Вулканите в света се делят най-общо на три групи: активни, заспали и угаснали. Активните са най-лесни за разпознаване – те димят, пушат, бълват лава, треперят, гърмят, гъргорят. Изобщо всячески дават да се разбере, че са будни и опасни. С тях не може да стане грешка. Угасналите вулкани също би трябвало да са сравнително лесно разпознаваеми – те правят точно обратното т.е нищо, и се специализират в нищо-неправенето от милиони години. Обаче, така се държат и спящите вулкани – ту се спотайват и не дават признаци на живот, ту се събуждат внезапно и се развилняват, както само те умеят. И децата знаят какво се случило с Помпей, когато се пробудил Везувий. Разобличаването на спящите вулкани, оказва се, е несигурен и неблагодарен бизнес. Стават грешки. И за тях се плаща скъпо.   Най-активната новозеландска вулканична зона, отговорна за много от вулканичните изригвания през последните 400 хиляди години – Окатайна - се намира на югоизток от Роторуа и понастоящем представлява лабиринт от вулканични конуси, пропаднали кратери, езера и долини, обрасли обилно с вечно-зелена растителност, предлагащи фантастичен риболов, мирни гледки и еко-туризъм. В Окатайна се намира и планината Тарауира – продълговато плато с характерен профил, резултат от синхронното изригване на 11 близкоразположени кратера през 1314 година. Категоризирана е като спящ вулкан. Сега. Но в началото на 19-ти век и на маорите, които обитавали местността, и на европейските посетители мястото се видяло съвършено спокойно, стабилно и невъобразимо красиво. Вулканът бил еднозначно и без колебание обявен за угаснал.    В подножието именно на тази планина се намирали малкото термално езерце Ротомахана и неговите прочути Розови и Бели тераси. Невижданата им хубост и лечебни свойства направили Нова Зеландия много популярна дестинация за балнео-лечебен туризъм през 19-ти век. Британските вестници обявили силикатните образувания на Ротомахана за осмото чудо на света и туристи, и художници от цял свят се втурнали да пресичат Южните морета, за да ги видят с очите си и да ги рисуват.   Съдейки по техните картини и няколкото оцелели черно-бели фотографии от онова време, терасите си заслужавали световната слава. Спускащи се ветрилообразно по склона като пищно гранд-стълбище, каскадни варовикови корита преливат едно в друго кристалните термални води от гигантски гейзер на върха на възвишението, който имал странния навик да пресъхва периодично и да се завръща със зрелищен  фонтан от вряла вода и пара. Различни минерални примеси оцветявали каменните дантели – пастелно-розови в единия край на езерото, където били съответно наречени Розови тераси и синкаво-бели в другия край, наречени без много въображение Бели тераси. Отразени в тюркоазеното огледало на езерото, в пищна рамка от сочна субтропична зеленина, сред фини драперии от водна пара. Мястото било приказно. Маорското име на Розовите тераси -  Отукапуаранги - означава Облак в Рая.   Единственият достъп до райските облаци, обаче, бил по вода. Пътят стигал до маорското село Те Уайроа –  от другата страна на езерото Тарауира, където нескончаемият поток посетители неизбежно довел до появата на авангардно (за тия пущинаци) предприятие – хотел, а жителите на селцето основали процъфтяващ транспортен бизнес – превозвали туристите отвъд с дълги бойни канута „уака”. Животът си течал безметежно и щастливо чак до онази страховита зимна нощ, когато уж мъртвият и отдавна изстинал вулкан, внезапно възкръснал. Яростно и зрелищно.   Нашата българска групичка се катери по стръмните склонове на планината по сложна засукана траектория, силно наподобяваща лутаниците на муха без глава. Налага се да спираме на всяко уширение в тесния завойчест път, както за да се полюбуваме на гледката и фотографите да се нащракат на воля, така и за да поспорим разгорещено на разнообразни теми в диапазона от „Не трябваше ли да завием по онзи горски път, преди два километра?”, през „Това място тук не е ли забранено за спиране?” до „Няма ли скоро пак да похапнем?” Навигаторите на групата разпъват карти върху предния капак на някоя от колите, прелистват атласи, чешат се умислено по главите, наместват си авторитетно очилата, сочат във всички възможни посоки, после пак бучат пръсти по картите и най-накрая се произнасят за избраната дестинация. Картите се скатават криво-ляво на омачкана топка, атласите се захлопват с трясък, двигателите се стартират отново, пътниците се натикват припряно в колите и цялата процесия продължава уверено до следващия разклон, където процедурата се повтаря.   Когато най-после стигаме до закътания под дърветата Музей на Те Уайроа слънцето вече е разпъдило сутрешните мъгли и облаци, и ентусиазирано се е захванало да изпари всичката дъждовна вода обратно в небесата. Всеки хълм и височинка наоколо пушат като активни вулкани.   След мирната картина на окъпана в слънце зеленина, блещукащи езерца и двойни дъги в синеещите небеса музейната експозиция ни идва като шок. Историята се оказва много по-драматична, отколкото сме очаквали.    