да попълваме.

Име, адрес, телефон - това ясно. Адрес на работодателя, телефон - и това е окей. Гражданство, паспорт, номер - добре. Друго гражданство - хванахте ме, няма как, попълвам. На кого гостувате и с каква цел - започвам леко да се затруднявам с отговорите. Имате ли руско гражданство, кога и защо сте го загубили? Къде планирате да отседнете? Туристическа агенция, здравни застраховки, дати на влизане и излизане, хотел, транспорт, кое летище, коя самолетна компания, полет номер, и прочие, и прочие. Двайсет минути старателно изписване на номера адреси, имена, тук-таме дописвани между редовете, където няма предвидено достатъчно място в бланката. Бояна е повторила и потретила една цифра в телефонния номер - да я направи по-четлива. Преглеждам за шести път данните да се уверя, че са коректни и със замах подписвам формулярите. Момичето от агенцията им хвърля бегъл поглед и ми ги връща с извинителна усмивка и две нови празни бланки - да ги препишем. Честно, в първия момент помислих, че й трябват две копия, но не й работи копирната машина. Оказа се, че трябвало да препишем бланките защото, ако има задрасквания или нечетливости молбата става невалидна, както ясно е изписано с големи главни букви на английски и на руски още в началото на страницата:"Пиши четко!". М-да, явно отдавна не съм имала вземане-даване с истинска развита държавна бюрокрация. Англоговорящите администрации от любезности и учтивости са загубили напълно старховитото си лице. И уважението на простолюдието. Респект няма. А, я виж братушките - като те накарат да препишеш всичко, и хем четливо да го напишеш, с краснопис и със старание, веднага се изпълваш с благоговение и страхопочитание към властта, заприисква ти се да козируваш, да маршируваш и бодри песни за труда да пееш. Спомням си, че като бях в Москва преди 20 години, подавахме молби всеки петък за разрешение да идем до Ленинград. Разрешение така и не получихме, ама въпросните молби трябваше да се попълват собственоръчно, ръкописно (със свързани букви) и с перодръжка или химически молив (от онези, дето ги плюнчиш, за да пишат синьо като химикал). По държавен стандарт само тези две писала бяха разрешени за употреба във Волоколамското районно ушравление на милицията. Що капане на мастило по бланките падна и що близане на държавните химически моливи не ми се разправя. В днешно време поне разрешават да ползваме упадъчното капиталистическо изобретение химикалка. Много са охлабили дисциплината. Направо изтървана работа. Накъде върви света?!

Аз се справям с преписването още на втория път - все пак съм калена в реалностите на развития социализъм. По-малко опитното ми чедо изхабява няколко бланки под пороен дъжд от най-искрени извинения на туристическата ни агентка,сякаш тя лично е измислила нелепите правила на руснаците. Или поне чичо й по бащина линия е бил замесен в създаването им. Междувременно позорно избягалите й колежки се завръщат една по една от обедната си почивка, промъкват се доколкото успяват незабелязано до работните си места и се вслушват с непресторен интерес в разговора ни. Девойчето тъкмо ми обяснява как да ида до най-близкия пощенски клон и да се сдобия с чек за наложен платеж, платим на Генералното Консулство на Руската Федерация. И да проверя дали точно така е изписано името на получателя - с всички думи и без правописни грешки, четливо и без поправки. Оставям детето си да се мъчи над поредното копие, с подигравателно напомняне:"Пиши четко!" и се юрвам по нажежените бризбънски улици към пощата. Там се подреждам на традиционната за обедно време опашка и след подобаващо учтиво изчакване се озовавам очи в очи със служителката на щанда - стажантка, в процес на обучение, според ярко жълтата й табелка - нервно усмихната, с почти треперещи от притеснение ръце, явно е за първи път сама на гишето. Казвам ясно и бавно какво искам, после дръпвам наум една бърза молитва - дано да знае как се прави чек за наложен платеж. Женицата знае - след многократно отваряне и затваряне на някакви чекмеджета, вади чекова книжка и започва старателно да изписва под моя диктовка:"Г-е-н-е-р-а-л-н-о  к-о-н-с-у-л-с-т-в-о  н-а " и тъй нататък. Буква по буква. Плащам си надлежно чека, доплащам за услугата, грабвам хартийката и бягам обратно в агенцията, която е добила атмосфера на временен бежански лагер с всичките ни багажи, струпани на камара в средата, връхни зимни дрехи, намятани постоловете и планини от хартия на плота пред агентката.

