Ден втори. Синоптиците все така самодоволно усмихнати обещават максимална температура 12 градуса, бурен вятър и превалявания. За коледа като нищо може и сняг да завали. В Бризбън разбира се, е слънчево и топло. Не разбирам сидненци какво чакат още та не си наемат малко куинсландски метеоролози да им оправят времето.(Може би се страхуват от навика им да предсказват наводнения.) Двуетажният влак ни доставя в ситито -точно по график. Централна гара. Сидни е в краката ни! Буквално - ходим по паважа му. Лутаме се като изтървани в склад за шоколади - толкова много изкушения, че не можем да си изберем. Какво да правим по-напред? Къде да идем, какво да видим? Крачим безпосочно по тротоарите, следваме тълпите, забравяме напълно картите. Току се озоваваме пред Куин Виктория Билдинг. Помпозна, тежка, величествена, колониална, огромна, прекрасно реставрирана. Пренася ни в друго време, в епоха на различни ценности, на имперско самочувствие и размах (освен, че ни скрива от дъжда). Съседната уличка се спуска стръмно надолу и това може да означава само едно - води към морето. Така че изборът е направен. Не от нас, а от случайността, но ние нямаме нищо против. Спускаме се към празничното великолепие на Дарлинг харбър - туристическият рай, туптящото сърце на Сидни. Известна най-вече с нощния си живот - мултиплекс, барове и ресторанти, подковообразната зона край водата ми се вижда тиха и празна в мократа студена сутрин. С изключение на банда надувни дядо Коледовци със силно изразен гигантизъм, които са се покатерили по де-що има сграда наоколо в явен опит да проникнат с взлом - хилят се от покрива на Аквариума, висят на една ръка от стъклената козирка на мола, махат сърдечно от фара на Военоморския музей, прекрачват несръчно борда на военен катер. Целият комплекс от сгради край кея сияе в стъклено великолепие и празнична украса. Ваканционната атмосфера  е заразителна. Даже черната подводница добавя чар с необичайното си присъствие току пред високите прозорци на ресторантите за морски деликатеси. Нямаме много време за музея и не се качваме на копието на "Индевър"- корабът, с който Капитан Кук изследва източните брегове на Австралия, но и от кея е видно, че обвеяният в слава морски плавателен съд не е нищо повече от скромна дървена черупка. Плоскодънна при това. С три мачти и невъобразима плетеница от въжета. Аз не бих излязла с него извън залива. Камо ли да тръгна да обикалям света, да яздя ураганните ветрове на Ревящите 40 и Бесните 50, да изследвам нечувани забравени от Бога безумно далечни острови в пословично опасните Южни морета. И къде въобще е живеел всичкият екипаж? Сега вече започвам да разбирам проблемите на Джозеф Банкс (24-годишен аристократ, финансирал експедицията и пътувал на борда в качеството на ботаник), който спял с отворена врата, тъй като краката му не се събирали в каютата. Уважението ми към морските пътешественици от епохата на Великите географски открития се увеличава многократно пред лицето на бруталната технологична реалност на 18-ти век. Разбирам вече защо американската космическа совалка "Индевър" носела на борда си дървен пирон от адаша си като символ на приемственост - смелостта на излитащите в космоса яхнали бавно избухваща водородна бомба се равнява с дързостта на откривателите на Южния континент, прекосили света в безумно примитивно съоръжение от дъски и конопени въжета.

Следваме дъгата от елегантни заведения за хранене с кухня от всеки контнент, спираме се край скулптората по случай олимпийските игри в Сидни през 2000-та година, снимаме елегантните фонтанчета и водоскочета и без да забележим се озоваваме в Китайската градина на приятелството. Оазис на спокойствие, зеленина, тишина и неповторима източна елегантност насред шумния оживен австралийски мегаполис. Златни рибки, червени изгърбени мостчета, ромон на вода, пагоди, мъхове, водни отражения, каменни дракони, птичи песни. Все едно сме попаднали в двора на китайския имперски палат. Градината е подарък от побратимения град Гуандзу по повод двеста годишнината на Сидни. В знак на приятелство. Хубав подарък!