Малко след полунощ на 10-ти Юни 1886 година, нищо не подозиращите жители и гости на Те Уайроа били събудени от серия мощни земетръси. В два часа могъщият хребет на Тарауира се разцепва по цялата си дължина като гигантска бобена шушулка и вулканът оповестява триумфалното си завръщане с  грандиозен рев, фонтани от огнена лава и колони от вулканична пепел, които се издигат на 10 км в атмосферата и покриват района с плътно димно наметало. Около 3.20 сутринта експлозиите се усилват и нови кратери се отварят, включително в езерото Ротомахана. 17-километрова непрекъсната линия от вулканични кратери бълва огън, кал, пара, пепел и дим. Огненият Армагедон трае само четири часа. Но животът в долината няма никога вече да бъде същият. Изгревът на слънцето заварва мястото променено до неузнаваемост.   Поне три маорски села са погребани безследно, засипано е дори отдалеченото селище Те Уайроа, изчезват завинаги Розовите и Бели тераси, езерото Ротомахана е изпарено до капка, а в последствие се напълва с вода до десетократно по-големи размери, цялата долина е обезлесена, затисната под тонове черна вулканична пепел и кал. Ражда се нова термална зона – Уаймангу, в която от 1900 до 1904 година бушува най-големият гейзер на планетата – с височина над 400 метра, а днес е все още дом на най-големият термален извор в света и популярна туристическа атракция. Единствените оцелели свидетели на гнева на планината са неколцина маори и британци, които се крият първо в двуетажния хотел „Ротомахана”, а след като покривът му пропада  – в по-надеждната къщичка на маорската водачка София.   София и шепата й съплеменници напуснали покрусени опустошените си родни места и се установили впоследствие в термалната зона Факариуариуа до езерото Роторуа, където създали нов успешен туристически бизнес, процъфтяващ и днес. А селището Те Уайроа след дългогодишни разкопки било превърнато в туристическа атракция, известна като Погребаното село.   В пълен контраст с трагичната история, районът на Погребаното село е пищно зелен, приказно красив, мирен, чистичък и подреден като викториански парк.  Има си даже масички за пикник и полянки за игра на крикет. Тук-таме край насипаната с камъчки пътека се виждат покриви на заровени сгради, няколко откопани земеделски сечива, оцеляла бутилка, алуминиево канче, вкаменена шапка, маорско кану. Разходката е безметежна и приятна, граничеща със скучна в горещия следобед, докато не стигаме до бистрото поточе, обитавано от неприлично големи пъстърви, които се моткат мързеливо из сенчестите вирчета и припляскват предизвикателно в бързеите. Гледката мигом довежда кръвта на рибарите до точката на кипене и те, забравили скуката, загърбили умишлено забранителната табела, започват да обсъждат един от друг по-гениални варианти на незаконен речен риболов без въдици.   Малко по-нататък пътеката се раздвоява и ни предлага безпрепятствено равнинно завръщане в информационния център или стръмно предизвикателство надолу по реката, обещаващо гледки, емоции и водопади. Цялата група без никакво колебание приема предизвикателството и започва стръмно спускане по планинската пътечка, следваща лъкатушенията на водата. Кроткото ромонливо бистро поточе скоро започва да демонстрира плашещи шизофренични деформации и се превръща в неузнаваема препускаща пенлива бяла маса, скачаща все по-безрасъдно от камък на камък, гмуркаща се стремглаво в тъмната бездна между зелените чадъри на сребърната папрат.    В началото на пътечката има любезна табелка, обръщаща внимание на факта, че стръмният маршрут не е подходящ за хора в инвалидни колички, с наднормено тегло или сърдечни проблеми. След 20-тина минути спускане по невъзможно стръмните стълби, на собствен гръб се уверяваме, че този маршрут е абсолютно противопоказен и за всеки, който няма навика да прекарва уикендите си в скално катерене или маратонско бягане. Особено вреден е за хора със седящи професии, независимо от техния пол, възраст, тегло или националност. Като при всяко подобно изпитание на физическа издържливост, не минава много време преди да започна да се запитам защо всъщност се подлагам на целия този зор. Всеки мускул и става в тялото ми крещят мъчаливо и сърцераздирателно „Защо-о-о???”   Отговорът се явява под формата на зеленясало дървено мостче, небрежно прекрачило над почти отвесното корито на реката. Очевидният замисъл на забележителното инженерно творение е двояк – хем се прехвърляш от другата страна на водната стихия и можеш да се прибереш в базата с ходене, без плуване; хем получаваш здравословен леденостуден освежителен душ след изморителното изпотително спускане и точно преди още по-мъчителното изкачване. За да се постигне този ефект, мостчето е построено точно под водопада, където нашата бързоструйна приятелка прави лудешки 30-метров скок в нищото. Бистрото й тяло се разбива на милиони водни прашинки, пречупва слънчевите лъчи в бляскав хроматичен спектакъл, оросява обилно пищната субтропична растителност и наквасва щедро косите, дрехите и фотоапаратите на щастливо ухилените туристи. Ухилени, само защото още не знаят какво ги очаква по стръмнината от другата страна на реката. Та това е отговорът на болезнения въпрос „Защо?” - заради гледката, заради екзалтираното усещане да си жив и дишащ (макар и с известни затруднения), и щастлив (макар, че си мокър до кости и ти е студено).   