Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
30.03.2013 09:28 - Малка Диамантена Приказка (Част втора от цикъла "Приказки от Ниската земя")
Автор: bella2008 Категория: Лични дневници   
Прочетен: 3251 Коментари: 0 Гласове:
1


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
 Амстердам е разбира се градът на каналите, на червените фенери, на велосипедите, на марихуаната, на лалетата, на вятърните мелници, но знаехте ли например, че е също така световно известен като Диамантеният град? От повече от 400 години насам?!

Аз не. Изобщо хал хабер си нямах.

Пък и да бях чувала пак нямаше да се възторгна особено, защото мен диамантите ме привличат горе-долу толкова неудържимо, колкото Фераритата да речем. Диамантената ми ерудиция може да се мери по нищожност единствено с познанията ми по автомобилизъм. (Това от някой дето не знае ни марката, ни модела, ни регистрационния номер на колата си и в живота си не е слагал пръстен.) Знам само, че и едните и другите са скъпи и (предполагаемо) красиви, че някакви хора някъде тръшкат луди пари за тях (май по-скоро: че някакви луди хора тръшкат някъде пари  за тях), ама те изглежда обитават други паралелни светове, с които аз имам много малко вземане-даване, защото в ежедневието си нямам случай да съм се сблъсквала ни с диаманти, ни с  Ферари (Пу, пу, пу! Да пази Господ да не ги и блъскам, че не съм сигурна застраховката ми дали би могла да ги понесе!) От друга страна, честно казано и да ги видя най-вероятно няма да ги позная, щото на мен диамантите ми приличат на добре шлифовани стъкълца, а Фераритата са очевидно просто червени (Има ли ги и в други разцветки?) коли и не разбирам изобщо каква е цялата истерия около едните и другите. Пък и не ме интересува.

Та, да се върнем на Амстердам - ако някой ме беше питал диаманти ли искам да гледам или вятърни мелници да речем, нямаше изобщо да се подвуомя и да се втурна възторжено в донкихотовски завоевания.(Вероятно възседнала велосипед или яхнала баржа по каналите, пафкаща марихуана и помъкнала букет черни лалета.) Ама така се случи, че никой не ме пита.

Поради вечния ни пътешественически проблем с недостига на време за разглеждане се изкушаваме от предложението на  амстердамския туристически автобус, който обещава да ни покаже набързо (за половин ден) централната част на града, при това  със стратегически подбрани спирки на най-интересните места. С малко лутане и питане в хладното утро (Нали уж е лято?!) успяваме да намерим стоянката, разпознаваме ферари-червеното на автобуса и се мятаме вътре. Шофьорът старателно намаля пред интересните исторически сгради, аудио-записът изрежда през слушалките любопитни факти и клюки в ухото ми (на английски – изборът от всевъзможни европейски и азиатски езици е впечатляващ, но моите полиглотски способности не са) и докато да се подивим на килнатите къщи край каналите, на морето от велосипеди край  морската гара, на малко кичозните и вездесъщи декорации на футболна тематика (събитията се развиват на фона на Световното по футбол) и току сме стигнали до първата си стратегическа дестинация –диамантената фабрика Гасан (Gassan). Уф! Това пък какво е сега?! Аз очаквах вятърни мелници, червени фенери и еврейски пазари,  какви са тия бижутерски глупости?!

Жените в автобуса се оживяват внезапно и разцвърчават възторжено, а мъжете им се умълчават тревожно.  Аз се захващам отегчено да снимам нео-готическата фасада на сградата и снажния фабричен комин от всички възможни ъгли, защото съм дълбоко убедена, че вътрешността ще е невъобразимо неинтересна (какво толкова –  витрини с бижута и скъпоценни камъни има по улиците на всеки световен град, не е като да не сме виждали), освен това се съмнявам сериозно, че снимането ще е разрешено вътре, затова компенсирам отвън. Принцесата се интересува много повече от възможностите за закуска (знам си аз детето), но прикрива глада с прозявка и се нарежда равнодушно в групичката за посещение. Споглеждаме се мълком и въртим очи с досада: “Само тази глупост да изтърпим и после екскурзията ще е вече интересна.“

Скоро ще се окаже, че много, ама много грешим. Интересната част вече е започнала.