От покоя на китайската градина някак съвсем естествено се отправяме към Чайнатаун - китайския квартал. Отбиваме се пътьом в Пазара Падис, който в съвременното си превъплъщение се оказва най-обикновен многоетажен мол, ама в историческа сграда от 19-ти век, където навремето се търгували крави и зеленчуци. Спираме се да послушаме безплатния коледен концерт на площада. Правим едно кръгче с монорелсовото влакче, тракащо над главите на минувачите, спиращо пред прозорците на офисите, описващо с помпозни фрази и дикторски тон на запис сидненските забележителности, край които минаваме. После прекрачваме под червено-златната китайска пагода издигната насред улицата и попадаме в друг свят.Чайнатаун. Пешеходен, азиатски, ухаещ на екзотични манджи, с реклами на непонятни йероглифни езици, задръстен с магазинчета и боклучки, ярки цветове и нахвърляни по алеите масички за хранене. Свят доминиран от злато и нефрит, сатен и клечки за хранене, зелен чай и аромат на жасмин, оризови купички и неусмихващи се азиатски лица, хартиени фенери и лакирани мебели от тъмно дърво. Тук е о-кей да се пазариш, хората се бутат едни в други и не си правят труда да се извиняват, продавачите са настойчиви, сервитьорите- нетърпеливи, улиците -мръсни. Обожавам китайските квартали! Ниските им цени и необичайни стоки. Различната им атмосфера. Разнообразието. Предизвикателството на културния сблъсък. Усещането, че си излязъл от личната си зона на комфорт. Удовлетворението на откриватеството в непозната среда. Хапваме по една разкошна богата на аромати лакса, пием студен чай с личи(дребни ароматни плодове), Бояна си купува лакирана кутийка и поемаме пак - няма време за почивка, Сидни ни чака, все още непокорен и неизвървян.

За да видим изложбата на Пикасо в Художествената Галерия на Нов Южен Уелс трябва да прекосим ситито. Крачим пак по тротоарите, сред архитектурна еклектика от последните две столетия, влизаме в книжарници и модни магазини, галерийки за аборигенско изкуство и изделия от стъкло, просторни елегантни фоайета на извисени в небесата кули от метал и стъкло. Автомобилният шум и пешеходните тълпи са перманенти и вездесъщи. Също като вятъра и дъжда. Прекосяваме по диагонал Хайд Парк - зелен правоъгълник на пъпа на Сидни, с ар-деко фонтан, арка в памет на загиналите във войните, пейки под величествени дървета и гълъби. Вместо катерички в тревата прибягват посуми. Кръстен на лондонския си събрат, паркът е обявен от губернатора на Нов Южен Уелс през 1810-та година за "място за отдих и забавление на жителите и полигон за упражнения на войските". Чудя се как ли се съчетават тези две дейности. Войските стрелят по подвижни мишени-пешеходци? Или жителите се забавляват, гледайки изтощителните маршировки и физически упражнения на армията? А може би стрелковите им умения са смехотворни? В днешно време няма следи от армейско присъствие, тъй че никога няма да науча. Ще си остана перманентно зачудена.

