Семейство Навлеци ни гостува на път от Окланд за България - Счетоводителят, Фотографката и дребният тънкокрак Диктатор (единственото човешко същество на тази планета, с което аз откровено се страхувам да влизам в словесен спор), наричан тук за по-кратко Ема. Престояват само три дни, но за това кратко време   успяват с безпощадна ефективност и без грам съчувствие да развенчаят всички  грижливо създавани австралийски митове, които ние толкова отдавна и така старателно вменяваме на всеки, който има неблагоразумието и злополучието да ни слуша и чете.   Първо виждат сметката на мита за Слънчев Бризбън. Не знам колко дълго им е отнело да организират международна конспирация от подобен мащаб, но първите издайнически сигнали се промъкват в прогнозата за времето дори още преди тяхното пристигане. Силно подозрителна област на ниско атмосферно налягане се заформя, задълбочава, примъква, припълзява и най-накрая се намества удобно  като спяща котка точно над Бризбъна града голяма. Сипе дъжд, сваля температурите, изтрива небрежно от небосклона всички небесни тела, влкючително близкостоящи жълти джуджета, още по-близки прашни безатмосферни спътници, Южни кръстове, Сириуси, Канопуси и прочие, и не помръдва ни на йота докато не изпращаме Навлеците три дни по-късно по живо по здраво на респективните им самолети. После си отива. Оттогава жълтото джудже си пече изпепеляващо и безметежно както обикновено, но всуе - митът за Слънчев Бризбън е безнадеждно и безславно развенчан. Стъпкан в дъждовна локва. Удавен в студ и влага. Забулен с фередже от облаци и мъгла.   За да отклоня вниманието на критичните високи гости (особено Диктаторката Ема) от натрапчивата липса на небесни светила в южното небе, се опитвам да наблегна на приключенския елемент – отровни влечуги, гигантски паяци, прилепски пълчища, такива неща. С което неволно и безвъзвратно убивам мита за отровните змии, които се срещат под път и над път в Бризбън, особено на пътеката в нашия квартален парк. Нямам по-голям успех и с паяците и прилепите. Изглежда че всичко живо наоколо се е изпокрило от проливния дъжд, всепроникващата влага и враждебния студ, доливайки по този начин вода във воденицата на мито-унищожителите. Не ми изневеряват само гарваните – грачат старателно, слухораздиращо и безспирно, досущ като в пряко предаване от Народното събрание - някакъв лидер се изказва гръмко и категорично от близкото високо дърво и хор от не по-малко гръмогласни сподвижници го подкрепят от съседния двор, докато кликата на опонентите се опитва да ги надграчи с безапелационни аргументи против, от пленарната зала на парка.   Следващият разбит мит е евтиният австралийски бензин – точно два дни по-рано цените на петрола са скочили с 20-тина процента. После пак паднаха, след като изпратихме Навлеците, ама на, колкото да ни злепоставят пред кивитата, дори куинсландските бензиностанции се включват в конспирацията. И ние най-накрая се предаваме. Безславно. Всички планове за ходене на плаж, разходки по реката, риболов и прочие летни забавления са изоставени. И забравени. Вместо това новозеландските ни гости са заведени в Морски Свят – един от шестте грандиозни тематични туристически атракциона на Голд Коуст. По силата на логиката, че мокър от вода не се бои.   Въпросните атракционни паркове са световно известни  и се конкурират по популярност и посещаемост с Дисниленд, така че всъщност лошото време работи в наша полза – малцина смелчаци са се юрнали към Златния Бряг в дъжда и студа, и огромният паркинг на Морски свят е наполовина празен. Което съвсем  не означава че паркът не е претъпкан.   Започваме с делфините. Малко сме закъснели за сутрешното акробатично представление, но все пак хващаме края на спектакъла. Невероятен! Световъртежен! И его-унищожителен. Делфините скачат и се премятат във въздуха с такава лекота, на такива немислими височини и с такива сложни салта и свредели, толкова грациозно, прецизно, синхронно и с такава свобода, че двуногите по скамейките неволно започваме да се чувстваме като тромав примитивен род бозайници от задънен клон на еволюцията – грешка на природата, с други думи. Оставаме дълго след края на шоуто да гледаме с възхищение и завист как делфините си играят в дълбокия басейн. И да чакаме проливният дъжд да понамалее.   Следващата ни спирка са, естествено, акулите. Огромни, хищни, невъзмутими, елегантни, съвършени. Двеста милиона години без еволюционни изменения. Това трябва да е критерий за абсолютното съвършенство. Кристално чистата вода буквално ври от хищни риби. Гигантски тъмни сенки се плъзгат в дълбините. Някакви откачалки с неопрени и кислородни бутилки влизат да се гмуркат сред акулите. Без обезопасителни клетки. И си плащат за удоволствието!?! 



