Те, вулканите, са точно толкова  необичайни, рядко срещани и екзотични в Нова Зеландия, както са да кажем, дупките по пътищата в България. Всичко наоколо дето поне малко прилича на вулканичен конус е вулкан. И тези дето хич не приличат, и те са вулкани, ерозирали до неузнаваемост. Това планини, хълмове, височинки, странни каменни формации, езера, заливи, острови, плата, долини с правилна и неправилна форма, скални носове, котловини – на Северния остров всичките са  вулкани. Обаче угаснали. Е, има и няколко, дето не са.   При толкоз много вулкани наоколо, дето се вика от вулкани повече няма – само в Окланд са 50 - на човек скоро му писва да се катери по завинаги замлъкналите кратери, да си ги снима и да ходи на пикник по зелените им склонове. Приисква му се малко екшън да има – нещо да дими, да пуши, да трепери, да клокочи и да гъргори. И тогава си грабва шапката, събира малко съидейни приятели и поема по вулканичния маршрут на Нова Зеландия до вулканичното плато в средата на Северния остров, където се намират всички активни, спящи и неспящи новозеландски вулкани.   Има на планетата една такава неуравновесена, темпераментна и избухлива зона, опасваща Тихия океан, в която се случват 90% от всички вулканични изригвания, земетресения, лахари, цунамита и прочие вълнуващи събития, които световните информационни агенции обикновено намират достойни за отразяване, много сполучливо наречена Тихоокеански огнен пръстен. Ударението е на „огнен”. И Нова Зеландия, уж скромна и незабележима една такава, се е наредила и тя в този периметър, и се включва достойно в данданията. Нейните активни вулкани са наредени в редица и пресичат острова от запад на изток с внушителните си конуси: Таранаки(или Маунт Егмонт), Нгарухое, Руапеху,Тонгариро, Тарауира и Белият остров (наричан така заради вечният бял вулканичен дим над него). До тях се ходи или с въртолет, или с организиран поход,което означава инструкции за безопасност, екипировка, записвания, резервации - изобщо не става така от днес за утре, нужна е организация и подготовка.   Ние обаче не сме много организирани и затова ще се задоволим с по-древните спящи вулкани – Роторуа и Таупо. Те си имат по един цял град в кратера, комплектовани с езерце за хубава гледка, за къпане и за разходки, имат си главни пътища, безброй хотели и ресторанти, така че са точно по вкуса на нашата разнородна българска групичка, включваща 5–годишно ангелоподобно природно бедствийце – вечно гладно и жадно, две тийнейджърки – безнадеждно срастнати с мобилните си телефони и също перманентно гладни и жадни, придружаваща група от родители – преобладаващо инженери, обсебени от грижи за изхранването на отрочетата, един вегетарианец инженер-химик и един български дядо-пенсионер. Никой не притежава пълен комлект пътни карти (в едната кола се ориентират по луксозен географски атлас със спътникови снимки!) и това придава леко апокалиптичен привкус на пътуването, но за щастие, в Нова Зеландия никой няма нужда от карта, за да стигне до вулканите. По целия маршрут има едни симпатични стилизирани изригващи гейзерчета на пътеуказателните табели, които гарантират беззагубващо пристигане в Роторуа – игралната площадка на новозеландци. Както пясъчникът и катерушките са притегателен център за децата във всеки сезон, така Роторуа привлича целогодишно и целокупно новозеландците. И милионите  чуждестранни туристи. Какво му е специалното на градеца ли? Ами, толкова е специален, че чак не знам откъде да започна.   Вулканът   Роторуа се намира в кратера на гигантски угаснал(или дълбоко заспал, границата между двете е малко неясна) вулкан. И до ден днешен земната кора на дъното на кратера е изключително тънка – най-тънката в света, и се нагрява и пропуква от горещата плазма, така че ни позволява на някои места, ако не да надникнем, то поне да помиришем в дълбините на планетата. И да си представим как е изглеждала(миришела) Земята в далечното минало, отпреди да се обзаведе с живот и кислородна атмосфера.   