И то -преди повече от 400 години.

Сега е моментът да си пуснем „Голям брилянтен валс“ на Шопен за музикален фон и да започнем най-после приказката.

Имало едно време една малка планетка в орбита около слънцето. С много темпераментна и непослушна планетна мантия. С вечно вилнееща магмена буря под тънката твърда кора. Едно от любимите забавления на буйната магма било да нахлува взривообразно в изстиващата земна кора, образувайки фуниевидни комини, наричани кимбърлитови тръби или кимбърлити. Които по същество са си най-обикновени асансьори (тъй че не разбирам защо трябва да им даваме специални кимбърлитови имена като може просто да им викаме магмени асансьори), служещи за изкачване към повърхността на най-различни екзотични скални материали, образувани при високи температури и адски високи налягания дълбоко в земната кора. И точно в кимбърлитовите фунии при температури от поне 1200 градуса и налягане от над 5000МРа (Звучи като научно определение за преизподнята, а?) скромният въглероден атом подложен на адските разхубавителни  процедури зарязва органичните си артистични търсения и експерименти, и се прегрупира в интересна октаедрична (понякога кубична)кристална решетка – диамант.

Е, кристалната решетка сама по себе си не е кой знае какво уникално явление – разни други химични елементи и съединения си кристализират не само в специални кимбърлитови асансьори, ами под път и над път, и в значителни количества при това, за разлика от капризните диаманти (аз например всеки ден си разбърквам салатата с кристали на натриевия хлорид) – тъй че никой нямаше и да се впечатли особено от незабележителните прозрачни кристали на въглерода, ако не бяха изключителните им физични свойства.

Твърдост - Най-високата в природата! 10 по скалата на Моос, която свършва на 10. Четири пъти по-твърд от следващия минерал  в скалата - корунд. По същата скала стоманата е само 6 и половина. Диамантът драска всички материали. Него нищо не може да го надраска. На гръцки „адамас“ (нескопосно произнесно и запомнено от някого, нейде, някога като „диамант“) означава несъкрушим, несломим, непревземаем.  (Да не се разбира като „неразрушим“ или „неуязвим“! Да не хукнете сега да експериментирате с наследствените семейни бижута  - диамантите са трошливи, а подложени на високи температури лесно се превръщат в графит – друга кристална форма на въглерода, за съжаление все още силно подценявана в бижутерията.)

Топлопроводимост – най-високата измежду всички твърди тела! Пет пъти по-висока от следващия в класацията – среброто. (Което би ги класирало като идеален материал за производство на тигани примерно, ако се намираха в подходящо големи размери. Ама с досегашните находки може да се готвят само много миниатюрни порцийки, което заедно с малко дразнещото им свойство да се вревръщат в графит при нагряване преполагам обяснява защо диамантите намират широко приложение в бижутерията, но не и в готварството.)

Оптични свойства – висока дисперсия (сиреч разлага светлината на спектралните й компоненти – хвърля цветни искри) и силен блясък.

 С други думи – лъскавкъв, грабващ окото и много, много твърд.

И като е толкоз специален, уникален, и лъскав, и красив, и искрящ, и блестящ и прочие, човек ще очаква да е и много ценен, и търсен, и добиван в цялата дълга история на световните цивилизации. Като другите скъпоценни камъни и благородните метали. Нали така?! Да, ама не. Оказва се, че съвсем до скоро (в исторически смисъл, де – допреди няколко века) никой не се тръшкал особено да вади диаманти от стиснатите земни недра или да води войни заради тях, защото необработените сурови диаманти изглеждали не по-интересни от парче обикновен планински кристал-кварц. В Бразилия например, през 18-ти век златотърсачите с години пренебрегвали стъклените камъчки в златоносния пясък, докато един пътуващ (и явно просветен) монах не ги светнал за скъпоценната същност на кристалчетата. (Ето на, не съм само аз дето ги мисля за стъкълца!) А пък чак до 16-ти век димантът не ставал за шлифоване, полиране и разхубавяване щото нали е по-корав от всичко друго... та хората продължавали да си се надпреварват да събират, ограбват, колекционират и добиват злато, рубини, изумруди и други шаренки камъчки в пълно неведение и пренебрежение към скромните (и редки) диаманти.

