Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
06.04.2013 07:49 - Хипотетична приказка за непушачи (Част трета от цикъла "Приказки от Ниската земя")
Автор: bella2008 Категория: Лични дневници   
Прочетен: 2867 Коментари: 1 Гласове:
2

Последна промяна: 20.04.2013 05:13

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
 

Имало едно време, далече, далече в Ниската земя...

Да предположим, че сте замръкнали с чедото си в световната столица на марихуаната, червените фенери, свободната любов, хомосексуалните бракове и изобщо – порока, разврата, покварата, Содом и Гомор. Строго хипотетично, разбира се - да не си помислите, че ние нещо такова! Не-е-е, другарю милиционер! На всичкото отгоре се е случило тесничкият ви, безличен, безгледков, убийствено-стръмно-стълбен  хотел да се намира на главната пешеходна зона зарината с кофи-шопове (ама буквално – на всеки ъгъл и даже помежду, общо 223 в Амстердам ), които бълват ароматни облаци дим и груви музика в щедри дози върху минувачите -непокварените невинни чуждоземни туристи в това число. Изненадващо, ама независимо от кафейното си название хич даже не бълват кафени аромати. Всъщност не съм много сигурна  дали изобщо продават кафе. Аз не видях. (Не че съм влизала в подобно гнездо на порока – не, господин полицай, аз си стоя от светлата страна на закона! Винаги!) И много скоро, даже и да не познавате миризмата на марихуана (Откъде пък ще ви е позната, вие да не сте някакви наркоманки или пройдохи?! Ама, ха! Във вашия град пушенето на каквото и да било е вече незаконно, камо ли на дроги, канджи и треволяци. Канабиса не само, че не го познавате, ами и на картинка даже в Уикипедия не сте го виждали.) само след два тегела по главната ставате неволни експерти.

След като сте обиколили квартала на червените фенери (Нищо особено междувпрочем – ние разголени момичета сме виждали и преди. Е, вярно в повечето обществени съблекални и душове по света осветлението не е червено, ама отвъд топлата цветова гама и доста неудобното според мен бельо, жриците на любовта не успяват да ни впечатлят особено. И всичко е толкова подредено, узаконено, регулирано и унифицирано, че няма никаква тръпка, никакво усещане за разврат и похот, въобще нито Содом, нито Гомор, нито даже Плейбой. Съчувствам на търсачите на еротични приключения, не мисля, че ще ги намерят точно тук.), загубили сте се сериозно веднъж и още два пъти – по-леко, вечеряли сте с около 12 кила свинско (не знам как е в Бразилия, но в  амстердамските бразилски ресторанти такава е стандартната порция) се връщате пак в района на хотела с абсолютно благочестивото намерение да се напиете умерено, кротко и напълно законно – детето ви от 10 месеца вече е пълнолетно - с холандска бира и да си легнете(затова и сте наблизо до хотела, да си спестите навигацията на пияна глава из непознатите улици и потенциалната опасност да бъдете блъснат от велосипед.) Да, ама (Как беше там за плановете на мишките и хората?) случило се е да сте пристигнали в нидерландската столица баш в най-дългия ден от годината и светлеещо- синеещото нощно небе в комбинация с безумната часова разлика (към десетина часа май), която е пообъркала (направо побъркала) биологичните ви часовници не ви позволяват да заспите. По никой начин! Като едни благоприлични европейки вие естествено не хуквате пак по кръчмите да се напиете този път като свини под неубедителния предлог за безсъние, и да създавате лош имидж на австралийските българи, ами много елегантно, културно и възпитано, по дамски се отправяте на късна нощна разходка. Да подишате свеж въздух, да позяпате пак архитектурата, каналите, хората, да попиете още европейска култура и стил и евентуално да каталясате, та най-после да можете да поспите.

