Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
20.05.2008 05:46 - ЕКСТРЕМЕН ТУРИЗЪМ ПО НОВОЗЕЛАНДСКИ (ПРОДЪЛЖЕНИЕ НА РЪКОВОДСТВОТО ЗА ОБЩУВАНЕ С ИЗВЪНЗЕМНИ) ТРЕТИ МЕТОД - ЧЕРНОВОДЕН РАФТИНГ
Автор: bella2008 Категория: Лични дневници   
Прочетен: 6039 Коментари: 7 Гласове:
0

Последна промяна: 20.05.2008 06:20



В пещерите на Уайтомо се натресох на екстремни преживявания без изобщо да подозирам. Идеята беше само да предложа на домашното ни извънземно малко разнообразие в почивните дни. Пещерният туризъм в стил ученическа екскурзия до пещерата „Снежанка”, както си го представях аз, ми се видя добра идея. Извънземното се съгласи без много ентусиазъм, но все пак с интерес и ето ни, в почивните дни след Коледа, в малък мотел в Отораханга – пристигаме в 10 вечерта. Управителката е много любезна, разпитва ни какво ще правим и неволно ни хвърля в паника, защото заявява, че на пещерите се ходи само с резервации. Ние нямаме.   Уморени сме, още не сме се настанили, не сме вечеряли – с нас пътуват също моят гостуващ от България баща, още една тийнейджърка и нейният прилежащ родител – и за да не губим излишно време разпределям задачите между всички. На двете тийнеджърки, като най-опитни в употребата на мобилни телефони, възлагам да звънят по нощите на всички туристически пещерни агенции в Уайтомо и да се молят, да реват, да се тръшкат и да заплашват, но да осигурят пет резервации за пещерите.( После ще съжалявям горко за това си решение.)   След около половин час девойките ми искат номера на кредитната карта – добър знак. Още половин час по-късно докладват, че имаме билети за Туму-туму-тубинг. (Аз естествено си помислих, че това е маорското име на пещерата, и през ум не ми мина, че „тубинг” е забавление с надути вътрешни автомобилни гуми). Бяха доста оклюмани, защото нямало места за екскурзията до Изгубения свят, където влизането в пещерата е с алпинистки въжета, надолу по 150 метра отвесна скала. Всички възрастни въздъхваме облекчено, че няма да се наложи да ползваме алпинистка екипировка и към полунощ се оттегляме по леглата.   На другата сутрин, докато обсъждаме дали да си носим връхни дрехи и какви обувки са подходящи за пещерно ходене, девойките заявяват, че компанията щяла да осигури всичко необходимо, ние само трябвало да сме с бански!?! След опита, който вече имаме от Роторуа и Таупо – там на всяка крачка има басейни и минерални извори - си казвам, че може пак такъв да е случаят, мятаме по едни бански в раниците и в девет часа вече сме в офиса на фирмата. Нашата групичка е дванайсет души от всякакви националности, цветове и калибър. Връчват ни едни много подробни декларации да попълваме, изреждащи всякакви болести и физични недъзи, каквито нямаме и няколко дето не съм ги чувала. Подписваме, че не сме пияни, не ползваме наркотици, не вземаме лекарства, нямаме скорошни счупвания, не сме болни от грип, бременни или с психични отклонения, че няма да държим компанията отговорна за телесни повреди, че ще следваме стриктно инструциите и прочие. А бе, с една дума, у мен се роди подозрение. Обаче събитията се развиха много бързо и нямах време за реакция. Метнаха ни в един раздрънкан бивш ученически автобус (розов!), повозиха ни малко из живописните зелени пасища и суб-тропически горички на карстовата област Уайтомо, накрая ни стовариха в една ферма, пред голям ламаринен хангар. Слънцето пече, овчици кротко пасат, пещери не се виждат никъде.   