Как да направим Новата година незабравима? Особено като е едно такова никакво число – нито е начало на ново хиляолетие, нито е кръгла цифра, нито е лична годишнина някаква (няма да ставам на 40, и на 20 няма да ставам пак скоро), нито е белязана от световни събития някакви (като изключим войната в ивицата Газа, ама то, войните вече не са запомнящи се събития). Грандиозното напиване отдавна вече не е приемлив вариант за празнуване (пустото му ЕГН!), извънземни цивилизации не дават вид да планират да ни посетят скоро. Тогава какво му остава на човек, за да остави драскотина поне в прогресивно отслабващата си памет?




Защо не близки срещи със смъртта?! Екстремни преживявания, ама от най-хард тип, от тези, дето те повеждат по тунела към божествената светлина. Това със сигурност ще го помня известно време (поне до следващата си среща с оная клощавата дългокосата с косата).




Да, ама подобни незабравими случки изискват малко подготовка. В нашия случай – още от септември сме се захванали да правим танцова група, да репетираме до изнемога шопски и тракийски ръченици, да гласим народни носии на два-три, пет ката, и с всички сили да се готвим за участие във фестивала в Удфорд. Българският фолклор е обявен в програмата за 30-ти декември, следобед. А синоптиците се надпревават да сипят прогнози за рекордно високи температури. И свирепи тропически бури с гръмотевици.




Без да знаем от кое да се страхуваме повече – от жегите или от гръмотевиците, в наречения ден успяваме да се натуткаме с приготовленията докъм обяд, и запасени с промишлени количества вода за из път, правим опит да се натоварим в колата. Много несполучлив. Въпросното семейно возило обикновено си стои кротко паркирано пред къщи и се държи като скромен бял Холдън, но в условията на пладнешки нечовешки жеги, се е разтекло в блестяща локвичка нажежен метал, декорирана с разтъркаляни наоколо автомобилни гуми и чифт куинсландски регистрационни номера насред течната плазма на атмосферата (въздухът също отдавна вече е преминал в друго агрегатно състояние). Самоотверженият ни шофьор получава изгаряне втора степен, докато отключи и отвори вратата, запали двигателя и включи климатика на крайно ляво положение: тъмно-синьо със снежинки. Другите пътници се наливаме панически с вода и събираме смелост да се потопим във вулканичната магма на купето.




Шест литра изконсумирани течности и двайсет минути по-късно сме вече яко заседнали в едно от редките, затова пък зрелищни, задръствания на бризбънската северна магистрала. Слушаме музика и мазохистично следим неумолимото покачване на термометъра – 35, 36, 37 градуса по Целзий. Гледката на милиони автомобили с натоварени в тях целокупни фамилии (включително кучетата) и влачени на буксир ремаркета с лодки, джетове, каяци, велосипеди, каравани, палатки, авто-хладилници, сърфове и прочие покъщнина, навява мисли за масово преселение, паническа евакуация, еврейски екзодус или второ пришествие, но в никакъв случай за световна финансова криза и глобално покачване на цените на горивата.




Ловко слизане от магистралата, пъргаво промъкване през двеста шейсет и осемте светофара на Кабулчар, още малко криволичене из фермерската зелена пустош на Удфорд и най-после виждаме табелата за фестивала. Доброволци с оранжеви жилетки и шапки, омазани от глава до пети със слънцезащитен крем, извършват безпримерен героизъм в мирно време като играят роля на регулировчици на невъобразимия фестивален трафик, под изпепеляващия огън на безмилостното небесно светило. Термометърът не се отказва от амбицията си за рекорди - 37 и половина...




