Последният ни ден в Сидни е посветен на историята. 18-ти век. Първите бели заселници на Австралия и първият сидненски квартал - Дъ Рокс, Скалите. (Също и пъвият в Австралия, ако ще се занимаваме с класации.)

Основан през 1788-ма кварталът дължи името си на местния жълтникав камък, от който били построени първите сгради, както и на масивните отвесни скали в съседство, върху които днес е излегнал царствено стоманеното си тяло мостът Харбър Бридж. Още от създаването си мястото (както и цяла Австралия по онова време) има репутация на мизерна дупка, посещавана от моряци и проститутки, и е старателно избягвано от почтените и богобоязливите. В този смисъл не помага особено и криминалната банда, която тероризира и на практика управлява целия район през втората половина на 19-ти век. Лошата слава на Скалите се разнася из цялата Британска империя, но безспорно достига апогея си, през 1900-ната година с внезапно избухналата епидемия на чума. Бубонна чума в 20-ти век!!! В една от най-проспериращите британски колонии (всъщност току-що сдобила се с независимост). В Сидни! Най-големият и най-цивилизован град на Австралия. Правителството на Нов Южен Уелс не може да допусне подобно петно да почерни репутацията на града(Представете си само какво ще кажат мелбърнци!!) и взема незабавни мерки под формата на антибиотици и булдозери. Разрушаването на сгради и разчистване на терени в Скалите прекъсва за малко с избухването на Първата световна война, после продължава с подновена сила покрай стрителството на Харбър Бридж, с пауза причинена от Втората Световна Война, само за да премине в планове за масови разрушения и строителтво на жилищни блокове през 60-те. Някъде по това време на местните жители окончателно им писва и вдигат възстание. Протести, брожения, арести, политически скандали, профсъюзни преврати - данданията е мащабна, продължителна, излиза далеч отвъд границите на Сидни и щата, но в крайна сметка  в края на 70-те е постигнато споразумение - оцелелите исторически сгради са спасени и реставрирани. Романтичната атмосфера на английско село, съхранена в няколкото запазени улички в комбинация с невероятните гледки към моста, залива, операта и близостта до ситито привличат неудържимо туристите. В резултат днес Скалите са гъсто населени с кафененца, шоколатерии, сувенирни магазинчета, скъпи хотели, магазини за бижута, опали, картини, бутикови облекла, екологични/органични храни и разбира се кръчми. Две исторически заведения претендират да са най-старият пъб в Сидни (следователно и в цяла Австралия). И двете - в Скалите. Публичните домове още нямат страници в Уикипедия, но се хващам на бас, че когато станат достатъно обществено-приемливи, за да се борят за исторически титли и престиж, пак най-старият ще се окаже тук. Скалите е доайенът на австралийския порок. Лщлката на австралийската цивилизация.

Докато спътницата ми опустошава любимите си яйца "Бенедикт" с горещ шоколад и сладолед в белгийско кръчме под обрасли с бръшлян стрехи и китни мушката висящи от прорците, аз се разхождам из кривите калдъръмени улички, надничам из задните дворчета, снимам колоритните тераси и надниквам в малкия Музей на Скалите. После бродим още край водата и някогашните пристанищни складове обърнати на елегантни ресторанти, край подобната на замък жилищна кооперация(с все кулички, часовник, ламаринено петле на покрива и кокетни тесни прозорчета), снимаме Операта от нов ракурс, пускаме картички от историческата поща (вероятно също най-старата в Австралия) и най-подир посядваме на бордюр
до кея, където в унисон с цялата историческа картина са закотвени два тримачтови кораба - толкова автентични, колкото  изобщо е възможно да бъдат в 21-ви век. Строени в началото на 1900-те по модели и с материали, използвани през 19-ти век. Абсурдната плетеница от въжета по мачтите им е толкова не на място пред масивната индустриална стоманена структура на моста и импозантните арки на Сидненската Опера в задния план. Омагьосва погледа. Предизвиква въображението. Размечтава ни по онези героични времена на велики географски открития, романтични идеи, масови преселения, имперски амбиции и принципен наивитет.