В хангара ни очаква изненада. Раздават ни неопрени, гумени ботуши, каски и миньорски лампи. И аз пак не се светнах! Помислих си, че това е стандартна новозеландска процедура - като ще газят туристите вода им дават фирмени ботуши. В Нова Зеландия много вали и пещерите сигурно са мокри. За каските е ясно – в днешно време всички са вманиачени на тема безопасност. Само неопрените ми се видяха като изхвъргация малко. Нахлузването им се оказа шоу достойно за първа награда в Най-смешните видеоклипове на Америка, или която и да е друга страна. Шест разноезични разнокалибрени жени дърпахме, драскахме, разпъвахме и намъквахме дебелите неуслужливи гуми, скачахме на един крак и се въртяхме в кръг, гадахме функцията и употребата на разни катарами и лепки, охкахме, пискахме, хленчихме и проклинахме на няколко езика неудобните каски и ботуши, чупихме нокти, закопчавахме ципове, дивихме се на лампичките, но най-после излязохме на поляната в пълна пещерна екипировка.   Цялата група се отправя пешком по тясна козя пътечка нагоре по хълма. Овцете ни гледат с неподправен интерес и лек уплах. Има защо да са тревожни животинките – групата ни е най-шокиращата банда слънчасали марсианци, която аз някога съм виждала. Само антенки ни липсват. С високи бели гумени ботуши, яркожълти каски с лампи на челото, прицвъкнати в черни прилепнали неопрени крачим тромаво, но бодро сред пасторални пейзажи. Баща ми не говори английски и уговорката с двамата ни пещерни водачи е, че аз ще му превеждам всичко важно, така че вървя близо до него и се опитвам да измисля убедителен отговор на въпроса му: ”А бе, къде ни водят тия хора, бе? Тез са хамави ли са, какви са? Не виждат ли, че няма тука пещера.” И е абсолютно прав, разбира се. Групата спира на полянка, осеяна с овчи барабонки и кравешки лайна. Пещера няма. Има дупка в земята.   Няма обезопасителни парапети, нито циментови пътечки, нито стълбички, нито електрически лампи, нито достъп за инвалидни колички, нито тоалетни, нито машини за газирани напитки, нито някой от останалите комерсиални знаци на цивилизацията, които си представях, че са задължителни за масовите туристически атракции. И най-после проумявам, че двете щастливо ухилени девойки не са ни записали за нормална екскурзия в достъпна пещера, където се предполага да се разхождаш заедно с бабички и майки с деца, а за някое от шантавите отрочета на екстремния туризъм, които никнат като гъби след дъжд навсякъде из Нова Зеландия. За да избегнат убийствения ми поглед двете тийнейджърки се спускат първи в дупката.   Докато се смъквам тромаво в теснината след тях и после си хлопвам главата в ниския скален свод (добре, че сме с каски!) дневният летен светлик се сменя с абсолютна черна тъмница. Всички светваме припряно миньорските лампи на челата си и се оглеждаме невярващо. През следващите четири часа ще се промъкваме през сюрреалистичните декори на декадентски фантастичен филм с лошо осветление, кънтящо озвучаване и абсурден сюжет. Режисьорът ни повежда по клаустрофобно тесен тунел, шляпащи в дълбока леденостудена вода, която веднага напълва ботушите догоре и пренася действието на филма на планета с тройно по-голяма гравитация. 