Няма как да не се спрем пред футуристичния дизайн и динамични фонтани на Парка за водни спортове "Кук и Филип" и естествено сме неудържимо привлечени от устремената високо към небесното царство катедрала "Света Мери". Най-голямата католическа катедрала в Южното полукълбо. Много по-голяма от повечето си европейски посестрими. И поразително красива. Предизвикателно островърха, източена, декоративна, хем внушително масивна, хем грациозна. Звуци на орган се изливат през отворените обковани порти и ни мамят да влезем. Неволно се смълчаваме и присядаме на дървена пейка, за да не смущаваме покоя на молителите. Цветна светлина от изящните стъклописи залива плетеницата от островърхи готически арки, органът вибрира в стройните каменни колонади, тръбите му блестят царствено, свещи пламтят треперливо и подканят към молитва. Тръгваме си едва, когато музиката секва и ни освобождава от магията. Газим през мократа трева на Домейна и най-после сме пред монументалната нео-класическа грамада на Художествената Галерия на Нов Южен Уелс. Цялата в гръцки капители, класически пропорции и издълбани в камъка имена на ренесансови майстори. Прясно телепортирана от Италия или викторианска Англия. Предполагам трябва да изразява европейската културна приемственост. Вътре сме раздвоени неистово пред недостига на време и желанието да видим всичко. Отделяме подобаващо внимание на Пикасо, разбира се, но после се прехласваме по богата колекция на азиатско изкуство и времето отлита незабелязано, та се налага да препускаме през австралийското изкуство. Спираме се  за по секунда-две пред картините на Сидни Нолан  - предимно на Нед Кели тематика, хвърляме и един поглед на прословутата скулптура "Прилепите" - с прилепи висящи на гроздове от традиционен австралийски градински простир, пропускаме безбройните пейзажи с евкалипти от 19-ти век, портретната галерия и само формално хвърляме по едно око в залите за съвременото изкуство - със сигурност безкрайно интересни, но ние просто нямаме време. Любезно ни призовават за ен-ти път по озвучителната уредба да се насочим към изходите. Моето яке е последната дреха в гардероба - за малко да ни заключат в музея и тогава щях да имам наистина интересни истории за разказване.

Почти на бегом се връщаме през Хайд Парк към стърчащата над всичко и всички Сидненска Кула. Бързаме, защото имаме резервация за специалното светлинно шоу, което целокупната вселена подготвя и изпълнява по залез. Като специални гости ще го гледаме от ложата на върха на кулата най-високата сграда наоколо, с най-добрата гледка. С тънкия си метален 280-метров крак и прозрачна вечерна рокля от пресичащи се метални въжета, яркожълтата дългокрака хубавица е лесно намируема. Направо си е невъзможно да я пропуснеш. Обаче откриването на правилния асансьор за небесната й тераса се оказва достойно за Индиана Джоунс приключение сред лабиринта от многоетажни магазини, ресторанти, офиси, лъскави фоайета, полу-нива, стълбища, казина и бог знае какво още в приземната част на сградата. С малко помощ от охранители, сервитьори и случайни посетители най-после сме в правилния асансьор и се носим вихрено към небесата. Панорамната остъклена зала на върха на кулата предлага несвършваща триизмерна картичка на Сидни. Динамична. Виртуален полет над града. В реално време. Гледката е зашеметителна, световъртежна, магическа, божествена, пленителна. Обаче, ако си мислите, че за нас това е достатъчно, значи не ни познавате. Ние да не сме аквариумни рибки да гледаме света през стъкло?! или водни костенурчета някакви? Така ами! За ненормалници с подобни на нашите претенции има организирана разходка по откритата тераса на върха. На залез.

Разходката започва с инструктаж, тестове за алкохол (Нали няма да караме там горе?!), попълване на въпросници, подписване на декларации, една камара забрани, включително за фотоапарати, пръстени, колиета, часовници, ключове, шалове, фиби, шноли, шапки и други висящи/изхлузващи се предмети. След щателното обискиране и разсъбличане ни раздават униформени сини гащеризони с рекламно лого, номер и цип на гърба (съвсем като усмирителни ризи). Вече почти очаквам и да ни обръснат нула номер. Сбогом къдрици! Върху гащеризоните обличаме обезопасителните колани - нещо като къси гащи, направени от ремъци и катарами. От тях висят още въжета, повои и железарии. Като заприличваме окончателно на взвод униформени затворници ни повеждат (предполагаемо) към терасата, макар, че ако съдим по количеството метални врати, електронни ключалки и радиокомуникации за искане на разрешение, през които преминаваме, бихме могли аргументирано да предположим, че ни развеждат по килиите в затвор за особено опасни престъпници.