Остатъчната висока температура в кратера нагрява подпочвените води и резултатът е безброй горещи извори, гейзери, бълбукаща кал, серни отлагания, топли минерални басейни, цветни езера, всевъзможни гео-термални чудесии, пушещи пропасти, химически реки, лечебни води, всякакви минерални отлагания и неописуеми вонящи миазми. Знам че не ви звучи много примамливо, но истината е, че няма много такива места на планетата, така че любопитството е, което движи колелата на голямата туристическа машина, а не масовата пристрастеност към задушливи сероводородни газове.   В Роторуа гео-термалните зрелища са навсякъде - в централния градски парк, в  маникюрираните Правителствени градини, в езерото, в автентичното маорско село, из околностите на града, по хълмовете на планината и даже по улиците и в задните дворове на къщите. От всяка улична шахта излиза миризлива пара. В канавките тече гореща воняща вода. Зад всеки хотел и къща има парник или басейн, или и двете, захранвани с гореща вода от частен сондаж. Отоплението на сградите е също осигурено от гео-термалния източник, даже водата за пране и къпане идва от там. Кой е луд да харчи пари за инсталация на домашни бойлери като разполага с най-големия водонагревател – планетата? Никой в Роторуа, очевидно.   Резултатът от целия този водно-термален ентърпрайз е задушаваща, неописуема, непоносима, всепроникваща и нетърпима смрад на развалени яйца, която е затиснала града и цялата котловина. Грешката на всички новодошли е, че се надяват да свикнат и да престанат да я забелязват.   Градът   Противно на разпространената шега, че името Роторуа идва от Rotten Eggs Town (Градът на развалените яйца), на маорски значението на думата е Две езера. Всъщност езерата в района са нещо като 140, но Роторуа е най-голямото, цопнато в центъра на древния кратер, с малко кокетно островче в средата и свързано с по-малкото езерце Ротоити. Та от там – Две езера.   Малко парадоксално историята на маорското поселище край Роторуа започва на съвсем друго място – печално известните Бели и Розови тераси край бреговете на езерото Тарауира. Един юнски ден през 1886-та година, когато Нова Зеландия била световно известна единствено и само с балнеолечебните свойства и приказната красота на гореспоменатите тераси, планината (която не била нищо друго, а коварно дегизиран спящ вулкан) се събудила внезапно, изригнала мощно и величествено, наметнала се с дебело одеяло от гореща пепел и кал, протегнала се страховито, наместила се по-удобно, прозяла се юнашката и заспала отново. От прочутите Бели и Розови тераси (превъзнасяни по онова време като Осмото чудо на света) не останал помен, езерото се изпарило, топографията на региона се променила до неузнаваемост и  Нова Зеландия била изтрита от картата на балнеолечебния туризъм. Шепата оцелели маори тръгнали през планини и реки да си търсят нов дом. И намерили Двете езера.   Оригиналното маорско поселище се намира не на брега на езерото, а малко по-встрани, насред бурно клокочещата гео-термална зона Те-Факариуариуатангата-о-те-опе-а-уахиао, наричана за по-кратко Факариуариуа. И не, това не е най-дългото географско название в света. Световният рекорд се държи от друга новозеландска местност с маорско име, наброяващо 93 букви, изписано на осемметрова пътеуказателна табела някъде на юг от Хоукс Бей (има снимка в Уикипедия).   Сероводородните газове и всичката агресивна химия, която излиза от недрата на земята окислява, почерня и скапва дървените къщи, металната посуда, всякаква електроника, вероятно и белите дробове на обитателите, но над 300 души предпочитат да живеят в селото-атракция и днес, и с нескрита гордост демонстрират бита и традициите си. Нямат нужда от готварски печки - готвят чрез потапяне на храната във врящ извор. Не им трябват перални и бани – къпят се и перат в десетките топли, студени, горещи и хладки езерца на селото. Не се нуждаят от отопление, а и работа им е осигурена до живот – да забавляват туристите, които се изсипват в селото с хиляди, за да се дивят на гейзерите, горещите водопади, минералните басейни, пушещите камъни и клокочещата лечебна кал, сред които са разхвърляни къщите.   