М-да, за дишането –дишате и даже доста попивате, но не кислород и изтънчена култура, а ароматен (вече до болка познат) дим и рок-музика. Като уважаващ себе си европейски град Амстердам не спи – тълпите по улиците са все тъй плътни и шумни, заведенията и сувенирните магазини работят на високи обороти, велосипедистите все тъй ентусиазирано въртят педали, влюбени от всякакви възрасти и сексуални ориентации се държат за ръце, и всички пушат. Не само марихуана. И най-обикновени цигари с филтър пушат. В заведенията! И по улиците! И по пейките! И по всички обществени места! (Боже мили! В Бризбън това е абсолютно забранено. Анатема! Могат да те арестуват за пушене на главната улица. За размера на глобите да не споменавам.) А сервитьорите сменят пепелниците по масите! Това последното направо ме хвърля в лапите на носталгията. Не съм виждала пепелник от толкова години... Даже съм забравила за съществуването на подобни изделия на леката промишленост и предмети на бита. Чак ми става умилително едно такова. Представям си как след години внуците ми ще питат:“Бабо, каква е тази странна чинийка с вдлъбнатини по ръба?“ и аз ще им разказвам за безвъзвратно отминалите времена, когато хората имали необяснимата потребност (и свобода, и гражданско право) да дишат лютив токсичен дим. И то не само като се случи да са в района на горски пожар или аварирал химически комбинат да речем, ами по всяко време, та се налагало да си носят кутийки с токсични неща за горене и винаги да имат запалка или кибрит под ръка. И пепелник – в който да си събират фасовете, че като замърсяват въздуха и си унищожават дробовете, поне да не мърлят улиците и домовете си. Правя си умствена бележка на всяка цена да си купя от някъде пепелник, защото иначе внуците няма да имат повод да ме питат подобни неща. Както се развиват нещата, по тяхно време цигарите и асоциираните с пушене предмети ще имат вероятно статута, на който понастоящем се радват нацистките свастики.

Добре де, разбра се вече (със или без лирически отклонения), че накрая влизаме в един кофи-шоп. (Все така хипотетично, нали?!) Ще влезем ами, за какво сме били всичкия път иначе? Ама не веднага, и не в първия изпречил се на пътя ни. Все пак ние сме високопоставени персони с претенции и освен това (колкото и да е неубедително в точно този контекст) аз съм отговорна майка. Като ще уча детето си да пуши марихуана няма да е в първата задимена дупка на пътя, я! Първо целомъдрено надникваме през гостоприемно отворените врати и остъклени витрини. Всичките имат тезгях и масички досущ като в кафене, но повечето вместо столове за сядане предлагат миндерчета за излягане. И на голяма част от миндерчетата някой се изляга. Обикновено някой с дълга коса, татуиран и гол до кръста.(Не, не визирам тук момичетата от залятите с червена светлина прозорци – те са много по-вчесани, със секси татуировчици и са голи и под кръста.)  Повече подробности от интериора е трудно да се забележат поради плътния синкав дим и силната музика (Установила съм отдавна, че високите децибели имат заслепяващ ефект. Поне върху мен.) Посетителите  и барманите (Как им се вика на продавачите на марихуана – дилъри?) са все мъже, облечени или като рокери, или като хипита, вратовръзките май не се котират високо в тия заведения. Не намираме нито един дамски клуб за пушене, въпреки че надникваме в поне двайсетина и накрая неизбежно се озоваваме пак пред същия кофи-шоп, току на две преки от хотела, дето цял ден колчем минем край него дъни „Лед Цепелин“. Ама не грозно и неуважително, с непоносими децибели и с изкривен от премодулация звук, а някак елегантно и стилно, с професионален рокерски етикет. Достатъчно силно, за да ти се дотанцува на улицата, но без ослепяващ ефект. Направо привлекателно. Случва се точно в този момент да въртят любимото ми парче „Кашмир“. Това е то – пръстът на съдбата! Очите ми се напълват със сълзи. И май не само от плътния дим в приземното помещение.