Най-после, след поредица от стълбища, тунели, асансьори и коридори без прозорци, създаващи убедителната илюзия, че сме в модернизирани подземия на Бастилията, една от вратите се отваря към свободата - небе, светлина и свеж бриз изпълват металния правоъгълник. Спираме за последен инструктаж: никакво навеждане и плюене през парапетите (може би трябва и намордници да ни сложат, щото де да ни знаят - каквито сме опасни и луди, току-виж сме проточили някоя лига във въздушното пространство на Сидни). Асистентите ни закопчават безапелационно към металните плъзгачи на вградена в стените релса, последно преброяване, последна проверка на закопчалките и потегляме в колона по един с маршова стъпка и тон за песен. Забелязвам, че забравят да ни сложат белезници и пранги на краката, ама аз съм достатъчно хитра, за да си замълча и в крайна сметка ни пускат да излезем на терасата вързани, но без окови.

Вселенското светлинното шоу вече е започнало. Вятърът се явява конферансие и отпочва програмата с дърпане на коси и крачоли, лекият дъждец раздава влажни кърпички за освежаване, космическият осветител включва небесните филтри. Панорамната картина пред нас се мени всяка секунда - Сидни в дъжда, Сидни под драматично облачно небе, Сидни в здрача, Сидни в розовеещото зарево на загатнат през облачната пелена залез, първите светлинки на града, нощен Сидни - величествен дисплей на триизмерно светлинно пано, ярко, блещукащо, менливо, неземно красиво. Целият град на длан! 360 градусова панорама на един от нак-красивите градове в света!

Прекрачваме върху стъклена тераса (със стъклен под и перила), която на всичкото отгоре е моторизирана и се разгъва още метър-два над урбанизираната бездна под нас. Естествено, че се надвесваме над парапетите! Не че има кой знае какво да се види - плавно разширяващите се поли на въжения хиперболоид, придържащ кулата към земната твърд и колекцията индустриалните климатици на покрива на търговския център. Изобщо всичките иначе впечатляващо модернистични, футуристични, екстарвагантни, показно естетични небостъргачи в краката ни имат ужасно грозни покриви - с всевъзможни кулокранове (които спускат алпинистите, почистващи стъклата им), климатици, отдушници, плетеници от тръби и кабели, антени и всевъзможни ръбести съоръжения наблъскани произволно едно в друго като в склад за метални отпадъци. Сидненската Опера е единствено изключение - изглежда еднакво добре от птичи и от мравешки поглед. Защото архитектът й настоявал, че сградите имат 5 фасади (включително покрива), с които да въздействат естетически, а не 4 (или даже само една - откъм улицата), както е масово прието в съвремената архитектура.

В далечината, въпреки дъжда и здрача се вижда Ботани Бей - заливът, където акустирал Кук през 1770-та година. Мястото, където започва съвременната история на Австралия. Красотата, зеленината, привидното изобилие и плодородие на местността стават причина капитанът да препоръча австралийския континент пред британското правителство и краля като подходящ за колонизиране. Първите заселници ще се разочароват от избора му и ще преместят селището малко по-на север, в Порт Джаксън. Когато командирът на Първата заселническа флотилия капитан Артър Филип навлиза с 11-те кораба в залива, той отбелязва в дневника си:"Това е със сигурност най-добрият залив в света." Без удивителни и без излишни възклицания(капитанът е все пак корав морски вълк и сдържан британец),но и без място за съмнения. Не че има нужда от каквито и да било допълнителни украшения на речта - какво повече би могло да се каже след "най-добрия в света"? По-интересното е, че мнението му се споделя и до днес от всеки късметлия имал шанса да зърне кристалните води на залива, днес по-известен като Сидни Харбър. Ние сме също покорени от красотата на блещукащата водна шир, на извитите водни ръкави и множество вдлъбнати заливчета, плажчетата, кейовете, пристанищата, на малките островчета, разхвърляни наоколо ей тъй - за хубост и приказ, на горите от мачти в яхтените марини, на безбройните бели следи чертаещи маршрутите на многобройни фериботи, яхти, корабчета, скутери и пътнически лайнери с размерите на средностатистически български град. Менливата светлина променя цвета на водата, мидените черупки на Операта менят перлените си нюанси, река от автомобилни светлини тече по "закачалката" на моста Харбър бридж. На другия далечен хоризонт се синеят Сините планини и някъде там, сочи ни водачът, се намира олимпийският комплекс. Олимпиадата в Сидни през 2000-та година се смята за една от най-успешните в историята на олимпийското движение. От Дарлинг харбър се носи далечен басов тътен на як рок - безплатен концерт за откриването на "Хард-Рок Кафе" с музиканти от цял свят. Почти мога да различа плажовете на менли, по-натам разпознаваме зеления правоъгълник на Хайд Парк - от високото се виждат ясно правите алеи, пресичащи го надлъж, нашир и по диагонал, с идеята да заприлича на британския флаг "Юниън Джак". Катедралата Света Мери е толкова миниатюрна и така изяюна с тънките си островърхи кули, почти ювелирна. И също изглежда добре от висините. (Предполагам религиозният канон задължава храмовите архитекти да имат предвид божията гледна точка.) Без проблем намирам и огромната червена светеща реклама на Кока кола, емблема на  Кингс Крос - пословично известният сидненски квартал на червените фенери, където имаме резервация за вечеря.