Иначе градът, сърповидно разлят край езерото, си е съвсем модерен и проспериращ - с над 50 хиляди жители и повече от два милиона туристи годишно, с международно летище, стотици хотели, луксозни спа комплекси, дърводобивна индустрия, гъмжащи от пъстърва езера, и хиляда и една туристичски атракции, които нашата разнородна българска групичка е твърдо решена да види, вкуси и опита.   Екстремен туризъм   За любителите на силни усещания Роторуа е осъществената им детска мечта.Освен разходки до кратерите на разни вулкани и всякакви планински и водни спортове, които ви дойдат на ум, на скокове с парашути, бънджи скокове, параглайдери и делтапланери (които са общо взето стандартна туристическа атракция във всеки новозеландски град), тук има множество маршрути за оф-роуд драйвинг ( което ще рече каране на джипове по невъзможни терени, предимно включващи много кал, вода и ужасни стръмнини), писти за състезания с бъгита, рафтинг (спускане с надувна лодка по речни бързеи и водопади), яздене, стрелбища, авио-училища, разходки с балони и разбира се – зорбинг. Роторуа е родното място на зорба и макар, че вече го продават като франчайз по целия свят всички искат да се спуснат по оригиналния хълм в покрайнините на града. Опашките са денонощни. Ако още не знаете какво е зорбинг и се опитвате да отгатнете по корена на думата като какво ще да е това чудо, откажете се. Думата не значи нищо. Измислена е специално да няма значение нито на английски, нито на маорски, защото обозначава нещо като нищо друго на света. Зорбът е гигантска плажна топка. Прозрачна и двойна. Напомпана здраво с въздух между двете стени. Зорбиращите влизат във вътрешната камера – не по-голяма от леген – и топката се търкулва свободно надолу по хълма. За допълнителна тръпка в камерата лисват и кофа вода. Описват преживяването като въртене в центрофуга.   Гондолата   За любителите на неекстремни преживявания едно от най-популярните забавления в Роторуа е Гондолата – въжен кабинков лифт до върха на стръмната планина Нгонготаха опасваща града. От високото, езерото прилича на глътка синя течност, останала недоизпита на дъното на гигантска чаша за кафе – обраслите с борове отвесни склонове на вулканичния кратер. В припадащия мрак ( в дълбоката долина тъмнината не се спуска бавно, а се тръшва внезапно като припадаща анемична госпожица) градът заблещуква с милиони светлинки, като спирална галактика, завихрена около тъмния център на езерото. Не успяваме да се повозим на прочутите ролкови колички, спускащи се по стръмна бетонна писта надолу по склона, тъй като атракцията не работи на Коледа, така че трябва да побързаме да хванем последната кабинка на лифта, за да се върнем в забуления с изпарения и пълен с туристи Град на сярата (това е официалното прозвище на Роторуа).   Празнуваме незабравима Коледа в компанията на разноезичната интернационална младеж, с която споделяме умерените удобства на мотела. Представяме се традиционно добре в надпиването и надяждането, характерни за подобни тържества, киснем се в миризливия горещ басейн и след няколко безпаметни часа между ухаещите на развалени яйца чаршафи сме най-после готови за среща със сприхавата и избухлива Лейди Нокс.   Уаи-о-Тапу   Че точността е изконна английска добродетел, особено тачена от кралски особи и аристократични персони, е широко известно. Защо обаче един мощен и страховит гейзер счита за необходимо да се придържа към подобни добродетели и да спазва стриктно обявения график на изригване е крайно неясно. Па макар и кръстен на благородна дама.   