Понеже съм неизлечимо срамежлива, пък  и отколе съм се убедила, че съм принципно невидима в компанията на 19-годишната дългокрака хубавица, оставям къде по-социалната си щерка да води преговорите по покупката на законните 5 грама сушен канабис, разрешени за притежание от гражданите и туристите на Амстердам според местното законодателство.  Ако като мен имате идея за това как се правят подобни сделки единствено и само от холивудските филми, в които хората си разменят дискретно някакви невидими пакетчета и си говорят с тотално неразбиераем уличен жаргон, Амстердам ви е приготвил изненада и предизвикателство. Стоката е изложена на ачик, продавачите са супер любезни, много спретнато и надеждно изглеждащи (да не кажа чаровни) млади мъже с перфектен английски, огромни познания за канабиса и очевидно превъзходен музикален вкус. Съблазнена съм мигом. Но!  Оказва се, че не  е достатъчно просто да кажеш: „Дай ми едно!“ или “5 грама марихуана, моля!“ То всъщност това точно е абсолютно излишно да казваш, щото младежите зад щанда друго освен марихуана не продават и по закон не могат да ти предложат повече от 5 грама тъй или инак. Отпочват се едни дълги дискусии: каква да е марихуаната – таблото с разните видове, окачено на стената показва снимки и изрежда качествата на поне 50 различни вида - аз изгубвам интерес още след третия, но Принцесата ентусиазирано се осведомява за всичките и прави някакъв избор, който потъва във финалното симфонично фортисимо на рок-парчето и остава тайна за мен; ама ще я пушите ли или... Робърт Плант заглушава осатъка от изречението (не че  имам дори най-бегла идея какво друго може да се прави със стиска скълцани изсушени листенца – може ли да се запарват на чай или да се смесват със салата?); сами ли ще си свиваме цигарите или искаме готови; а може би ще пушим с лула ; тук на място, в заведението ли ще пушим или да ни ги опаковат за вкъщи; хартийки само за две цигари ли искаме или цял пакет, филтрите насипно или в опаковки  и т.н. и т.н. Цялата работа започва ужасно да ми прилича на омразния Макдоналдс, където при единственото ми посещение за последните 10 години (защото подрастващото умираше от глад посред нощ в Окланд и наоколо нямаше нищо друго отворено) се изпокарах с азиатската девойка с неразбираем акцент, която в отговор на скромното ми желание да купя на детето си сандвич с пържени картофи ме засипа с мистериозни въпроси: Биг Мак, Чийз Мак, Дабъл Декер, Класик или не-знам-какъв си ли искате? „Абе, обикновен бъргър бе, момиче – както там му викате, не ти разбирам английския, пък и не ме интересува. С пържени картофи.“ С малки картофки, големи картофки, супер картофки, други картофки или мъна-мъна ли да бъде? „Моля??!!“  С голяма Кола, малка Кола, Фанта, тинтири-минтири,  без захар, със захар, с не‘нам к‘ви си екстри, кетчъп, салата, сирене, бекон, добавки за 2 долара, за 5 долара, за без пари и изобщо главата ми гръмна от глупости, и й се сопнах, че ако не престане да ми задава излишни въпроси ще си тръгна, не ми е чак толкоз притрябвал много специалният им „Мак“. (Откога сандвичите са субекти, че да имат имена?!) Горкото корейче едва не ревна, аз от тогава не стъпвам в заведения за бързо хранене, а Бояна много внимава да не ме оставя да разговарям с продавачи и сервитьори. Ето, и сега започва да ми хвърля тревожни погледи, защото пръстите ми вече нетърпеливо барабанят по стъкления плот, а кракът ми нервно тупа, ама не в ритъм с великолепната музика. За да избегнем скандала излизам навън и това, ако не друго, поне премахва дилемата къде ще пушим. Няма да е в Лед-Цепелинския кофи-шоп. Жалко! Да изпуша първата си трева в  компанията на Джими Пейдж и Робърт Плант не беше никак лоша идея.

Щастливо ухилената притежателка на 5 грама марихуана се присъединява скоро към мен, гордо понесла  цяла торбичка с покупки (!). Сега трябва да вземем изключително важното решение къде ще пушим. В хотелската стая е абсолютно забранено и има детектори за дим – изключено. (Освен това съдържателят вече ни разконспирира, че сме българки въпреки, че плащаме с австралийски долари и нали се разбрахме, че няма да създаваме лош имидж на съотечествениците си. Никакво пушене в хотела! Точка.) На улицата и в другите публични пространства също по принцип не е разрешено – точно затова си има специализирани заведения, където хората да си пушат законно марихуаната без да нарушават правилата. За което пък, аз съм категорична – и дума да не става! Детето ми няма да загуби наркоманската си девственост въргаляйки се по миндерчетата заедно с полуголите татуирани шкембелии рокери на средна възраст! Със или без Робърт Плант. Ей, т‘ва да се замесиш в нарко-бизнеса било трудна работа! Само проблеми и дилеми! Почти съм на път да се откажа.