Светлинното шоу е безконечно и няма никакъв шанс да ни омръзне, но радиото на водача ни обявява,че е време да се прибираме. Дрънчене на ключове, превъртане на секретни ключалки, бумтене на метални врати и пак в колона по един (след известно разместване, за да разплетем безнадеждно омотаните си пъпни върви) се прибираме в безпрозоречния коридор. Преброяват ни пак! Откопчават ни усмирителните ризи и със същата безумна процедура за сигурност, включваща радио-повиквания, официални разрешения, електронно-заключвани врати и следени с камери асансьори се връщаме на туристическата остъклена платформа. Сваляме гащеризоните и най-после се сдобиваме отново с гражданските си права и свободи. Другите посетители ни гледат завистливо - нямат никаква идея с какви унижения и безправие равносилно на каторга сме платили за привилегията да видим Сидни от най-високата му точка. С 309-те си метра гарантирано да остане такава, тъй като има ограничение за максималната височината на сградите в центъра - само 279 метра. И не заради безопасността на прелитащите лодки, както пише в Уикипедия (надявам се да е шега), а за да не хвърлят сянка върху растителността в Хайд Парк и Кралските ботанически градини - без слънце тропическите видове ще залинея.

Може да е най-високата в Сидни, но Кулата съвсем не е най-високата в Австралия - куинсландската жилищна сграда Кю1 държи палмата на първенството. В световен мащаб пък има толкова много свръхвисоки неща напостроени (човек ще не ще започва да подозира модерната цивилизация във фалосопоклонничество, нарцисизъм, божествен комплекс и прочие психологични проблеми), та не е странно, че сидненската кула е далеч-далеч на опашката, изненадва ме само, че Окландската "Небесна кула" е преди нея. Браво на кивитата! Или са им по-добри инженерите, или са им по-тежки комплексите, ама все пак в едно нещо водят на озитата (вероятно компенсират за това, че окландския Харбър бридж е по-малък от сидненския си батко).

С удовлетворение научавам в информационния център, че ние съвсем не сме най-откачените, дето са стъпвали по небесните платформи: и тук си имат редовно годишно състезание за изкачване на кулата. По стълбите!! И познайте каква е наградата за победителя? Точно така - участва в състезанието за изкатерване на Емпайър Стейт Билдинг. Последното изречение в текста ме хвърля в небивало-интензивни разсъждения и спекулации: за избягване на нечестна игра, за да е гарантирано, че състезателите не лъжат, мамят и не секат напряко, по цялото стълбище има монтирани камери и напредъкът на катерачите се следи от незнамсиколко членна  комисия. Как за бога се лъже гравитацията??!! На тоз въпрос ако намеря отговора и нобеловата награда ми е в кърпа вързана.