Като изпълнители се ползваме с извънредна привилегия - можем да влезем с колата във фестивалното градче. Простосмъртните посетители оставят климатизираните си возила на импровизиран паркинг насред една нива и се товарят на автобус или се придижват пеш към близките хълмове. Докато се промъкваме сред море от метал и стъкло, следвайки колебливите укзания на доброволците и отявлено противоречивите стрелки на импровизираните табели, започвам да добивам идея за истинските мащаби на фестивала. В закътани долинки между хълмчетата са се проснали шарени палаткови селища – досущ като цигански катуни, ама малко по-добре организирани; натоварен автомобилен и автобусен трафик се движи към и от няколкото сцени с музикално-артистични програми, човешкият поток се сгъстява, прашните улици криволичат, кръстовищата стават все по-сложно засукани, табелите - все по-мистични и философски-неразбираеми. Тъкмо решаваме, че сме се загубили неспасяемо и виждаме надписа над сцена Фолклорика – ние сме за тук. Последен поглед към термометъра – 38.




Над хоризонта се кълбят космати черни страшилища и затискат долината с непосилната тежест на непомръдващ адски зной. Като в тенджера под налягане. Сред човешката и автомобилна глъчка цикадите пишят истерично, оглушително, сякаш в предсмъртна агония. Успява да ги надвика само родопска гайда изпод шарените платнища на най-близкия катун. Значи сме на правилното място.




Докато навличаме вече лепнещите носии върху хлъзгавите си от пот тела се чудя дали сме с всичкия си и колко от нас ще оцелеят след вихрената шопска ръченица в четирсетградусовата жега. За късмет, идват конкурентите ни от сидненската група за балкански фолклорни танци “Душа Балкана” и гледката на техните шарени вълнени чорапи ми връща оптимизма – ние сме само с чорапогащници. Ако те оцелеят и ние ще.




Организацията на целия фестивал е безупречна – програмата се движи по график, изнемощялата от жегите публика се тълпи пред сцените, озвучаването е забележително добро за подобно място и над глвите ни греят дванайсет мощни сценични прожектора, за да осигуряват добро осветление на фотографите и операторите. Осигуряват също и равномерно опичане на изпълнителите. Тук вече температурите се мерят в стотици градуси. И не само по Фаренхайт.




Имам ясен спомен само от първия танц – варненски кючек с лъжици. На тракийката ръченица започва да ми чернее пред очите и косата ми замирисва на пърлено, а на шопската ъченица вече се чувствам като протестиращ китайски студент на площада Тян-ан-мън - пред самозапалване. Добре че като за първа изява пред публика благоразумно сме ограниичили изпълнението си до 15 минути! Най-дългите 15 минути в живота ми! И най-горещите.




Досетливи доброволци раздават вода на оцелелите. Горещата течност е от пластмасови бидони и има подозрителен вкус, но пия смело, тъй като съм наясно, че при температури толкова близки до точката на кипене всичко е стерилизирано. Черната пелена пред очите ми се разкъсва бавно и виждам ярка светлина в края на дълъг тъмен тунел – точно както завърналите се от онзи свят описват срещатата си с отвъдното. След шестнайстата чаша вряла вода започвам да виждам ясно - “Душа Балкана” ситнят темпераментна шопска ръченица с дебелите си вълнени чорапи в стоманолеярната пещ на сцена Фолклорика под цветните светлини на 12 мощни прожектора. И се усмихват! Господата Фаренхайт, Келвин и Целзий могат вкупом да си изядат нобеловите награди, мерните единици и измервателни скали с репички и пресен лук. Бате им Йорго, македонеца, чертае нова скала – на невероятната човешка издържливост, артистична целеустременост и балкански неукротим дух. Изпитвам внезапна гордост да принадлежа към точно този несъкрушим биологичен вид, подвид, раса, езикова група, културно-географски регион, етническа група и артистичен приятелски кръг.




“Трансболкан Експрес” успяват да вдигнат летаргичните зрители на крака с българските си хора. Независимо от убийствено високите температури. Изумена съм колко много хора( очевидно англоезични) знаят думите на "Йовано, Йованке" и пеят заедно с Рени и Йорго.





