Имам шофьорска книжка, значи съществувам. Така го разбират Декарт по тия краища на света.   За да се сдобия с неоспоримо доказателство за съществуването си, Интернет ме съветва да посетя Куинсландската транспортна служба. Картата на града ми дава някои диаболични идеи относно как да стигна до там. Слънцето подканващо пече. Кукабарите заговорничат на дървото в съседния двор (О, да, пропуснах да оповестя – кукабарите дойдоха!!! О, горко ни и тежко!) и се кискат и се надсмиват над нерешителността ми, както и над останалата част от света по принцип. Котките се облизаха под опашките и се оттеглиха в царството на сънищата. Така че, на мен не ми остава нищо друго, освен да се издокарам подходящо с градски дрехи, да запрегна каляската и да се впусна в поредното австралийско приключение. О, какво приключение!   Без да се загубя нито веднъж (Честна дума! Знам, че е трудно да се повярва, но този път е факт) намирам тухлената сграда, закичена с официална щатска табела и обградена от всички страни със знаци, забраняващи спирането. Отбелязвам си да проверя пак в Правилника за движение дали пък, според куинсландските власти знакът не изисква спиране, защото всичко що е на колела наоколо се е паркирало под, до и около въпросните забранители. Аз се паркирам малко по-встрани, на изрично маркирано за целта място. Каквато съм подозрителна – нямам куинсландска шофьорска книжка, говоря с някакъв шантав акцент, с новозеландски паспорт и без пукнат документ, доказващ местоживеенето ми, ако взема и да паркирам неправилно, току виж ме депортирали или ми предложили настаняване в ония обществено-поддържани хотели, дето Румен помага да се построят и обезопасят. С решетките и дните за свиждане.   Прекосявам стотината метра под пържещ адски зной, отварям тежката входна врата и мигом решавам, че съм сбъркала мястото. Сигурно съм завила неправилно на последното кръстовище, или по невнимание съм гледала в картата на Туумба, не в бризбънската, или още съм си в леглото и сънувам кошмар.   Мястото е сумрачно и хладно (Слава на изобретателите на климатика!) с атмосфера на кръстоска между пункт за залагания на конни надбягвания и автогара в час-пик. След като си свалям слънчевите очила( с които бях сляпа) успявам да се поориентирам в навалицата. На утилитарни тръбни тапицирани столове, подредени като в кино зала – ред след ред, след ред, докъдето поглед стига, са се настанили хора и са вперили погледи в екран, на който се менят цифри. Бързо и доста безразборно. Поне аз не успявам да схвана някакъв порядък в числовата поредица. Над обичайната за подобни сборища глъчка се носи гъгниво монотонно изреждане на номера по високоговорители с недоразвити високочестотни характеристики. На сто и едно гишета, разположени в сложен лабиринт край стените на залата са се струпали правостоящи, но най-много са тези, чакащи на дълга змиевидна опашка, свършваща току пред мен. Като процесия от молители в храм – тържествено смирени, с ръце пълни с дарове. Значителни части от амазонската джунгла се принасят в жертва под формата на купчини хартия. В подножието на класически олтар на бюрокрацията – непропорционално грамадно бюро, отново утилитарен държавен тип. Зад него – Богинята на транспорта. Изправена малко войнствено зад грамадата от боядисани талашитени плоскости, надвесена напред, с очи впити изпитателно в поредния жалък молител, загубил ума и дума, трупащ с треперещи ръце още и още цветни формуляри на растящата камарка от неприети жертвоприношения. Трагизмът на сцената е разтърсващ и аз смутено се оттеглям зад внушителния гръб на облечения в татуировки и кожени аксесоари, дългобрад и дългокос рокер на опашката пред мен. Хвърлям още един отчаян поглед наоколо, но на никое гише не пише „Шофьорски книжки” или изобщо нещо различно от червен номер, така че решавам да поема риска и да занимая Богинята с моя случай. Приготвям си всичките налични документи в спретната купчинка в лявата ръка, стисвам с надежда химикалката в дясната, преговарям си отново домашния адрес и телефон (така де, не искам да се излагам пред божеството и пак да мънкам и да ровя по тефтерчета, както вчера в библиотеката) и се опитвам да си спомня откога не съм чакала на опашки.   В Нова Зеландия за пет години не съм чакала на опашка в обществена сграда. Никога. А, не, излъгах. Само веднъж – пред дамската тоалетна на стадиона в Олбани, на концерта на Лучано Павароти( Ама то пък си беше такова светско преживяване – никога друг път не съм била в интимна близост с толкова много кожени палта, шифон и диаманти). Кивитата правят всичко по Интернет. Абсолютно съм сигурна, че и за размножаването си имат някакъв онлайн метод, просто аз не съм се интересувала. В нашето семейство сме малко косервативни в това отношение. Пък и не се е налагало да се размножаване напоследък. Иначе щях да знам.   