image   Залитащи, спъващи се и зъзнещи, се добираме до малко уширение в тунела, където ни провеждат кратък инструктаж с поредица от стряскащи правила за поведение: да изключваме миньорските лампи периодично, за да пестим батериите, защото можело да не изкарат до края на похода!?!, да не си перим пръстите широко във водата, защото гигантските водни змиорки можело да ги помислят за червеи и да ги нахапят!!!, да не се гмуркаме освен, ако не се налага???, да си намажем лицата с кал и т.н. и т.н. Някъде на гигантските змиорки спрях да превеждам прилежно за баща ми – най-после схванах, че всичко е майтап (по-късно прочетох, че змиорки има наистина в пещерите, та вече не знам кое беше лъжа и кое истина). Посмяхме се на смешките на водачите ни, посмяхме се и на предупреждението им, че скоро водата ще стане много по-дълбока. Две минути по-късно всички вкупом пръхтим и се давим от шок, студ и изненада, докато се опитваме да плуваме в леденостуденото езеро.  На любителите на приключения силно препоръчвам плуване с гумени ботуши и миньорска каска. Без значение дали сте под земята или над нея преживяването си заслужава. Особено ако каската не ви е по мярка и ви се смъква постоянно в очите.   Тъкмо сме схванали основните принципи на плуване с ботуши и ни предстои ново изпитание – катерим се по стръмни каменни сипеи между гигантски сталагмити и сталактити, прескачаме кошмарни тъмни бездни, промушваме се през невъзможно тясни дупки. В един момент се улавям, че се хиля истерично до хълцане, защото не мога да повярвам, че съм си платила и доброволно съм се завряла в дупка в земята, за да пълзя на четири крака в калното корито на подземна река и да се любувам на единствената гледка пред мен – облечен в неопрен окалян японски задник. После тунелът се снишава съвсем и сега пълзим по корем, така че за известно време гледката се свежда до несръчно приритващите подметки на тежките ботуши на същия японец. Следващата сесия по подземно плуване е истинско облекчение за остърганите ни гърбове, изранени длани и натъртени колене. Вече сме се примирили със студа и групата е в приповдигнато настроение, подозрително граничещо с истерия. Водачите ни се държат като изтървани от лудницата – дюдюкат, подвикват, правят страшни звуци в тъмното, изскачат иззад някоя скала грозно облещени, снимат ни изневиделица в най-тесните тунели. Извънземните девойки се кефят страхотно, аз съм на ръба на нервна криза, бащата на другата тийнейджърка току се приближава и ме заплашва „Изабело, за трепане си, къде ни доведе?!”, а баща ми е решил, че му стигат толкова приключения и все се отклонява, за да оглежда старателно всяка тъмна дупка в тавана с надеждата да открие изход към повърхността. Дебеличкият японец има затруднения с дишането, а немските младоженци гледат водачите като хипнотизирани – нито се смеят на шегичките, нито се оплакват от маршрута, май не мислят че ще излезем живи.   Вече си мисля, че съм видяла всичко и се подготвям психически за още три часа от същото, когато на изхода от един особено тесен каньон водачите ни причакват с нова изненада. Връчват на всеки надута вътрешна автомобилна гума и ни повеждат към тесен скален перваз в отвесната стена над подземно езеро. В светлината на мъждивите ни лампи не се вижда колко е голяма пещерата, но по кънтящото ехо се познава, че е просторничка. Реката, по която дойдохме се изсипва в езерото като подземен водопад – много красиво и много страшно, защото няма друг път за измъкване, трябва да скочим в езерото.   Единият от водачите ни демонстрира как се прави. Заставаш на скалния перваз с лице към стената, хващаш надутата вътрешна гума с две ръце зад гърба си(по-точно зад задника си) и се хвърляш заднишком в езерото. Резултатът е мощен плясък, фонтан от водни пръски и екзалтирани викове, намекващи за върховен кеф и несравнимо удоволствие. Двете ми подопечни девойки веднага се явяват доброволки да скочат първи и аз пак съм след тях – сакън, да не пострадат нещо децата. Изчаквам да видя, че оцеляват след скока и се покатервам смело на скалния перваз. Приводняването трябва да се изчисли много внимателно, за да не се цопнеш върху стърчащата от водата скала леко вдясно, а при отлепянето от стената трябва да внимаваш да не се цапардосаш в ниско висящия над главата ти