Към пет и половина черните облаци са закрили напълно слънцето и температурата е паднала до блажените 34 градуса. Далечни гръмотевици търкалят с грохот святкащи каляски по кръглия ринг на хоризонта. Дишаме с пълни гърди сгъстения сироп на наелекризирания прашен въздух. И най-после можем да се покажем на открито без риск за живота си. Тръгваме на разходка край неизброимите сергии и неописуема шарения на фестивалния панаир. Цигания е най-точната дума. Родна, мила, стопляща сърцето и душата. Балсам за очите, ушите и всички сензори на завърналите се отсрща с отвъдното.





Стотици пъстри сергии с джунджурии, деликатеси, напитки, дрехи, произведения на занаятите и просто боклуци от всяко ъгълче на света се точат от двете страни на капризно извиващи прашни улици, под хартиени китайски фенери, немощно увиснали в абсолютното безветрие ярки флагове и знамена, сред невъобразима смесица от аромати и звуци. Изкушенията нямат край, но плащанията са само в кеш и това ни спасява от банкрут. Кешът свършва.





Докато хапваме печени на сач питки със спанак и сирене на турската сергия, посръбваме айс-кафе с канела и мента от циганската будка, зяпаме каменоделците в работилницата по скулптора, дивим се на багрите на африканските тъкани и бижута, слушаме разноезичната реч на минувачите, ръкопляскаме на виртуозните танцуващи барабанисти, ужасяваме се от хигиената в портативните фестивални тоалетни, мерим смешни шапки, снимаме се сред шаренията и завързваме неангажиращи разговори с непознати, слънцето бавно отстъпва зад хълмовете и дълги сенки разливат вечерен хлад край нас. Хлад по удфорските стандарти означава 32 градуса.





Тъкмо сме намерили пътя си към колата и мечтаем на глас за климатизирания комфорт на купето, от пъстрата тълпа изниква пак македонецът Йорго, този път в по-подходящо за сезона облекло - по джапанки и потник. “Нали ке дойдете на надиграването? В седем сахат.” Е, как да му откажем – отиваме на надиграването. Стотина мераклии да научат балкански фолклорни танци са се наредили в концентрични кръгове, “Трансбалкански експрес” свири с вдъхновение, Йорго и колегите от групата му показват стъпките, ентусиастите препъват крака, следвайки неарвноделните ритми. Танците се редуват един от друг по-бързи и с по-засукани стъпки. Запознавам се със съседите си на хорото – англичанка и австралиец. Бояна показва на изсухлено хипи със сплетена на цветни плитчици коса как да държи ръцете си високо, на височината на рамото за бавните македонски танци.




Когато най-после напускаме фестивалното градче нощта е почернила ярките панаирни цветове, хартиените фенери светят с мъждива електрическа светлина, захранвани от дизелов генератор, от палатковите лагери се носи звън на китари, песни и смях, все още горещият въздух тежи от вонята на казаните за боклук, на сцена Фолклорика се вихри страстно аржентинско танго.




В тъмното написаните на ръка указателни табели са още по-неразбираеми и нееднозначни, доброволците в оранжеви жилетки са се изпокрили след дългия изнурителен ден и без тяхната помощ едва намираме обратния път към Удфорд и магистралата. Обещаваме си догодина да дойдем пак. И по-отрано, за да можем да разгледаме повече, да се срещнем с повече хора, да се потопим по-дълбоко в атмосферата на фестивала. Обещаваме си също да подготвим още по-впечатляваща програма за догодина, да си направим по-ефектни костюми, да доведем повече приятели.

Ne stiga,4e ste izjiveli vsi4ko tova,ama pak i kak si go opisala...I nie iskame kato Vas!Slushai sega,"dezertjorke" nasha mila,na 01.11.09. shte Vi 4akame v Auckland.Nali pojelahme prez Novata godina sre6ti sas starite priqteli.Ta nie kato tvoi takiva na vaprosnata data 6te praznuvame s grandiozen koncert i izojba 10 god. BG society i 3 god.BG Roses.6te ni napravite 6tastlivi,ako badete na6i nai-dragi gosti!S obi4:Sonya

Голяма хубост, така трябва.
Значи да ви чакаме ноември.
Деница