Ходим объркани и несретни из улиците без посока, и обсъждаме вариантите, докато решението буквално се материализира пред очите ни под формата на самотна пейка край тъмен тих  канал. Наоколо няма жива душа. Което, господин прокурор, аз тълкувам така: не може пейката да е публично място, ако няма публика. Значи не сме в нарушение. (Нали?!) Окупираме я мигом и отваряме вълшебната торбичка –трябва  да разчепкаме (не как да е, с пръсти, а с помощта на специално устройство, подобно на кръгла кутийка от зеленикав камък, без съмнение много Зен и куул),сортираме и пресоваме скълцания треволяк в миниатюрните цигарени хартийки, после да свием и залепим с плюнка разпърпаните неугледни цигарки. Завиваме ги в края като бонбонени книжки, както сме виждали по филмите. Готово! Детето предвидливо е купило и запалка. Умницата на мама! Щрак! Всмукване, задържане на дима (според инструкциите на канабис-гуруто от кофи-шопа), издишване и ...  жестока давеща кашлица. От очите й рукват сълзи и ръката й нетърпеливо размахва димящото хартиено свитъче в моята посока. Един вид: „Махни това отвратително, задущаващо нещо от мен!“ Подчинявам се моментално.  На свой ред дръпвам, задържам дима в дробовете си и ... естествено започвам да кашлям дори още по-мъчително. През сълзи и спазми се чудя на собствената си глупост. С какъв акъл изобщо си представях, че и двете заклети непушачки ще сме в състояние да изпушим и да се наслаждаваме на дори една цигара, че си купихме даже две??!! Аз най-висококачествени тютюневи цигари с незнам какви графитни филтри и ментови аромати не можах да пропуша. И то на младини! Че сега ли??!!

Детето е успяло да си повъзстанови дишането и опитва пак. Резултатът е съвсем според очакванията - същият. Още кашляне, давене, хълцане, смъркане, кискане, кикотене, сълзи и сополи. И пак е мой ред. Гледахте ли вече новия „Умирай трудно“? Има там една сцена, в която Брус Уилис  съзнателно избира да виси на ръце от бронята на натоварен с обогатен уран камион, който на свой ред виси от товарния отсек на ниско кръжащ руски хеликоптер над останките от атомната електроцентрала в Чернобил. Репликата е: „The shit we do for our kids!” – „Нещата, които правим за децата си!“ (В леко цензузиран превод, все пак – ошак вар, ако и да са пълнолетни.) М-да, Брус... нещата, които правим за децата си... Майчинският ми дълг повелява да доизпуша дела си от орташката цигара. Е, не сме в Чернобил, никой не размахва калашници  и не се виждат вертолети наоколо, но ситуацията е по същество същата. Изтривам сълзите от лицето си, подсмръквам решително и всмуквам пак колкото мога пушек  от малкото димящо ролце. Опитвам се отчаяно да подтисна естествената реакция на възмутените си дробове, но силата на кашличната атака е непреодолима.  Детето  е инатче и също не се предава – пробва пак. Само така! Това е моето момиче! После пак е мой ред. Кашляме и се давим като туберколозни  в последен стадий на заболяването. И се кискаме през сълзи на собствената си глупост и инат. Гърлата и дробовете ни изгарят от лютивия дим и спазмите, носовете ни текат, гримът се е размазал край разреваните ни очи, но продължаваме.

По някое време през помътения ми от дим и кашлица мозък проблясва сковаваща ужасна мисъл. Обръщам се стреснато към съучастницата си в престъплението: „Да не си посмяла да кажеш на майка ми!“ Тя ме изглежда победоносно за миг (най-после се е сдобила с добра карта за изнудване), но скоро се сеща нещо и погледът й помръква. „Добре, ама ако ти обещаеш да не казваш на баща ми.“  Подпечатваме взаимните клетви с по още едно юнашко дръпване. С неистови усилия допушваме цигарата. И се отпускаме изтощени на пейката да подишаме малко нормален въздух с кислород и да изпитаме наркотичния ефект.

Нищо особено не се случва, освен, че небето най-после потъмнява и надигналият се хладен ветрец става пронизително с туден (Абе, кога е всъщност лятото в Амстердам? Щото краят на юни явно не е.) Ако сме леко замаяни, то е по-скоро от кашлянето и хипервентилацията. Никакви зелени кучета не виждам. В тъмното не забелязвам цветовете да стават по-ярки. И вдъхновение не ме връхлита. Дробовете продължават да ме болят. Вече даже не ми е смешно. Въобще не забелязвам марихуаната да има някакъв различен ефект от всяка друга цигара, която съм се насилила да изпуша в живота си – главоболие и замайване от жестоката раздираща кашлица. Принцесата също е разочарована от резултата - толкова усилия за нищо! По-добре да бяхме пили по още една бира – там поне ефектът е гарантиран. И двете вече треперим неудържимо от студ и сме абсолютно скапани от умора, така че изоставяме (безпубличната) пейката и се замъкваме някак  до леглата си. Преди да си легнем напомням на детето да изхвърли остатъка от марихуаната преди да се качим на самолета утре. Не искаме да нарушаваме българските и международни закони с наркотрафик по небрежност, нали така - ние уважаваме законодателството (забележете, господа съдебни заседатели). Спим като трупове няколко часа. Дори не сънувам. А какви цветни сънища имах като се напих за първи път - цял живот ще ги помня!