сталактит. Докато се оглеждам преценяващо и изчисляващо, виждам бездната под себе си и загубвам напълно присъствие на духа – не мога да скоча, по никакъв начин не мога да се насиля да се отпусна слепешката назад в черната пропаст със зловещо стърчащите камъни в непосредствена близост с подземния водопад. Всичко е толкова абсурдно и сюрреалистично! Зъбите ми тракат от студ, стомахът ми се свива от страх, няма мускул, който да не ме боли, каската пак се е изхлузила над очите ми - искам това да е само кошмар и да се събудя, но не би. С периферното си зрение виждам ръката на втория водач да се пресяга, за да ме бутне и гордостта ми надделява – скачам сама. С писък. Всъщност трябва да призная, че усещането при падането е приятно, а плуването в автомобилна гума доста удобно и забавно.   Когато цялата група се е накикотила и наплацикала на воля в езерцето, се подреждаме на нещо като влакче – всеки мята краката си върху гумата на предния и хваща краката на задния. После гасим лампите и възкликваме хорово от изненада и възхищение. Вместо в непрогледен, абсолютен мрак, както се предполага да е под земята, се оказваме под невъобразимо красиво звездно небе. Целият пещерен свод е покрит с милиони светещи червеи – флуоресцентните им светлинки подредени в сложни съзвездия и галактики. Скоро течението ни подхваща и плуващото влакче се понася надолу по теснините, бързеите и праговете на подземната река – като нощно спускане по водна ролба. Доста темпераментна ролба! Това е прочутият Черноводен рафтинг, за който туристите идват в Нова Зеландия от всички краища на света – рафтинг, ама под земята. Подземен, но под звездно небе. По-екстремно преживяване от това трудно мога да си представя.

image   След неизвестно колко време реката се успокоява, светваме пак лампите на челата си и се измъкваме на полегатия бряг на друго езеро. И нашите водачи пак успяват да ме изненадат. Тръгнали са с дванадесет безнадеждно-неподготвени туристи на пътешествие под земята, пълно с рискове ( дори ако не броим очевидните опасности от внезапно покачване нивото на водата в случай на дъжд или срутване в резултат от земетресение – и дъждовете и земетресенията не са рядкост в тези земи) за живота и здравето им, и единствената помощна екипировка, която носят със себе си са две малки раници. Мислите си, че в раничките има аптечка, или Джи Пи Ес, или кислородна бутилка, или сгъваема носилка, резервни батерии, въже? Не. Цялото им съдържание се изчерпва с два термоса горещ шоколад и два пакета бисквити. Не че не съм благодарна. О, не! Излапвам бисквитата за секунди и след извесно обмисляне дали да не излея шоколада в пълнит с леденостудена вода ботуши, за да стопля поне малко замръзналите си крака, все пак избирам да го ползвам по предназначение. Всички м-м-м-кат блажено докато лочат горещата течност и си възстановяват кръвната захар. Сигурно съм го коментирала и преди, но все още се изненадвам понякога, как нищо в Нова Зеландия не се случва без да е замесена масова консумация на топли напитки. Според кивешките представи за добри маниери е немислимо да ви замъкнат в недрата на земята, с риск никога да не се измъкнете живи от там, и да не ви почерпят поне един горещ шоколад.   Докато хапваме научаваме малко повече за историята на пещерите и за живота, и битието на светещите червеи. Целият район Уайтомо е прояден от карстови пещери като швейцарско сирене на дупки. Маорското име идва от „уай” – вода и „томо” – дупка, шахта и трябва да означава нещо като Вода в дупка. Много сполучливо описание за повече от 300-тата известни пещери в местността. Пещерата Руакири, която ние обитаваме понастоящем е открита преди 20 години и е поставила началото на световното движение за Черноводен рафтинг (нарича се още Пещерен тубинг) – това е единственият начин да се види. Световно известните новозеландски светещи червеи – Арахнокампа Луминоса – са всъщност ларви, които нямат орган за изхвърляне на биологични отпадъци и заради това ги изгарят в някакъв сложен био-луминисцентен процес. С други думи – цял свят се изсипва в пещерите на Уайтомо, за да гледа светещо ако. На всичкото отгоре – канибалско светещо ако. Нищо друго не става за ядене в подземния свят, така че арахнокампа-луминосите се изяждат едни други. Зловеща работа, но много красива.