Опитвам се да си представя колко би трябвало да ми платят на мен, за да вляза да се къпя там. Не съм много сигурна за броя на нулите, но тлъстичка кръгличка сумичка ще трябва да е и непременно допълнена с романтична вечеря с Клив Оуен. Или поне Брад Пит. Преди къпането. Защото, нали се сещате, че няма да е много непринудена романтиката, ако се появя на вечерята с отхапана до рамото ръка и липсващ крак.   После се спираме в покоите на полярната мечка. Баба меца спи – бяла, пухкава и термоизолирана. Хич не й пречи, че е студено и вали. 

На нас, обаче, ни е крайно некомфортно и все гледаме да се заврем някъде на закрито. Така попадаме в аквариума с тропическите рибки и после в залата на морската крава или както тука й викат – дюгонг, пасяща мързеливо марули в подводната си хранилка.   Несломимата воля на Диктаторката Ема ни замъква в крайна сметка, след много отлагане и избикаляне, но неизбежно и непредотвратимо, до Пиратския кораб. Всички възрастни бият отбой. Позорно и лицемерно. Преструвайки се, че уж имат по-важни задачи – като да снимат, например, или да ходят до тоалетна. Накрая само аз и таткото на Диктаторката – Счетоводителят се наемаме да я придружим. Пиратският кораб е като Гондолата във варненската Морска градина, но много по-голям. И по-страшен. Гигантското махало се залюлява първо лекичко, после все по-силно и ни изхвърля все по-високо докато накрая изкачването става вертикално, а слизането се превръща в свободно падане. Ема пищи до посиняване. Аз сравнително скоро откривам, че ако затворя очи в най-високата точка, за да не виждам бездната под нас, мога да подтисна писъците и да ги трансформирам в изтерично хилене и ниски гърлени стонове, много по-престижни. Всички оцеляваме и се отправяме към следващото изпитание – Бермудският триъгълник.   Триъгълна е само траекторията на малката пластмасова лодка, в която ни настаняват – мен и Ема - всички други са дезертирали безсрамно. Лодчицата се клатушка известно време в тесен воден канал през разни изкуствени прагове, имитирайки рафтинг, после поема стръмно нагоре през серия от тъмни тунели, световъртежни спирали и още по-стръмни изкачвания, докато накрая се катурва надолу по почти отвесен воден склон и се бухва с всичка сила в декоративното езерце. Естествено че пищяхме. Опищяхме орталъка. И сме мокри до кости след бухването.   Внезапният порой избягваме като се скриваме в залата за 4D прожекции. Кино зала, с голям екран и редици тапицирани сседалки. Само че трябва да носим специални очила, за да се постигне 3D ефектът. С тях образите излизат от екрана и се разхождат из залата, спускат се в скута на зрителите или се стрелват край ушите им. Как обаче става четвъртото измерение на прожекцията? Ами и аз това се питах, надявайки се да не задълбаем из времевия континуум, когато подът затрепери от симулиран земетръс и по лицата ни се посипа мокър воден прах. Все едно бяхме наистина герои във филма. Пищях и си затварях очите през по-голямата част от времето, така че не съм много сигурна какъв беше сюжетът. Знам само, че включваще устремно приближаващи акули с раззината паст, светкавично атакуващи тропически змии на една ръка растояние и палави маймунки, които ни обстрелваха с тежки кокосови орехи. 4D киното е много емоционално въздйстващо.   Последното представление за деня е с криминален сюжет – два тюлена и половин дузина несхватливи полицаи разследват загадъчен случай на контрабанден риболов. Тюлените са извънредно чаровни и интелигентни. И хич не са тромави. Тръгваме си с добро настроение, макар и премръзнали, мокри и настинали.   След всичките емоции и студ в Морски свят сме твърди уморени, за да се катерим на Кю1 – най-високата жилищна сграда в южното полукълбо. Пък и при тези атмосферни условия, гледката няма да е нищо особено. Целият Златен бряг се е дегизирал като оловен такъв и за по-сигурно се е наметнал с плащ от мъгла. Все едно сме на разходка в Окланд. Така че, хващаме магистралата за вкъщи и там дълго лекуваме настинката с концентрати. После вечеряме – без Брад Пит, и за мое огромно съжаление, без Клив Оуен. Затова пък - с Ема. Кой кат" нас!

Повече снимки тук:
http://www.snimka.bg/album.php?album_id=241733