В кметството, където аз работех – третото по големина в страната - седящите места в чакалнята бяха пет. Диван тройка и две кресла. Никога не са били недостатъчни. Всички посетители – онова неизразимо странно малцинство от индивиди, неползващи Нета и предпочитащи личен контакт -  идваха с предварително уговорена среща и държавните служители се предполагаше да ги посрещат на крака с ръкостискане, неангажиращ разговор за времето, риболова, крикета или в краен случай за трафика, да забавляват децата им с играчки и детски книжки, да се усмихват до болка (буквално – докато те заболят лицевите мускули) и да се държат така, сякаш цялата местна държавна администрация не се интересува от нищо друго и няма никаква по-голяма грижа в момента от угнетително злободневните проблеми на точно този гласоподавател и данъкоплатец (дори и да не е такъв). В Нова Зеландия любезността е солта на живота. Не е непростимо да си неграмотен, несъобразителен, неинтелигентен, грозен, дебел, ленив, откровено тъп, безотговорен, безполезен или наркоман. Недопустимо, немислимо и социално самоубийствено е да си нелюбезен. Най-лошата, най-мръсна и непроизносима дума, която някога съм чувала в тази фантастична (буквално – в смисъл на невъзможна в реалността) страна, прошепвана дискретно и с отбягващ поглед дори от хора, които ползват „фак” като междуметие, съществително, глагол и сказуемно допълнение в едно и също изречение без да се изчервят, е „арогантен”. Обикновено се употребява за австралийци или южно-африканци. И аз все съм се чудила защо.   Когато най-после Зи-Зи-Топ пред мен си подвива опашката под изпепеляващия синеок поглед на Сфинкса, прибира си неприетите хартиени жертвоприношения и се оттегля от хоризонта ми, настъпва моят час – Богинята ме гледа. Подканващо. С непоправимо поновозеландчена душа аз се впускам в предстоящото изпитание ентусиазирано ухилена и с поздрав: „Здравейте!” С което мигновено издавам две неща – акцента си и абсолютната си неадекватност. В очите на богинята проблясва събуден интерес. Нещо като: ”Какво ли ни е донесла котката този път?” За да не пропилея този уникален шанс, аз преглъщам стандартния си преамбюл на тема климатът, времето и вълнуващи моменти от предходния уикенд, и пледирам по съшество. В стегнат вид, с две изречения без прилагателни обяснявам, че искам да кандидатствам за куинсландска шофьорска книжка, имам новозеландска такава, новозеландски паспорт, половин дузина банкови и други карти с име и подпис на тях, разни писма и касови бележки, съответни на изискванията, упоменати в уебсайта на храма т.е. на транспортното министерство. Богинята разсеяно побутва скъпоценните ми документи и пита безглаголно: „Доказателство за местоживеене?” С което убива детето в мен. Нямам дори фалшиво такова. Но все още подвластна на кивешкия си оптимизъм започвам да каканижа как съпругът ми е сключил всички договори за наем, ток, телефон и прочие още преди аз да се приземя в тази прекрасна слънчева страна и... „Съпругът да подпише този формуляр и да завери пред някое от упълномощените лица, списъкът е на гърба.”- отегчението е ясно изразено в гласа на божеството. „О, значи не мога да подам молба днес, или по интернет.” – това дълбокомислено умозаключение го изказва някой с моя глас, така че трябва да съм била аз. Богинята пренебрегва маята изключителна проява на съобразителност и логично мислене, и вече гледа зад гърба ми, когато отговаря:”Неследващият”. Не съм объркала пунктоацията. Беше една дума. Без „Съжалявам” или „Довиждане”, или поне „Приятен ден!” Моето разтърсено до основи кивешко аз дори не разбра, че вече не говорят на него. Добре, че българчето в мен реагира първосигнално – грабна си документите за самоличност, скъпоценния нов формуляр, неизпозваната химикалка и се оттегли с остатъците от достойнство, които шокът още не бе успял да изконсумира. Инстинктът за самосъхранение, развит до съвършенство в агресивната непрощаваща среда на българската бюрократична машина ме спаси от мозъчна смърт. Бас държа, че никое киви след подобно травматизиращо преживяване не се връща с попълнен формуляр. Просто си карат с новозеландските шофьорски книжки, докато ги хванат.   Аз, за своя чест мога да рапортувам, че след кратко съвземане и близане на рани по наранената ми новозеландска душевна обвивка, се справих в срок с попълването на формуляра, подписването от благоверния ми съпруг, както и заверката от упълномощено лице. Списъкът с въпросните лица беше много интересна колекция в която освен нотариуси и адвокати фигурираха представители на такива неочаквани професии като счетоводител, фармацевт,  зъболекар, народен представител, министър, свещеник и дори министър-председател. Не, не ходихме на църква, нито до Канбера. Задоволихме се скромно с квартален аптекар.   Трябва да си призная, че за второто си поклонение в храма на Богинята на транспорта бях не само уверена и оптимистична, но дори леко самодоволна. Гордостта е грях, както знаете. И се наказва.   