image   После плуваме пак, на едно място даже под вода, катерим се по още безброй остри камънаци, провираме се през тесни тунели и най-накрая виждаме дневна светлина в тавана на поредната пещера. Точно в този миг една от корейските туристки изпада в лека нервна криза с характерни писъци, плач, неконтролирано хълцане и неадекватно поведение, което едва не удавя многострадалния й съпруг, но пещерните водачи се намесват навреме и спасяват ситуацията. Всички излизаме живи и цели на повърхността – пред изумените погледи на стадо овчици и няколко панически разбягвящи се зайци. Те може да са виждали марсианци и преди, ама слизащи с летящи чинии от небето, не измъкващи се като червеи от дупка в земята.   Събличането на неопрените, горещите душове и друсането в автобуса до офиса на фирмата отнемат още час. После дълго разглеждаме снимките в напразен опит да си изберем някоя, на която да не изглеждаме примрели от страх и ужас. Особено дълго избира мъжката половинка на групата, но в крайна сметка всички си тръгваме като герои – с поименни грамоти за покоряването на пещерата и поне по една снимка в героична поза. Домашното ми извънземно е щастливо и удовлетворено, държи се покровителствено с поуплашените си майка и дядо, но това само подобрява взаимоотношенията между двете цивилизации, доказвайки, че екстремният туризъм е много ефективна форма за общуване с тийнейджъри.  



Гласувай:
0



1. bella2008 - Снимките не съм правила аз (бел.ав.)
20.05.2008 06:23
На туристическата компания са. На нас не ни беше позволено да носимфотоапарати.
цитирай
2. kremche - че какви фотоапарати да носите!? То ...
20.05.2008 07:51
че какви фотоапарати да носите!? То с тези екстреми изобщо не ви е било до снимки:) Пък и да вземе да ви го отнесе някоя змиорка......... :)))) Аз мойто лично извънземно ще го водя в Родопите да рови из тракийските гробници
цитирай
3. анонимен - И ние искаме да ходим на гробници
20.05.2008 08:26
Извънземното ще става археоложка, та много ни се рови в гробници, ама пусто траките не са идвали по нашия край на света.

Bella2008
цитирай
4. kremche - да ама освен археолози искаме и г...
20.05.2008 15:13
да ама освен археолози искаме и геолози да ставаме. Моя грешка. Взех, че купих за дядо Коледа енциклопедия "Скали и минерали". Познай. Къщата за нула време се напълни с картотекиран камънак.
цитирай
5. анонимен - IflVmKcRkHDLamtCKVg
05.11.2012 02:02
Vw7Hjd <a href="http://hitqmojkkabt.com/">hitqmojkkabt</a>, [url=http://pwmxyghezcpm.com/]pwmxyghezcpm[/url], [link=http://touueiregekc.com/]touueiregekc[/link], http://kbwceaexetpl.com/
цитирай
6. анонимен - osQUzXInmPPgr
05.11.2012 05:50
S4zsig <a href="http://gbfaqbtdlnrt.com/">gbfaqbtdlnrt</a>, [url=http://ugclyjnjjltn.com/]ugclyjnjjltn[/url], [link=http://jspxiniyedtp.com/]jspxiniyedtp[/link], http://ejmmommdmyhd.com/
цитирай
7. анонимен - oHiAPpnRSzNljCzQ
05.11.2012 11:42
N09dHm <a href="http://wmchegpcpoxu.com/">wmchegpcpoxu</a>, [url=http://rpmxwgqjbnwk.com/]rpmxwgqjbnwk[/url], [link=http://sphikfvbkxnk.com/]sphikfvbkxnk[/link], http://swjrwzbbyckg.com/
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: bella2008
Категория: Лични дневници
Прочетен: 734658
Постинги: 111
Коментари: 415
Гласове: 690
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031