В ранното утро скокваме, за да се приготвим за път. И започват истинските марихуански приключения.

Най-неорганизираната, вечно (Вечно!) закъсняваща, ненавиждаща планирането и перманентно бойкотираща предварителните подготовки млада жена в историята на цялата европейска цивилизация, не само че става навреме, облича се без размотаване,  ами и си приготвя багажа за секунди, и даже решава да не се гримира (нечувано!), за да спести време и  да слезе долу на улицата  да чака таксито. Загрижила се е да не си изпуснем полета!! Поема отговорност по време на пътуване!!! Не се успива, мотае, тутка и протестира!!! Естествено, че трябваше да се усъмня, коя майка на тийнейджър не би се усъмнила,  ама аз бях заета да сортирам билети, паспорти, валути и документи по джобовете на раницата  си и пропуснах издайническите сигнали.

Пет минути по-късно чувам таксито да спира пред хотела. Загрижената ми отговорна дъщеря не се появява никаква (после ще стане ясно, че в бързането да слезе на улицата е забравила да си вземе ключа). Не си е взела и телефона, нито дамската чанта! И в мен започва да се прокрадва съмнение. Ама нямам никакво време за спекулации – трябва някак да сваля двете ни чудовищни чанти и всичкия разнокалибрен ръчен багаж по витото дървено стълбище, очевидно проектирано за кладенец и по някаква фатална архитектурна грешка инсталирано в тристагодишната триетажна къща. Всяка холандска туристическа брошура ще ви обясни как жилищният данък в Амстердам се определял от ширината на фасадата, та затова всички къщи са до безумност и очеизвадна непрактичност  тесни и високи, и как за изкачване на мебелите до горните етажи се ползвали вградените под всяка стряха куки, със система от макари и въжета (понеже стълбищата са абсолютно непригодни за целта) , ама управителят на хотела кой знае защо пропусна да ни даде инструкции за ползване на въпросните подемни съоръжения, нито спомена да има инсталиран хаспел под прозореца на стаята ни.

Задъхана, бясна и посинена (от спъването и удрянето в неповратливите тежки чанти) най-после стигам до партера. Девойката с крайно нетипична хрисимост се извинява, че си забравила ключа. Товарим се на таксито и най-после сме на летището. Последен полет, последно прекосяване на граници и ще сме си у дома. Тъй де - на родна почва.

Тъкмо да се отпусна и да си позволя да сваля нивото на стреса до поносимо, не щеш ли Принцесата се заковава на място, поглежда ме с огромни ужасени очи и с треперещ глас заявява, че си е загубила паспорта. Не може да го намери!! Проверила ли е във всичките си джобове, чанти и ръчен багаж? Проверила е !! Няма го!!! Започва бясно тършуване, вадене и тъпчене на дрехи и обувки в чанти, раници и торбички, гласно припомняне кога за последно го е виждала, преговор на всяка стъпка от сутрешната ни евакуация от хотела, още ровене, изсипване и събиране на гримове, монети, хартийки и билети, и най-после беглецът е заловен – вдига го победоносно пред лицето ми: Ето го! Поемам си дълбоко дъх и си повтарям за милион и триста и шейсети път, че порастналите деца имат нужда от демонстрации на доверие, за да станат отговорни и самостоятелни хора. Мантрата помага да не изтръгна моментално от ръцете й горкия многоизстрадал паспорт и да го сложа при моя, в моята чанта с тежки закани никога повече да не й поверявам важни документи. Вместо това й помагам да натъпчем криво-ляво вече тотално разбишкания багаж в пръскащите се по шевовете чанти.