Не се налага изобщо да си представяме как се катерим по такелажа и ветреем коси от бушприта, защото ще го правим наистина. Записали сме се за разходка из сидненския залив на борда на "Южен лебед" - класическа баркентина, строена в Дания, започнала живота си в Балтийско море под името "Матилда", участвала в безброй холивудски филми и исторически възстановки, включително "Баунти" с Мел Гибсън и Антъни Хопкинс, където "Южен Лебед" е в главната роля - на "Баунти". Екипажът на обвеяният в романтика платноходен съд ни помага да се качим по трапа, капитанът лично ни запознава с дългата героична история на баркентината, готвачът се заема с барбекюто и приключението започва. Скоро става ясно, че веенето на коси от бушприта, кърмата или кое да е открито място по палубата макар и героично, не е никак пожелателно поради силния ронизващ вятър, който обикновено го съпровожда. Присламчвам се към бълващата вкусни арома и мъждящ в очите пушек печка под предлог, че си говоря с готвача. С един куршум два заека - хем се топля на скарата, хем съм мигом назначена за главен дегустатор от поласкания белобрад морски вълк. Не се налага изобщо да говоря (пък и не мога с пълна уста) трябва само да кимам на подходящите места с разширени от почуда очи, което хич не е трудно предвид на все по-невероятните приключения, които сладкодумнецът разказва. Слушателите скоро стават тълпа и в навалицата успявам да се измъкна незабелязано от слушателско-дегустаторските си задължения. По същото време на предната палуба се провежда кратък курс по стъкмяване на тримачтови кораби и всичката туристическа младеж на борда се втурва да помага с вдигането на платната. Всъщност, спускането им, тъй като квадратните платна са събрани и вързани към хоризонталните реи на мачтите - отвързването на въжетата им позволява да паднат и вятърът да ги издуе. Което той прави без секундно колебание със завиден ентусиазъм. Не вдигаме кливерите и никого не пускат да пълзи по бушприта за всеобщо разочарование на запалените юнги. Затова пък готвачът обявява, че бюфетът е отворен и успява да повдигне духа на гладната дружина. Междувременно "Южен лебед" е навлязъл дълбоко в залива. Подминаваме тържествено Операта, укрепеният,Форт Денисън на смешно малкото си островче и попадаме без всякакво предупреждени насред ято състезаващи се яхти. Връхлитат беззвучно от всички страни, фукат се и се приближават на една ръка разстояние, махат и ни се усмихват между поворотите, накреняват до невъзможност. На няколко пъти съм твърдо убедена, че ще се наложи да спасяваме екипажи от преобърнати яхти, но опасенията ми са абсолютно напразни - състезателите си познават и лодките и ососбеностите на сидненския вятър, минава се без произшествия. Кормчията, издокаран като пират, подхвърля исторически и други фактологични справки на всеки, който има мерак да го слуша. Така научавам, че тук, от северната страна на залива, точно срещу Операта се намират най-скъпите недвижими имоти в света. В света! Замислям се колко съм привилегирована да мога да се наслаждавам на гледката, за която най-богатите хора в света се надпреварват да наддават безумни цени. И колко далеч е стигнал някогашният далечен пост на британската цивилизация за само 200 години. Даже много по-малко, защото масово информационните източници твърдят, че Сидни не бил особено популяре, нито пък скъп чак до края на 20-ти век. След Втората световна война и особено след олимпиадата в Мелбърн през 1956-та симаският брат близнак пак открадва шоуто и батко Сидни изпада в дълбока депресия, нещо като маниакална депресия - вманиачава се в страховете си да не бъде забравен. Толкова е лесно да развиеш подобна фобия като си на края на света, на хиляди и хиляди километри отвсякъде. И ососбено като си първороден, а по-малкото братче все те бие. Жителите на Нов Южен Уелс не жалят средства и амбиции за реванш. Световната слава на Сидненския залив, на моста Харбър Бридж, нечуваната популярност на Сидненската Опера не са достатъчни. Сидненци искат достоен реванш - нищо по-малко от олимпиада. Желанието им се реализира в първата година на новото хилдолетие. Олимпиадата в Сидни 2000 се смята за една от най-успешните в историята на олимпийското движение (лично председателят на международния олимпийски Комитет Хуан Антонио Самаранч го заявява на церемонията по закриването). Целият свят се изсипва в далечния пост на цивилизацията, за да открие с невярващи очи, че това е една от най-добре пазените тайни на планетата. Прекрасните плажове, фантастичното австралийско слънце, изобилието и богатствата на континента събрани в космополитния град, екзотиката на Южните морета, лайфстайла, за който остатъкът от света може само да си мечтае, разнообразната храна, смесването на култури, импозантната архитектура, красивите, белозъби, сърдечни сидненци с бронзов загар и неизбежен сърф под мишница, зелените модерни жилищни квартали - светът е в шок, в нокаут, в амок. Де кой има малко акъл в главата и някой и друг долар в сметката се втурва да си пазарува къщи в Сидни. И в другите австралийски столични градове. Цените на имотите изхвърчават до небесата, така че днес само хора с много пари в банковата сметка могат да си позволят да притежават имот в столицата на Нов Южен Уелс. Но независимо от високата цена сиденнци са доволни - градът им пак е номер едно в Австралия.

Гледките, с които се пълнят очите ни потвърждават, че хич не са будали петте милиона души, които обитават града на Операта, града на Бонди бийч, на Харбър бридж, Дарлинг харбър, на Скалите и на Кръглия кей. Една четвърт от населението на Австралия определено не е сгрешило с избора си. Ако лятото им не беше толкова студено, мокро и противно и аз щях да се замисля. И то сериозно.

Докато допием виното си и съберем мръсните съдове от обяда "Южен лебед" вече се връща към кея. Екипажът пъргаво прибира платната, намотава спретнато въжетата и ни изпраща с професионална куртоазия, доакто кормчията-пират позира в героични пози за последна снимка. Край на разходката в миналото,

Завръщаме се в бъдещето, опознавайки другото лице на Сидни. Онова заради което 15 милиона души предпочитат все пак да живеят другаде. Обратната страна на монетата. Бичът на пренаселения град. Прекарваме 3 часа в безднадеждно задръстване на магистралата. Добре че резервоарът е пълен! Разбираме, че сме излезли от пределите на града по внезапно отпушилия се трафик. С дъ-ъ-ълга въздишка на облекчение поемаме към Канбера.

много интересна и полезна информация, продължавайте да пишете, поздрави и до скоро