С изключение на индийците.  

Има сведения и предположения за добив  на диаманти в пясъчното корито на индийската река Голконда  3000, че и 6000 години преди новата ера – добре де, нали е приказка – няма да търсим научни доказателства, нека да са 6000. Най-старите писмени свидетелства обаче са от 4-ти век пр.н.е – данъчни книги на санскрит, които разкриват, че действително в Индия по това време диамантите са били стока - обект на продажби и разплащане. И чак до средата  18-ти век Индия ще си остане основен, почти единствен доставчик на диаманти за целия свят.

Е, римляните са знаели и писали за несъкрушимия камък  разбира се (То пък има ли нещо, за което те да не за писали, я?!) и мълвата дори твърди, че още Александър Македонски бил  донесъл първите образци в Европа. Каквато и да е историческата истина и дата, ясно е, че по някое време европейците се сдобили със странните, неимоверно твърди (и естествено, абсолютно безсъмнено магически) скъпоценни камъни. През 13-ти век вече имало диамантени пазари във Венеция и Персия, но като цяло диамантите си оставали редки, необработени, безумно скъпи, достойни само за кралски корони, скиптри и огърлици. На никой още не му било хрумнало да ги вгражда в годежни пръстени (или пък да ги ползва за лабораторни скалпели и минно-геодежки сонди).

Истинската шеметна история на най-скъпоценния камък в света започва едва в края на 15-ти  век с фламандския бижутер Лодевейк(Людовик) ван Беркен от белгийския град Брюж (Брюге) и изобретеният от него (и пазен дълги години в дълбока тайна) метод  за шлифоване на диаманти с помощта на диск пропит със зехтин и диамантен прах (Гениално,а?! Само диамант може да надраска диаманта -с неговите камъни по неговата глава (розетка) един вид.) Диамантите най-после стават красиви, бляскави, култивирани, неустоими. Диамантената индустрия започва да се развива бързо, Брюж става световен център на търговията и обработката на диаманти. И започва голямата диамантена лудост. (И да, обещавам – скоро ще се върнем в Амстердам, но преди това приказката прави последен остър завой и ни води в ... Антверпен.)

То, всичко това много хубаво, обаче не му било писано на Брюж да владее диамантената си слава дълго. Сполетяла го една от онези чернохуморни иронии на съдбата, дето от разстоянието на вековете можем да си коментираме всезнаещо, с насмешка или с дълбокомислено мъдро разбиране, ама на времето си ще да е изглеждала на брюжци до сълзи и до безсилно блъскане с юмруци несправедлива.  Горе-долу по същото време, когато Владислав Варненчик събирал войските си за грандиозен последен отпор срещу турците и в последствие загубил геройски живота си в битката край Варна (заради което, в знак на почит, е наречен Варненчик, а не обратното, като варненка държа да подчертая – приживе полско-унгарско-литванския крал се казвал Владислав III Ягело) каналът, който свързвал Брюж с морето и света, транспортната връзка, която била в основата на икономическия и културния разцвет на града започнал постепенно да се запълва с наносен пясък и до края на века станал напълно неплавателен. Светът не можел вече да стигне до Бруге и градът бързо изпаднал в забвение, а търговията, включително на диаманти се преместила в тогава малкия, но бързо разрастващ се Антверпен (или Анверс – тия белгийски имена направо ще ме побъркат с френско-немския си дуализъм).

Ами, провървяло му на Антверп (това пък е английското му име) – западането на Брюж съвпаднало (освен с фаталната битка край Варна) с Великите географски открития – светът внезапно станал голям и необятен, а Антверпен се превърнал в един от най-значимите му търговски центрове. Сребро, пипер, платове, всякакви стоки и чудесии  от Новите светове се изсипвали с пълни кораби в пристанищния град. Е, и диаманти разбира се. Шлифовъчното колело (наследено от Брюжкия майстор), което позволявало оформянето на диаманти с геометрично правилни фасети му създава световна диамантена слава и бързо го превръща в Диамантената  столица на света.

