Постинг
14.01.2012 05:21 -
Син-Сити Пардон! Кингс Крос
Най-добрата слава е лошата слава - стига най-далече и се помни най-дълго. Кингс Крос е световно известен с репутацията си, комбинираща в едно червени фенери, организирана престъпност, хазарт, хомосексуални общности, разгул, разпуснати нрави и разюздани купони. Започнал като един от най-престижните сидненски квартали през 19-ти век, районът се прославя с танцовите си салони, незаконен алкохол и бохемска атмосфера в началото на 20-ти век и деградира до пословична дупка и пиянско сборище след Втората световна война. В 21-ви век амбициозни предприемачи променят отново облика му и днес цените на имотите в Кингс крос са възсоленички, а атмосферата му отново бохемска, с вкус на забранен плод, но ен толкова отявлено криминална. Амалгама на художници, музиканти, поети, влиятелни журналисти, пласьори на наркотици, собственици на нелегални казина, проститутки, корумпирани полицаи, картоиграчи и туристи. И ако това не е достатъчно шарено, Кинг Крос е също и австралийската столица на гей- и лезбийските общности, родно място на парада "Марди Гра". Ясно е вече, че не само присъства в списъка ми с места за виждане, ами и го оглавява.
Е, разбира се моите (майчински) планове бяха да посетим гнездото на греха посред бял ден и набързо повъзможност, но случи се, че се сдобихме с промоционални купони за вечеря за двама в изискан тай-ресторант на пъпа на Кингс Крос - на има-няма 20 метра от най-известния му символ, фонтанът "Ел Аламейн". Тъй че в тъмното и мокрото крачим бодро и целеустремено (най-вече защото подрастващото е гладно и очевидно се кани да ми отхапе главата, ако не осигуря вечеря в близките 3 минути) към ресторанта. Едва успявам да убедя гладницата да ме щракне на фото пред водното глухарче на фонтана. (защото сме щели да се забавим) Спори, че вече имам такива снимки - пред няколко такива фонтанчета, в Художествената галерия на Куинсланд. Да, вярно е, ама те са копия, обяснявам на младото невежо поколение, исторически и артистични препратки, изобразяващи културна приемственост и дъра-бъра. Това тук е Оригиналът. Кандисва чак като се сещам да спомена, че авторът на световно известния, световно копиран фонтан е новозеландски архитект - Робърт Удуърд. Кивешката гордост надделява и ме щраква в крачка, без да спира. После без да намаля скоростта връхлита в ресторанта. Там и двете заковаваме поразени. Попаднали сме в приказен оазис. Изкуствена и естествена зелелина скриват размерите на помещението, малки езерца и шадраванчета с лилии изпълват тишината с ромон на поточе, красиви като кукли сервитьорки в синьо-златни вталени дълги рокли се втурват да ни посрещат с изящни поклони, приглушена музика маскира разговорите от сепаретата под дърворезбовани шатри. Започвам искрено да съжалявам, че съм с гуменки, с най-мърлявия си панталон и чуждо зимно яке (два номера по-малко), но неугледния ни вид не изглежда да смущава ни най-малко персонала. Настанени сме мигом в наше си собствено сепаре сред каменни скулптори и сребърни декоративни съдове. Менюто е с размери, достатъчни да ни осигурят забавление поне до полунощ, но ние бързаме, така че поръчвам специалитета на заведението от първа страница - ястие със свинско месо по рецепта от 14-ти век. Оказва се възсладко и удавено в кокосово мляко, но нито за миг не съжалявам. Преживяването си заслужава. Изобилието от предястия, гарнитури от пресни зеленчуци, сосове и оризи, изящно, декоративно аранжирани, букетът от аромати, смесването на вкусове са причината да харесвам тайландската кухня. Но това място надхвърля всичките ми очаквания и досегашен опит.
