Айде, сега пък следжинг! Нали уж рафтинг щеше да бъде? Да бе, да бе, и аз си мислех, че ще рафтираме (рафтуваме, рафтваме?), ама не ни било писано. Знаех си аз, че боговете винаги си вземат обратно каквото са дали, но с лихва. След вчерашното им благоволение трябваше да съм по-осторожна, ама се заплеснах по Зорбинга, после спахме на хижа край езерото Ротоеху,  веселихме се с тайфа приятели и аз свалих гарда. Като се оказа сутринта, че рафтинга ставал само със записване и не може без резервации извънземното оклюма. Аз се почувствах виновна, че не съм достатъчно предвидлива и хич даже нищичко не заподозрях като ни предложиха вместо рафтинг да правим следжинг. Много по-готино било, увери ни девойката в офиса, и много по-подхядящо за млади хора като нас, ласкае ме безсрамно лукавата хубавица и вече се обажда по уоки-токито, че има още две кандидатки. За кратко време дори й бях благодарна, че спаси деня. Докато не разбрах какво е следжинг.                          Аз се бях почти напълно навила на рафтинга. И всичко из интернета бях изчела. Знаех за опасностите, за спасителните жилетки, за бързеите. Рафтът е всъщност голяма надувна лодка (от „сал” на английски) – събира дестина души. Трима-четирима от тях са опитни рафтъри, останалите са туристи. Всички имат по едно гребло и следват указанията на водачите. Лодката се спуска по бързеите на планинската река, бухва се надолу с главата от водопадите и според уменията и късмета на гребящите понякога остава с дъното надолу след падането, понякога се обръща. Спасителните жилетки предотвратяват удавяне. На всички снимки в нета рафтърите са ухилени до уши и изглеждат непостижимо щастливи сред бушуващата пяна и мокри скали.   Загорял татуиран синеок Аполон ни приближава с типичен новозеландски небрежен поздрав и ни подбира към полянката пред офиса. Цялата група сме седем души: трима инструктори – всичките млади, яки и татуирани, аз и извънземното, един австралиец на средна възраст и неговото извънземно – малко по-голям от щерка ми срамежлив младеж. Представяме се набързо, разменяме си обичайните киви-ози шегички за разчупване на леда и преминаваме към подготовката за следжинга. Аз още не знам какво е, но се надявам скоро да науча и послушно следвам инструкциите.   Връчват ми една камара черна гума и жълти пластмаси и ми сочат стаичка с надпис „Съблекалня”. Добре че Скъпоценното ходи от години на уиндсърф, та знае какво се прави с тия работи. Обличат се! За някой като мен, дето не е слагал друг път неопрен, нахлузването е бавно, болезнено и изтощително занятие. Дано следжингът да си заслужава усилията! След като съм си изпочупила всички нокти и май няколко пръста от дърпане и драпане по неуслужливата опърничава гумена материя, най-после съм готова – наджипкана в градински маркуч, опасана с най-обемистата оранжева спасителна жилетка, която някога съм виждала, с нахлупена до очите идиотска червена строителна каска и жълти плавници. Кой е извънземен сега, а? Добре че импровизираната съблекалня няма огледала! Под всичката гума и колани не мога да дишам, но пък както правилно отбелязва един от водачите, никой не ни е обещавал, че следжингът ще включва дишане.   Натъкмени като марсианци на път за дома, се натъпкваме в раздрънкан микробус и с много шегички се отправяме по приказно красив планински път към тайното място на следжистите (следжьорите?) в горното течение на река Кайтуна.   Оставяме микробуса на импровизиран паркинг в гората и най-после се срещаме със следжа. Ъ-о! Следжовете. Всеки от нас ще си има собствен следж („шейна” на английски) и ще си се цопка сам във водната стихия. Няма да има кой да ме измъква от страховитите водопади, няма общ сал, няма гребла, няма дружни усилия, няма надежда! Ръцете ми започват да треперят неконтролируемо от ужас и коленете ми се огъват не само от тежкия товар. (Нали се сещате, че си носим сами шейните по криволичещата стръмна пътека към речния вир.) Много е късно сега да се разколебавам. Скъпоценното тъкмо се е ухилило доволно, предвкусващо жестоки забавления и току ми мята покровителствени погледи. Опитвам се да успокоя малко сърдечния си ритъм, защото както дишам плитко и учестено (в неопрена няма място хем за цици, хем за дълбоко дишане) съм на път да се хипервентилирам..   След десетина минути стръмно изкачване стигаме до добре обезопасена дървена платформа с парапети, надвесена над врящ зелен вир в подножието на невисок буен водопад. Грохотът на падащата вода принуждава водачите ни да крещят докато ни инструктират.   