Добре де, ама нали приказката беше за Амстердам, какви са тия историко-географски разходки из Белгия???

Добре де, добре! Стигнахме най-после и до Амстердам. (Тук е моментът да си пуснем „Малък брилянтен валс“ на Шопен, ако големият вече е свършил.) Антверпенецът Питер Гус  бил първият шлифовчик на диаманти, който се установил в Амстердам  в края на 16-ти век, донасяйки със себе си супер модерните технологии за диамантено рязане, шлифоване и полиране от родния си град.  

А, за всички, които си падат по световни конспиративни теории – ето я и еврейската връзка.

Докато евреите били свирепо преследвани и гонени от католическите страни в Южна (Западна) Европа кажи-речи през цялото средновековие (пък и от Балканите преди турското нашествие), то в Амстердам те били толерирани. Съответно, градът се сдобил със значително еврейско население през годините.  И макар че повечето професионални гилдии били абсолютно затворени (забранени, недостъпни) за евреи, в новата професия на диамантените шлифовчици, която още нямала строги правила и структури, ги приемали. Та така рязането и шлифоването на диаманти скоро станало преобладаващо еврейски бизнес. А,  Амстердам в крайна сметка изпреварил Антверпен (след продължителна и много оспорвана борба за надмощие, в която холандците надделяли с изключително високото качество на труда си и невероятни професионални умения) и станал водещ в областта на рязането и шлифоването на диаманти. Държал титлата и славата си цели 4 века, докато втората световна война и хитлеристката окупация не ги унищожили. Повече от 2000 еврейски диамантени шлифовчици от Амстердам загубили живота си в концлагерите и силно евреизираната диамантена индустрия рухнала. В следвоенните години Амстердам постепенно си възвръща престижа , което му позволява и днес да е един от световните центрове за търговия с обработени диаманти.

Позволяват ни да надникнем в просторната, добре осветена климатизирана зала, където работят полировчиците. По нищо не личи, че точно с диаманти работят – някакви добре облечени хора, с  ръкавици и ръкавели, с предпазни очила и тук-таме с лампи на главите седят пред полупразни маси с инструменти и неголеми машини, чиито стоманен блясък и аскетични форми предизвикват асоциации с немска прецизност и швейцарска надеждност. Цари абсолютна чистота и ред. Все едно не сме в работилница, а в лабораторията по оптика и фина механика на някакъв престижен европейски университет – съдя по елегантното облекло на хората и шумовия фон – перманентно жужене и свистене. Но обстановката е статична и скучна някак – никаква динамика, драма или  съспенс. Никой не бърчи тревожно вежди пред изключително важното решение къде точно да среже диаманта и как да го шлифова, та да съхрани максимално теглото му. Никой не агонизира в екстаз и ужас с чук в ръка преди да нанесе решаващия сцепващ удар. Седят си кротко и си приказват помежду си, все едно са в обедна почивка (може пък наистина да почиват, аз откъде да знам), даже ни се усмихват и кимат за поздрав, сякаш сме чуждестранна делегация на посещение в супермодерна атомна централа, а не разпърпана тумба туристи на рекламна разходка. Някои се вглеждат от време на време в нещо невидимо вътре в машините (предполагаемо диамант) и почукват и позвънват дискретно с инструментите.

Ако си въобразявате (като мен), че шлифовчиците на диаманти са просто широкопрофилни бижутери, които лъскат там и полират всякакви камъчки и шаренийки, пригответе се за изненада: деветте хиляди високоплатени професионалисти, работещи в амстердамската диамантена индустрия се делят в следните 10 строго специализирани категории: полировчици на брилянти, помощник-полировчици на брилянти, резачи на брилянти, маркировчици на брилянти, полировчици на розети, резачи на розети, маркировчици на розети, 6- и 8-фасети полировчици, разцепвачи, резачи. Всеки камък се обработва от всичките десет експерти!

И като стана дума, че само в Амстердам има над 9000 диамантени професионалисти, естествено е да се запитаме откъде идват толкова много сурови камъни? (Щото дори ако базирано на личните ми наблюдения предположим, че всичките се занимават предимно с размотаване и зяпане на туристите, то все пак трябва да приемем, че поне понякога нещо работят, за да си оправдаят заплатите, нали?! А девет хиляди души, дори и да не се скъсват от бачкане трябва бая диаманти да обработват.)