Изпълнени с безгранично недоумение се разтоварваме на паркинга в гео-термалния парк Уаи-О-Тапу почти навреме, само минута и половина след 10.15 сутринта – традиционният час за ежедневното изригване на Лейди Нокс. Времето е типично за Коледа – дъжд, мъгла и студ. И от трите по много. Поради което, всички сме навлекли онези мърлявите якета, дето бяха хвърлени в багажа в последния момент, само за всеки случай – тръгнали сме на лятна ваканция все пак. И без изключение изглеждаме така, сякаш ме спали цяла седмица в колите или живеем от години под градския мост. При конкретните атмосферни условия, обаче, малцина в тълпата интернационални туристи успяват да изглеждат по-елегантни. Оказваме се сред тълпа от зле облечени хора и море от разпънати разночветни чадъри. Лейди Нокс не се вижда никъде.   Тъкмо децата започват да хленчат, че сме пропуснали събитието и биват моментално опровергани от появата на младеж в ярък дъждобран, закичен с табелка на туристически гид. Извинява се за закъснението (май използва времето за претекст) и се впуска въодушевено в описание на принципите на гео-термалните изригвания. От което става ясно, че принципът на действие на всеки гейзер е различен, обусловен от специфични фактори, което прави изригванията най-общо непредсказуеми. Лейди Нокс се явява на обявената среща всеки ден по едно и също време не по собствено желание, а защото е принудена да го прави. Как се изнудва благородна лейди, ли? Ами, в този случай с пакетче сапун на прах. Да, смейте се, и ние се посмяхме на идеята да предизвикаш гейзер със сапун. Но младежът делово извади пакетчето от джоба си, изсипа шепа бял прах в не особено забележителна дупка в земята и три минути по-късно всички щракахме бясно с фотоапарати, рискувахме да си избодем очите на острите спици на чадърите, катерехме се по хлъзгавите камъни, настъпвахме се неволно един друг и си викахме „сори” с всевъзможни акценти, и всичко това в напразни опити да хванем някак си в кадър величието и елегантната осанка на свистящата високо над главите ни бяла пара, абсолютно невидима на фона на мъгливото прихлупено небе. Десетина минути по-късно гневното свистене, шиптене, фъщене и гълголене са се трансформирали в кротко ромолене, деликатно бълбукане и много сапунена пяна в краката на младия Повелител на гейзерите. Лейди Нокс се оттегля  грациозно и с достойнство.   Обяснението на феномена се оказва просто. Цялата работа е в това, че камера с гореща вода е затворена в теснина в скалите под подобна камера със студена вода. Студената вода отгоре не позволява на парата да излезе на повърхността и причинява постепенно увеличаване на налягането в долната камера. Шепа сапун обаче, е достатъчна да разпени водата, да намали повърхностното напрежение и да позволи на нагнетената пара и врялата течност да изхвърчат с огромна сила през тесния отвор в скалите. След вентилирането налягането спада и скоро горещата вода е отново затисната под студена такава до следващата сутрин. Точно в 10.15.   Сред мъглата и изпаренията с остър сапунен вкус, преджапваме топлите локви, останали след драматичното появяване на Лейди Нокс и се отправяме по  туристическата пътеката, за да видим останалите гео-термални чудесии на Уаи-о-тапу.   Повечето от тях носят имена като Дяволската дупка, Дяволският дом, Дяволската баня, Дяволската кухня, Вход към преизподнята, Дяволски казан, Адски тераси, Инферното и прочие демонология. Заради сярата естествено. И заради адската воня. Езерата, изворите и рекичките, край които се вие пътеката, поразяват с изумителна  палитра от цветове – освен сярно жълти и фосфоресциращо зелени, има още оранжеви, розови, перлено-сиви, кафяви, червени, виолетови, черни – оцветени от всевъзможни химични съединения, разтворени в термалните води, както и от потресаващо устойчиви водорасли и микро-организми, намиращи зловонната клоака за фантастично място за отглеждане на подрастващите си. На някои места табелките предупреждават да не докосваме водата и да пазим вещите си от контакт, защото температурата на извора е над 200 градуса, или пък рекичката е силно алкална, или опасно киселинна. Всичките разноцветни води се спускат по склоновете на долината в плетеница от взаимнопресичащи се поточета, езерца, блата и рекички, за да се влеят в голямо синьо езеро в ниското на долината – невероятно синьо и невероятно бистро, като се има предвид каква химия се излива в него. Носи леко стряскащо име - Тиганът за пъжене. Над съвършено гладката повърхност се издигат фина пара и множество ситни газови мехурчета. Също като в нагорещено олио, точно преди да метнете тиквичките в тигана. Никак не предразполага към къпане.   