Бояна сияе победоносно - на четвърти опит е успяла да препише четливо бланката. Девойчето от туристическата агенция е още по-многословно в извиненията си - сега пък, фотоапаратът й не работел. Да сме отидели пак в пощата да си направим снимки. Много, ама много съжалявала да ни разкарва. После хвърля един поглед на чека в ръката ми и съвсем се стресира: "Ау, не, не,не. Не може така! Всичките думи трябва да са изписани изцяло." Поглеждам и аз - катастрофа! Представете си, женицата в пощата не могла да събере последната дума на реда и съкратила "Федерация" на "Федер." Тц, тц, тц. Каква фатална грешка! Като нищо ще взематда изплатят чека ми на някой чужденец със странното фамилно име Федер и още по-странното първо име Генерално (да не споменавам въобще озадачаващото бащино име Консулство), вместо на държавната администрация на Руската Федерация. Ама, че безотговорност! Оставяме планината от багажи в средата на туристическия офис - другите посетители да ги прескачат и да се лутат средтях и хукваме към пощата. Този път ни обслужва делови млад мъж. Обяснявам какъв е проблемът с чека и той първо ме гледа с недоверие и насмешка, но после кандисва и много старателно го преписва като си отбелязва предварително с малки точици докъде ще свърши всяка дума, та да ги събере всичките в предвиденото поле. Много професионално! Много съм впечатлена. После ни прави по една полароидна снимка пред бялата врата на пощенския офис, натиква всичките хартии в ръцете ми и ни пуска да си ходим.

Чак като давам снимките на приятелката ни от туристическата агенция се сещам да ги погледна. Бояна прилича на друсана - с отворени очи, но спяща и неадекватна, аз съм с хвърчащи на всички посоки коси и онзи уникален поглед на дълбока концентрация, с който се отличават избягалите от психиатрията пациенти, полагащи огромни усилия да изглеждат нормални. Най-после всички документи са комплектовани, снимките залепени и прегладнялото момиче ни изпраща с обещания да ми звънне веднага щом получи отговор от руското консулство - след три седмици. Може би. Разделяме се като стари приятелки - тя притичва към най-близкото кафене да хапне нещо, ние помъкваме сизифовския си товар от чанти, якета и шалове към вкъщи.

Ако братушките не ни дадат визи ще е или заради всяващите оправдана тревога за психичното ни здраве снимки, или заради някоя леко нечетлива буква, или пък, защото нищо от информацията в бланката не отговаря на истината - накрая вече гледах само да пиша чисто и без задрасквания, хич и не се вълнувах дали е вярно.

Ако ли пък по някакво чудо (или недоглеждане) получим визите, ще си ходим в България в края на юни. Бояна ще разкопава раннохристиянски църкви на Джанавара по проекта "Балканско наследство", аз ще вадя нови паспорти, ще се обяснявам със Здравната каса, ще си вадя нова лична карта, и изобщо всячески ще си припомням що е то държавна бюрокрация от най-ортодоксален, български тип. Румен ще ходи на регата.

А, и също ще представям новата си книга, когато и където издателство "Колибри" организира подобни мероприятия. Още не се знае как ще се казва книгата. Може би ще остане "На изток, в рая" както досега, а може да е "Писма от Аотеароа" или нещо друго - в издателството още не са решили. Не се знае и кога ще излезе от печат. За сега е планирана за юни. Не знам и колко ще струва, но вече има индикации, че ще е скъпа, каквото и да означава това.

А за Мелбърн ще разказвам друг път. И надълго.

като стане въпрос за визи е тегаво.
Но мисля, че си се престарала с разкрасяването на ситуацията. Пък е и доста дълго, иначе - ОК :)

Поздрав за поста!

Браво , кака ! Хубаво си го написала и приятно се чете , един вид . Щото човек малко се разгевезява като отвикне от редене по опашки , например. Ама има и друго ... Куражлия си ти , ами ,току-тъй не всеки тръгва през Русията за Стара България да пътува , да ! Я питай Климент и Руми дали им стиска втори път през Шереметиево да минат , а ?! Тъй че тая история дето си я захванала със пътуване през Русията ... Има още да чуем от теб , ама хайде като се върнеш по живо-по здраво - тогава :) Иначе - какво , лошо няма , нали така ?! Posle - kam Evropata patuvash , edin vid , tui da ne ti e divia iujen pasifik sas raznite mu tam politikal karrektnesi iu nou what ai mean :) Пък ний тука ще мааме по задачите както и преди . щото ний културата много я уважаваме , ама и бахур трябва , един вид , пък и все някои трябва да кара и влака за Нова Зеландия ... Таи , де , радвам се искренно за вас и винаги сте добре дошли във North Шора , Града Голяма :) Поздрави , Тъпан Player - Баш Кебапчия

Ако дойда в Окланд ще ме повозиш ли на влак? Че дерт ми остана - не се хич возих на влак в Новата Зеландия.

Здрасти Кака ! За влака питаш ...Нали знайш,ний тука малко сме по нямане на хора,един вид...Като трябва тъпан-тъпан бием.Кебапчилък като дойде нужда-в пушека сме одма!Пък иначе на мен за туй ми плащат,да речем,хубави хора да возя!Пък и желанието ти не е като на Жоро БраунсБейски,я!Той все ме врънка кога щял сам да му дам едно кръгче с влака да направел,ами!То току-тъй ставало,а-а-а,то да не му е сърф,а? Айде със здраве и идвайте насам,че возенето на влака ви е в кърпа вързано , ами Розите вече на Аотеа Цивик сцена ще играят,The Edge-майтап няма ,да ! Поздрави,Тъпан Player :)

I osven tova nai-gore6to 6te q prepora4ame na vseki,za6toto v neq 6te se razkazva za stranata,v koqto nie jiveem sega, a predi tova, jivqhme tuk s teb-avtorkata i - na6a priqtelka!
Sonya i "Bulgarski rozi" ot Auckland,New Zealand