 Дълго време твърдите кристали ги разпознавали и намирали само в Индия, където отдавна ерозирала кимбърлитова тръба била натрупала диамантени наноси в пясъчното речно корито. Световната общественост знаела малко за най-твърдите скъпоценни камъни, защото то и нямало много от тях в обръщение. Диамантите били обвеяни в мистика и легенди. (Повечето доста зловещи.) Добивите, а от там и търговията били ограничени. И което е най-лошото - в един момент даже съвсем свършили.( Ами, така става то – като са почнали индийците да добиват диаманти още преди 6000 години, много ясно, че все някой ден ще ги изчерпят. Кой им е виновен?! Да не са се фукали толкоз, че ето на, видите ли, само ние имаме диаманти!) За късмет на Амстердам обаче, още преди индийските находища да се изчерпят напълно  диамантени залежи били открити в Бразилия, а в края на 19-ти век и в Южна Африка. После и в Австралия, Русия,  в централна Африка, изобщо оказало се, че стига да знаеш къде да търсиш и как да ги разпознаваш диамантите не са хич редки. Увеличените добиви буквално заляли света и създали нова мода сред заможните и дори сред не чак толкова заможните европейци и американци.

Индустриалната революция на свой ред довела до изобретяването на машина за рязане и шлифоване на диаманти, която най-после отменила тежкия, бавен, нискоефективен ръчен труд, а съвременните технологии позволили усъвършенставне на класическите форми до перфекционизъм, както и създаването на нови, нечувани и немислими в миналото изработки.

Докато слушам в захлас историята на диамантената индустрия и основаването на компанията „Гасан“, зяпам с възхищение музейната изложба от исторически инструменти за рязане и обработка на диаманти (включително прословутото диамантено колело – онова с олиото и димантения прах) съм забравила съвсем къде се намирам. По стъклените витрини и табелки с исторически факти бих могла спокойно (и доста аргументирано) да предположа, че сме влязли по грешка в Музея на Диаманта (и такъв има в Амстердам) и честно казано направо се стряскам от скъпо-изглеждащия блясък на поредното просторно остъклено помещение заринато с диамантени огърлици, пръстени, брошки, диадеми, снимки на кралски персони, холивудски звезди и прочее световни величия, декорирани с още такива искрящи джунджурийки, още обеци и гривни, и копчета за ръкавели, и игли за вратовръзки, и колиета, и какви ли не други бижута – в класически и модерен дизайн, със златни, платинени и разни други обкови, в поразяващо въображението разнообразие от форми, комбинации, размери, цветове и изобилие. Някои даже имат цени, ама не ми се занимава да броя всичките нули и си оставам в неведение за стойността им.

Тук сред величие и спектрални отблясъци ни запознават с четирите принципа на ценообразуването на диамантите – тегло(в карати), чистота (или прозрачност),цвят и шлифовка. За илюстрация в една от витринките има два идентично обработени камъка – стъкло и диамант. И, да, трябва да призная, че шлифованият по последна дума на технологиите въглероден кристал действително сияе, искри и хвърля диамантени „пламъци“. Стъкленото камъче бледнее и мътнее. Добре! Убедиха ме, че ювелирните диаманти са несравнимо красиви и вероятно ценни. Сега може ли вече да си ходим?