Най-фотогеничното езеро в района на Роторуа е бзспорно Чашата с шампанско. Ще го видите на всички туристически картички, пътеводители и рекламни клипове. Намира се точно в центъра на угасналия вулкан, който представлява долината Уаи-О-Тапу и дължи романтичното си име на формата на дъното си. Конусовидно, стръмно и дълбоко в средата с плитък разлив на повърхността, опасващ кръглата периферия на езерото с пищни оранжеви скални отлагания. Водата в чашата ври деликатно, изпускайки милиони мехурчета газ с тихичко шиптене, съвсем като газирано вино – много красиво и много тревожно, навяващо мисли за внезапно събуждащи се вулкани.   Към края на туристическия маршрут, току пред автомобилния паркинг се намира Дяволската кална баня. Цяло езеро от фина гъста, лепкава вряща кал. Безброй кални гейзерчета бълбукат, пльокат, пръскат, пляскат, изпускат газове с пърдящ звук(и мирис), клокочат, надуват перлено-сиви балони и ги пукат мазно, разхвърлят игриво вряла кал, успявайки понякога да опарят заблеяни туристи и да оплескат обективите на фотоапаратите им. Гледката е хипнотизираща и няма как да не ни припомни: „ Плам пламти, котел бълбукай! Адска смес мехури пукай!” Още по-впечатлени сме да прочетем на табелката, че врящата субстанция не е някаква тиня или наносна кал, а скали, разтворени от горещата вода и химикали. М-да, адска смес.   Магазинчето на информационния център прилича повече на аптека – заринато със стъклени шишенца и бурканчета за продан, пълни с разноцветни минерали от разнообразните отлагания в долината. Продават се дори пликчета с термална кал. Нашият български дядо-турист е скандализиран от идеята да се предлага за продан кал, но маркетингът прави чудеса – калните пакетчета, оказва се, са много популярно средство за разкрасяване, подмладяване, лечение и дори нетрадиционна диета.   С непресторено облекчение напускаме забулената в мъгли и зловонни изпарения долина Уаи-О-Тапу и се наслаждаваме на неописуемото удоволствие да дишаме дълбоко, с пълни гърди, без болезненото конвулсивно свиване на диафрагмата, причинено от високите концентрации на сероводород. Колко малко му трябва на човек, за да се почувства щастлив! В подобно настроение ще да е бил и Джордж Бърнард Шоу, който посетил Роторуа през 1934 година и след продължително взиране в Инферното (един от най-внушителните и най-задушливи серни кратери в долината) заявил, че се чувства голям късметлия да е видял с очите си ада и да е още жив.   По програма, следващата ни спирка е Музеят на Роторуа, разположен в елегантната елизабетинска сграда на старите минерални бани, в центъра на града. Обаче тийнеджърите, вегетарианците и петгодишните първокласнички са страшна напаст – вечно гладни. Така че заменяме разглеждането на музея с пикник на много английската морава пред него. Слънцето ни дарява с мимолетни взривове на хиляди мегавати слънчева енергия през бързо разширяващите се пролуки в облачната покривка и ни принуждава да свалим припряно якетата. Окъпаната Роторуа най-после ни се усмихва приветливо и кокетно, но ние нямаме време за флиртове, пътят ни мами нагоре, по склоновете на вулкана към новозеландския мини-Помпей – погребаното село Те Уайроа.  

I tvardo re6ih nqkoga da namerq vreme da ida do Rotorua.Ize,4akam s netarpenie prodaljenieto za Te Uairoa.
Sonya

Милиони хора прекосяват света, за да видят вулканите в НЗ, а пък на вас ви е на няколко часа път. Заслужава си шофирането и неудобствата по мотелите, освен това вулканите са винаги там и е винаги забавно и интересно, независимо от времето.
В Австралия например вулкани просто няма.

Bezkraino se izvinqvam,imah problem s kompjutara,kogato pusnah komentara si.No toi vzel,4e mi go izpratil 6 pati,e zna4i 6te ida do Rotorua,nqma na4in,ha,ha.
Sonya