Петнайсетина минути по-късно никой вече не се усмихва – твърде заети сме да дишаме. И да се молим градските ни лениви сърца да издържат на натоварването. В най-високата точка от изкачването ни чака награда – прелестна гледка към долината под нас с лъкатушната река и закачливо блещукащото езеро Тарауира. На голямо табло е монтирана снимка на местността, направена от същото място веднага след вулканичното изригване. Контурите на релефа са същите, но няма следа от тучната зеленина, ширнала се под нас, нито от езеро или река – всичко е голо, черно и безжизнено. Ако бях видяла снимката при други обстоятелства щях да си помисля, че е правена на друга планета – необитаема и негостоприемна.   Докато хапваме (пак! – нали стана дума, че пътуваме с тийнейджърки, първокласничка и вегетарианец – нямат нахранване!) става ясно, че момичешката част от групата е силно впечатлена от мистичната история за кануто-фантом. (Мъжката половина се вълнува само от пъстървата и възможностите за риболов, разбира се.) Историята е следната:   На 31.Май.1886-та година, само десет дни преди катастрофалното пробуждане на вулкана, група туристи и техните маорски водачи прекосявали гладките води на езерото на път към Розовите тераси, когато недалеч от тях, от вълмата на мъглата изплувало прекрасно резбовано маорско кану, украсено по всички правила на бойната практика, с дванайсет гребци-воини в пълно церемониално зелено облекло– знак за траур, които не отговорили на поздравите, изобщо не дали вид да са забелязали туристите и с отмерени движения на греблата отплували отново в мъглата. Гледката била величествена и предизвикала оживена дискусия. Един от британците успял дори да нахвърля бърза скица на великолепно декорираното кану и мълчаливите татуирани гребци, която в последствие става основа за множество маслени картини и гравюри по темата. Маорите от екипажа на туристическата лодка изтъкнали, че никое от племената в района на езерото не притежава подобно кану и замърморили нещо за „атуа” –дух и „уака-уайруа” – Кануто-призрак. Запитана за случката, водачката София станала раздразнителна и избягвала директните отговори. Старият маорски жрец Тухуто обявил видението за знак от боговете. Лош знак. За предстоящо бедствие. Когато предсказаната катастрофа настъпила броени дни по-късно, и най-отявлените скептици хлъцнали засрамени, а историята за призрачното кану се разпространила като пожар по света. В информационния център на Погребаното село научаваме, че и до днес ловци на призраци от цял свят идват на езерото Тарауира с надеждата да го срещнат.   Разказват ни и за двойка румънски туристи, които настоявали да си направят резервации за Розовите тераси. Миналата година. По никакъв начин не искали да повярват и били ужасно разочаровани да научат, че Розовите тераси не съществуват от 120 години и днес никой не може дори приблизително да каже къде са били. Ей на това му викам аз ефективна реклама или пък е просто резултат от  крейзи ефектите на информационната революция.   Е, като не може да накиснем телеса в лечебните води на Розовите тераси няма да си тръгнем сухи, я! Без да се загубим нито веднъж и само с три спирки за бурни съвещания на нашите многоуважавани навигатори, се смъкваме по кривия планински път до езерото Тикитапу, много по-известно като Синьото езеро. Водата е топла, бистра и ярко синя, плажната ивица - песъчлива и бяла. Хич не е чудно, че точно тук идвала да се къпе дъщерята на маорския вожд и така се гмуркала и забавлявала, че не забелязала, кога е загубила свещения амулет на племето, който висял на канапена ремъчка на шията й Семейството на вожда провело невиждано мащабна кампания за издирване на амулета, но напразно – той още си лежи неоткрит на пясъчното дъно. Затова и езерото е кръстено на него – Тикитапу означава свещен нефритен амулет.   В съседство се намира не по-малко примамливото, но абсолютно забранено за посещения езеро Ротокакахи или Зеленото езеро. Изумрудените му води били някога любимо място за събиране на вкусни сладководни миди Какахи, на които дължи името си, но в последствие били обявени за сакрални и неприкосновени – „тапу”, така че маори и пакеха могат да се дивят на изумителния зелен цвят на водата само от близкия провлак между двете езера или през пролуките между дърветата горе на пътя.   Няма нищо по-прекрасно от слънчева Коледа на плажа, но за съжаление нашата амбициозна туристическа програма не ни оставя много време за излежаване на топлия пясък. Чака ни дълъг път до най-големият вулкан на планетата – Таупо. Напускайки Роторуа с последните алени отблясъци на залеза се забавляваме неимоверно от гледката на кротко преживящи расови крави, покатерени по шеметно стръмни хълмове и чукари, като корабокрушенци на самотен остров, оглеждайки се сякаш с недоумение, неспособни да открият път за слизане или поне да си спомнят за какъв дявол са се покекнали толкова високо. Ами те са достолепни крави все пак, не някакви кози!