Още не! Последна спирка е демонстрационната зала, където екскурзоводката настанява дамите в групата ни край кръгла маса, отваря тежки стоманени каси, вади от тях дузина тапицирани в черен велур кутии и ги отваря тържествено пред възторжената женска публика.  Стотици пръстени с всевъзможни камъни и разнообразни цени ни намигат прелъстително в зарево от цветни блясъци. (Сменяме пак музикалния фон – тук трябва непременно  да си пуснем „Диамантите са най-добрия приятел на момичетата“ от мюзикъла „Мулен Руж“ или по-стария вариант на Мерилин Монро, а в случай, че ги нямаме под ръка, поне „Материалистично момиче“ на Мадона.)  Е, жертвам се за каузата разбира се, какво да се прави – туристическата индустрия иска жертви – пробвам един. Ама ръката ми не се разхубавява неустоимо с лъскавата декорация, така че го свалям без съжаление. Виж принцесата е друга работа –има най-красивите ръце в света (без преувеличение), все едно специално създадени за реклама на маникюр и диамантени пръстени и с удоволствие избира и пробва най-едрите и грабващи окото камъни. Другите жени около нас скоро забелязват дългопръстото й превъзходство и започват да я молят да пробва този или онзи пръстен. Не че не могат да го сложат на собствените си ръце, но просто така, за да се полюбуват на кралското му великолепие и яркост, подсилени от свежестта на младежката кожа и изящната грация на дългите й пръсти. Вътрешното свраче е пробудено и любопитно бляска с очички известно време, но гладът скоро надделява над моментния ентусиазъм и отегчената тийнейджърка изоставя манекенската си роля.

В заформилата се сесия за въпроси и отговори питам  как се идентифицират природните диаманти, по какво ги разпознаваме от синтетичните и фалшификатите (различни други кристали подобно изглеждащи, но с по-ниска пазарна стойност). Оказва се, че един от надеждните методи използва уникалната топлопроводимост на диаманта –шест пъти по-висока от медта. А изкуствените диаманти се разпознават по прекалената им перфектност – имат по-малко примеси и дефекти в кристалната решетка от натуралните, което се отразява на светлинната им дисперсия. Използват се също методи включващи облъчване с  ултравиолет, ренгенови лъчи, изследвания на молекулярно ниво, електронни микроскопи, лазери и други подобни чудесии и супер високи технологии. Нищо чудно, че шлифовъчният цех прилича на лаборатория по молекулярна физика, а работниците в него – на университетски професори!

Някои от спътничките ни са дошли с очевидни намерения за покупка (диаманти на фабрични цени може да е нова концепция за мен, но явно е масово практикувана сред световната диаманто-любителителска общественост) и остават да пробват, и да обсъждат с половинките си бижутерската инвестиция, докато ние с мис Дълги пръсти се измъкваме при първата появила се възможност и се устремяваме право към кафенето-сувенирен магазин.

В бившата котелна сграда (машините на фабрика „Гасан“ се задвижвали в началото на 20-ти век с парен двигател) сред планини от делфтски порцелан, дървено сабо за лилипути, златни бижута, копия на картини на Ван Гог и (предимно „Нощна стража“) на Рембранд, модели на вятърни мелници, луковици на лалета и още стотици задължителни холандски сувенири най-после намираме кана с черно кафе и кошница с уханни прясно печени кроасани. С димящи хартиени чашки и пълни усти се настаняваме на бордюра пред тухления комин да зяпаме перфектно реставрираната фасада на фабриката (местната архитектурна мода в началото на 20-ти век предполагала  да се прикрива индустриалната същност на сградата, така че импозантната 80-метрова фасада прилича повече на хотел или университет) и да блаженстваме. Сега вече е време да сменим музикалния с „Луси в небе от диаманти“ на Бийтълс или още по-добре „Блести, ти луд диамант“ на Флойд.

Настанени обратно по местата си в  автобуса научаваме от аудио-гида една тревожна и една успокояваща новина: в Амстердам има 24 диамантени фабрики(!!!), Диамантеният град се фука още с диамантени търговски центрове, тържища, музей на диаманта, диамантена улица, стотици бижутерийни магазини и дизайнерски салони, но (Слава богу!) ние няма да ги посещаваме. Шофьорът поема отново по бавния кръгов туристически маршрут, а юнското небе над нас сияе по-ярко от син диамант и обещава прекрасен летен ден за туристически разходки.

„Блести, блести, ти луд диаманте! Shine on you crazy diamond!”

 



Тагове:   Амстердам,   диаманти,


Гласувай:
1
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: bella2008
Категория: Лични дневници
Прочетен: 462724
Постинги: 111
Коментари: 415
Гласове: 690
Календар
«  Август, 2017  
ПВСЧПСН
123456
78910111213
14151617181920
21222324252627
28293031