Следжът е неголяма пластмасова дъска, нещо като къс заоблен сърфборд с две яки метални ръкохватки в предната част. Идеята е да се държим с всичка сила за ръкохватките и да се подпрем на лакти върху дъската, която поддържа горната част на тялото над водата. Правилата за следжинг са малко като азимовите закони на роботиката – въртим, сучем, все опираме до Първи закон. Първо и най-важно правило: при никакви обстоятелства не пускаме следжа. Второ правило: при гмуркане и падане от водопад или праг обръщаме лицето си настрани, за да не ни хлопне следжа в носа, и за нищо на света не пускаме ръкохватките. Трето правило е повторено два пъти – веднъж за мен и веднъж за таткото-австралиец: каквото и да се случи няма да се опитваме да помагаме на другите членове на семейството, за тях ще се погрижат инструкторите, и разбира се, не пускаме следжа.   Научаваме също, че в Европа следжингът е популярен от осемдесетте години, известен е като Хидро-спийд, а в Америка му викат Ривър-борд, че прякорът на Кайтуна е „Бърза и яростна”( !!! ), че е клас 5+ по рафтинг-скалата( за която по-късно ще науча, че е от 1 до 5!!!) и че по маршрута ни ще има общо 14 каскади – седем по-големи прага и водопади, и другите по-малки. Имената им са стомахо-свиващи и кошмаро-вдъхновяващи: Врящият чайник, Бездната, Хеликоптера, Ски-рампата, Центрофугата, Димящият водопад и малко скучното Долната дупка. Ще прекараме във водата малко повече от час и половина, ще се спуснем към два километра по течението на реката и сме големи късметлии, защото след вчерашните дъждове водата е придошла, и цялото преживяване ще бъде дори по-вълнуващо от обикновено. (Аз не се съмнявам нито за миг!) Като ни дават думата за въпроси питам колко градуса е температурата на водата. Седем. Ха, честито!   Пред невярващите ми очи един от инструкторите прекрачва високия дървен парапет на наблюдателната платформа и като лястовичка се хвърля в зеления въртоп под нас, стиснал пред себе си следжа. Изплющява се шумно и зрелищно по корем, изправя се на лакти върху дъската и демонстрира как с помощта на плавниците, като се обърнеш срещу течението можеш да се придвижваш накъдето си пожелаеш. Затова не бива да изпускаме ръкохватките – следжът ни дава контрол и гарантира безопасност.   Сега е наш ред да се шльопнем във врящия от водовъртежи вир. Дланите ми се потят от ужас, но се оказва изненадващо лесно да скоча. След като най-скъпото на сърцето ми се бухва във водата с възторжен крясък, моите майчински инстинкти сработват моментално и ме запращат след нея. Не знам кое е по-нелепо – несръчното прескачане на парапета с плавници на краката и следж в ръцете или болезненото изплющаване по корем, в неподражаем стил „настъпана жаба”. Шокираните японски туристи, които до преди малко си снимаха кротко папратите, водопада и птичките, сега се изживяват като папараци – надвесват се над парапетите, щракат възбудено и коментират шумно. Нямам време да се занимавам с тях. Аз се боря със стихията.   Борбата е неравна. Борбата е безмилостно жестока. Реката е като оная многоръката индийска богиня и ме дърпа, усуква, скубе, бута, натиска и ми бърка в очите с всичките си ръце едновременно. Което не е честно! Моите ръце са заети – не пускат следжа (Първи закон е това, не мога да го пренебрегвам) и ритам отчаяно докато най-накрая успявам да се обърна с лице към водопада, и чудото става – наистина мога да контролирам посоката на движение. Мога даже срещу течението да се върна. Толкова съм самодоволна и възгордяна, че не забелязвам кога другите са се събрали в едно по-закътано вирче.Присъединявам се към тях и започваме да тренираме някаква уж лесна маневра – преструваме се, че водата е измъкнала борда изпод нас, обръщаме се по гръб, поемаме дъх, после правим свредел, вдигаме се на ръце и се мятаме пак върху следжа. Не е трудно първите три пъти, после започвам да се задъхвам, гълтам вода, ръцете ми омаляват и започвам да се чувствам като новобранец на физ-зарядка. Когато старшината най-после е доволен от нас, ни сочи първия бързей – обяснява как трябва да го вземем малко по-вдясно, където е най-силното течение, за да не ни хакне на скалите вляво. Извънземното настоява да е първа, аз неизбежно се подреждам втора. И най-лудешкият слалом в живота ми започва.   