На опашката пред мен този път е някакво нервно хлапе – ще държи шофьорски изпит. На мен не ми изглежда на повече от 12 години, но Богинята е благосклонна към него (сигурно е имало адресна регистрация за разлика от моята подозрителна безадресна персона) и дори се усмихва като му пожелава успех на листовките. Това ми дава кураж. Стоварвам с трясък всичката литература на бюрото й, пожелавам добър ден, ухилена от ухо до ухо и всячески внушавам благонадеждност и добронамереност. Богинята не се поддава на моя неотразим чар. Внимателно инспектира всяка хартийка и накрая мълчаливо ми подава билетче – като билет за автобус, или за томбола, или за лунапарк. Невзрачно едно такова. И нежелано. Аз не искам да се возя на автобус, да играя игри на щастие или да се хецкам на влакче в лунапарка. Аз кандидатствам за шофьорска книжка, по дяволите! Всичко това е недвусмислено изразено с плътно стиснати устни, за да съм в тон с лаконичната си събеседница, но с много високо вдигнати вежди. След четирисекундна интензивна и безплодна комуникация в този дух зарязвам лаконичността и промълвям: „Аз, ъ-ъ, шофьорска книжка?” Този път съм изгледана с искрено раздразнение:”Да. Това е номерът Ви.” „Номер за какво?” – това трябва да съм аз, познава се по бездънното недоумение в гласа ми. Сега най-после съм удостоена с пълното и безрезервно внимание на Богинята:”Като извикат този номер по високоговорителите ще отидете на гишето за шофьорски книжки.” – с почти майчинско търпение. „На кое гише?” – вече разпознавате стила ми, нали – безгранично невежество и последователност. Ако някога сте виждали как се усмихва котка на мишка, няма нужда да описвам извивката на устните и изложбата от зъбна керамика:” По високоговорителите ще обявят също и номера на гишето. Ако имате проблеми със слуха следете цифровия дисплей.”   А, значи това било, то! Затуй всички са зяпнали екрана като че ли са заложили всичките си спестявания до последния цент на безизвестен кон, за който им е подшушнал съмнителен агент с мазна коса и обувки от крокодилска кожа, и сега чакат със затаен дъх резултата от надбягванията. То пак е вид залагане де, но с гарантиран успех – рано или късно ще те повикат на гишето. В моя случай – сравнително скоро. Питат ме обичайните неща като цвят на косите, очите, височина, особени белези, регистрационния номер на колата ми, номерът на шофьорската книжка на съпруга ми, размер на сутиена, моминското име на майка ми, моминското име на нейната майка, кой е бил президент на Съединените Щати през 1965-та година, има ли живот на Марс, атомното тегло на кислорода и прочие. После ме щракват на портрет, направо там, на гишето, ламинират едно хартиено картонче и ми го връчват без да ми пожелават успех или до скоро виждане. И никой не спомена времето или риболова!   Вече съм куинсландърка!!! Мога да почерпя по случая. И определено изпитвам нужда да пия.   Удовлетворението от постигнатото е право пропорционално на положените усилия и е пропорционално на квадрата на изпитания стрес. За пръв път от пет години насам, осъзнавам колко много ми липсва бездушната българска бюрокрация, която може да превърне най-обикновено подаване на молба за телефон в епична битка на воля и дух, регистрацията на нов автомобил в епохално постижение, за което да разказваш на внуци и правнуци, регистрацията на частна фирма в делото на живота ти, а личен домейн с разширение „бг” в амбициозна кампания, равносилна на завладяване на нови звезди.   Какво удовлетворение ти носи смазаната безшумна новозеландска бюрократична машина, която позволява да си откриеш банкова сметка онлайн, да прехвърлиш собствеността върху колата си по пощата, да получиш строително разрешително по електронен път, да гласуваш по Интернет и даже да продадеш недвижим имот по факса? Никакво. Не се налага дори да станеш от леглото. Ако искаш може да изкараш живота си по пижама. И никога да не си миеш зъбите. Сега като стана дума, единствените случаи, когато трябваше наистина физически да се срещна с някого бяха посещенията при зъболекаря и клетвата за вярност към кралицата – пред кмета.   Друго си е да трябва да висиш на опашки, да попълваш формуляри с коварно засукани въпроси, да се стресираш, да комуникираш. Дава смисъл на съществуването и закалка. Ех, каква закалка!   Горките кивита! Отгледани в пашкул от утопична любезност и тотална липса на стрес, неспособни да кажат „Не” без да те уверят, че безкрайно съжаляват или поне да благодарят, никога не чували за адресна регистрация или цвят на кожата (да се обсъжда нечий цвят на кожата в Нова Зеландия е неприлично, ако не и незаконно).Вече не се чудя, че смятат австралиеца за най-страшното явление на планетата. Не съм допускала, че някога ще стигна до това взклицание, но ето ти, на: Добре, че съм родена в България!  

ЧЕСТИТО !

????????

А може би просто си приличала на братовчедка й, която много я е биела като е била малка. Понякога разни хора просто инстинктивно те мразят каквото и да правиш, и винаги има намесена някоя братовчедка :)