Чекираме багажа, помайваме се край магазините, пием кафе, и вече напълно разсънени и в добро настроение сме поели  към изходния гейт, когато ни връхлита много тежък случай на дежа вю. Рязко поемане на дъх, разширени от ужас очи, бясно отваряне на чанти, треперещ глас  и ровене по джобове – „Няма ми го билета!“ Още пет инфарктни минути и ново победоносно откривателство. Непослушният билет е проследен, изловен и заточен да доживява дните си между страниците на паспорта. ОК! Това беше последният шок, мисля си, докато си повтарям пак мантрата за пълнолетните деца и доверието. За разтуха опитвам да си купя европейски дъвки от някакво сувенирно магазинче и с изумление научавам, че продажбата на дъвки на територията на летище Шипхол е абсолютно забранена. Тия пък! Е, все бях чувала, ама ... не успявам да се довъзмутя и поостроумнича върху темата, защото ... мис Огромни очи си е загубила отново паспорта! И дори не се шегува – рови отчаяно, гледа ме ужасено, мънка от неудобство и хленчи безпомощно. Вече нямам сили да се стресирам.  И дори не мога да си спомня мантрите. Връщаме се обратно по стъпките си – в магазинчето, в тоалетната, в кафенето, по пътеката между ресторантите. Никой не е намирал паспорт. Преравяме пак всичкия багаж. Намираме отново набедения беглец! И билета!

Този път се отправяме директно към гейта, без шляйкане и отклонения, сядаме там кротко, четем книжки и за всеки случай не мърдаме, защото нямам нерви за повече приключения.

Принцесата първо е гладна. (Намира и поглъща някакъв крайно съмнителен сандвич.) После е адски жадна. (Излоква литър вода.) После е уморена и й се спи. Скучно й е, и й е лошо. (Аз грижовно предлагам успокоителни думи, рамото си за облягане, светски разговори за забавление и дори лаптопа си за развлечение. Нищо не помага.)  Накрая (Да, знам че вече се изтърка, че никак даже не  е оригинално, че на всички им писна и ставам направо досадна, но такава е историческата истина в хипотетичната ни приказка, не мога да й избягам.) открива, че си е загубила паспорта! Без майтап!

Мен ме напушва истеричен смях и не мога да спра да се хиля, което разгневява неудържимо (и напълно разбираемо) уплашената безпаспортна пътешественичка. Тя се заема с поредното изкормване на багажа, аз хълцам безпомощно в спазми на непреодолим кикот и хилеж. И двете трием сълзи по лицата си. По различни причини. И тогава (Най-после!)  ме спохожда закъснялото прозрение. И всичко си идва на мястото – нетипичната сутрешна припряност и желание да виси сама на улицата, последвалата кротост и симптоми на перманентно объркване, внезапният свиреп глад и жажда, умората и неразположението. Мда-а-а. Ние отговорните родители на подрастващи може да не сме пушили марихуана на младини, да не познаваме миризмата на канабиса и да не знаем как да си свием цигара, ама книжки и брошурки за наркотици (и всякакви други заплашващи чедата ни пороци) сме чели, и на теория поне сме подковани. Между два пристъпа на хилене и хълцане питам с възможно най-наивен глас:  „Ти какво направи с марихуаната, дето ни артиса снощи?“ „Изхвърлих я.“ „А, добре. Кога?“ „Сутринта, докато те чаках пред хотела.“

Да бе, да!

Внезапно ме обзема съчувствие и вина към горкото ми напушено камилче. Разкаяно се опитвам да утеша обърканото си, разтревожено дете, че друго ако не, паспорти поне имаме в изобилие. Дори наистина да е загубила новозеландския, ще пътува с българския (който е надеждно скътан заедно с моите документи в моята чанта - доверието си е доверие и мантрите са хубаво нещо, ама ...), а пък билетите са електронни – ще ни разпечатат нов, няма страшно.

Хипотетичната ни приказка завършва с хепиенд, в който Принцесата благополучно намира (пак) паспорта си и без повече произшествия се качва в търбуха на голямата бяла птица заедно с целия си придружаващ антураж от един брой сардонично хихикаща майка и въображаема глутница зелени кучета.

И после три дни (часа) яли (летяли), пили и се веселили.

 




Гласувай:
2
0



1. bapha -
08.04.2013 11:17
хипотетично... добре ;)
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: bella2008
Категория: Лични дневници
Прочетен: 462724
Постинги: 111
Коментари: 415
Гласове: 690
Календар
«  Август, 2017  
ПВСЧПСН
123456
78910111213
14151617181920
21222324252627
28293031