Чувството че сме под властта на мощна източна магия е толкова силно, че ни подтиква да си тръгнем малко преди полунощ - опасявам се, че ако сме още сред ромона, лотосите и каменните буди, когато часовникът отброи дванайсет ще се превърнем в каменни жабки край фонтана или в сребърни статуетки. Навън ни чака Кингс Крос в пълната си (лоша) слава.
Минаваме край стъклените витрини на яркоосветени магазини с услуживо подредени пред взора на минувачите празни тавички на касовите апарати - ето, вижте, няма пари, може да си спестите влизането с взлом(Уау! Не съм виждала подобни гледки откакто не живея в България.), край тъмните входове на кабарета и съмнителни заведения, охранявани от облечени в черна кожа татуирани гиганти с обръснати глави или невчесани дълги коси и мустаци, край (полу)голи момичета, наметнати с възкъси, хлабаво вързани копринени халати, срещаме спортуващи нормално изглеждащи хора с анцузи и кучета, ярко облечени, потресаващо гримирани травестити, гейове в тесни панталони и перфектно изгладени ризи, танцьорки в оскъдно облекло (ако кожените и дантелени ремъчки минават за облекло изобщо), странно облечени хора с неясна сексуална ориентация, млади бизнесмени в костюми и безукорни вратовръзки, туристи с раници, спретнати семейни двойки на всякаква възраст, включително с бебешки колички, наркомани, бездомници и стотици нормални, с нищо незабележителни хора. На два пъти ни канят да влезем в дискотека/бар, но без излишна настойчивост и приемат отказа ни с усмивка. Почти съм разочарована, че никой не ни предлага хашиш, нестандартен секс или нещо друго по-скандално. Симпатичен спретнат млад човек ни среща на стълбите към пословично опасната подземна гара Кингс Крос и свенливо ни уведомява, че гарата е затворена - сочи към временните заграждения пред перона и указателната стрелка към автобусна спирка, откъдето можем да хванем маршрутка до следващата гара. Спирката е в тиха тъмна пресечка под притъмнели в късния час жилищни кооперации. Само на крачка от Син-сити, а излъчва такъв провинциален покой. Край нас постепенно се събира групичка от млади хора. Говорят си на испански и немски. Случайна минувачка се спира да поиска огънче, пита дали сме рускини, после ни разказва, че е била в България, полякиня е, но не си е ходила в Европа от много години, пожелава ни приятна вечер и си тръгва. Някакъв необозначен автобус спира пред нас. Показваме влаковите билети и шофьорът кимва мълчаливо с глава - качвайте се. Прекарваме следващите 20-тина минути в най-колоритната компания, която бих могла изобщо да си предтавя: на седалката пред нас две момичета, облечени в пера и мрежести чорапогащници си говорят оживено за лекции и академични проекти (лъскавите им покрити с пайети корони опират в тавана), група момчета със сърфове(само по къси гащи и джапанки) са задръстили цялата предна част на превозното средство, млад мъж в розов панталон и оранжева риза чете книга на ай-фона си, до него жена на средна възраст плете нещо ярко розово и кима в такт с музиката от втъкнатите в ушите й слушалки, възрастен чернокож мъж със светлоотражателна жилетка стиска масивна папка на коленете си, презеленял младеж повръща шумно на задната седалка, немците се възмущават, бразилците до нас разгръщат карти и пътеводители, питат ме дали знам къде трябва да слезем. Нямам идея! Скоро автобусът спира някъде в центъра (съдя по изобилието на небостъргачи и грандоманска колониална архитектура) и всички се изсипваме нетърпеливо навън - вонята на повърнат алкохол е непоносима. Следваме скришом бразилците и те ни завеждат до Централна гара. Момичетата с перата изчезват в тротоарната тълпа. Знам че звучи невероятно - как може някой облечен в ярко-лилави пера и еднометрова корона на главата да се слее с минувачите?! Обаче такава е сидненската полунощна действителност.
Няма коментари
Търсене
За този блог
Гласове: 690