Мощта на стихията, която ме влачи край бясно прелитащите брегове е страховита. Всичките ми инстинкти настояват да се отклоня наляво към по-спокойните води, но аз твърдо следвам инструкциите и влизам в най-дълбокото. Червената каска подскачаща като коркова тапа на десетина метра пред мен е единственото, което виждам от дъщеря си. После каската прави бързо рязко движение и потъва под вода. Сърцето ми пропуска два удара преди да я видя да изплува в широкото вирче след прага. После спомените ми стават малко неясни – вода, устрем, скорост, безтегловност и Банг!, дъската ме цапардосва в челото сред милион мехурчета и водна пяна. Забравила съм да си обърна лицето настрани – Втори закон не прощава – сцепена устна, болезнена цицина над веждата и лек шок, но леденостудената вода подтиска болката. Следват нови инструкции, още бързеи, вирчета и след неизвестно колко време водачите ни събират в плитчината под покрита с мъх скала, на която викат Офиса. Правим разбор на спускането до тук – Скъпоценното се справя блестящо, в очите му горят възторжени пламъчета; аз съм в истерия, с кървяща подута устна и без надежда за оцеляване, синеокият инструктор ме уверява, че се справям добре; австралийското извънземно споделя възторга на дъщеря ми – очите му са с размерите на чинийки за кафе; австралийският татко се държи мъжки, не говори, не се усмихва, опитва се да изглежда безразличен. Тримата ни водачи са превъзбудени, ухилени и изглеждат като луди за вързване. Предупреждават ни ентусиазирано, че следващият участък надолу по реката е много бърз, няма да има повече спирки и кротки вирчета, а после идва водопадът. Викат му галено Центрофугата. Чудя се защо ли.   Този път аз съм първа, не по свое желание, но нямам време да споря – реката ме отнася хищно и ме бухва в първия бързей. Не помня колко пъти се изхлузвах от дъската и се опитвах да правя виртуозния свредел, дето тренирахме, не знам колко пъти се гмурвах дълбоко под водата и си мислех, че никога няма да изплувам, в лудешкото мятане загубих напълно представа къде е горе и долу, ляво и дясно, светът се превърна в размазано бясно-профучаващо зелено, студено дълбоко синьо, болезнено-твърдо мокро черно и много, много пяна.     Когато пред мен се издига бялата стояща вълна в средата на големия водопад, за която са ме предупредили, с изненада установявам, че вече не ме е страх. Страхът изглежда има някакъв предел. Преминеш ли отвъд и вече не ти пука, изпитваш само благоговение пред мощта и красотата на стихията. Ужасът е сменен от екзалтация. Правя последен опит да контролирам следжа и да атакувам „агресивно” гребена на вълната, както са ме инструктурали. Нямам представа дали успявам – всичко потъва в млечен водовъртеж и оглушителен грохот. Сякаш някой пуска водата в тоалетната. После става тихо. Студена тежка ръка ме натиска дълго надолу, надолу, в дълбокото на вира, и ме търкаля в топка от бяла пяна докато напълно се предавам и отпускам, и тогава най-неочаквано звуците и светлината се завръщат отново, реката ме носи устремно, после забавя, и най-накрая съм изхвърлена в кроткото на плитчината. Додрапвам до скалния бряг. Жива и дишаща. Центрофугата изплюва един след друг колегите ми следжисти невредими. Само моето извънземно има малък инцидент – червената каска потъва под тежката струя на водопада и не се показва дълго, много дълго, и още. Когато един от инструкторите ме грабва грубо и ме издърпва върху камъка с известна изненада откривам, че съм била тръгнала към водопада – да спасявам чедото си, в нарушение на Трети закон. Скъпоценното се измъква само, без чужда помощ и задъхано се присъединява към нас. Този път очите на всички са разширени до невъзможни размери и даже австралийският татко е зарязал мъжествените пози. Никой не може да повярва, че сме били във водата час и половина, и с огромно нежелание се измъкваме на високия бряг. Сега трябва да носим шейните два километра до паркинга. Не мисля, че някой забелязва умората въобще. Всички коментираме и възклицаваме, докато адреналинът вилнее в кръвта ни, речната вода бълбука в стомасите ни, аз ближа разкървената си болезнена устна, а зад мен извънземното се е превърнало временно на дъщеря ми.   За събличането на мокрите неопрени няма да разказвам – то е приключение само по себе си. На снимките, които фотографът на компанията е правил, прибягвайки от бързей на бързей, сме ухилени до уши и изглеждаме непостижимо щастливи. Само аз си знам, че усмивката ми е гримаса на ужас и истерия.