Да се пише за Сидни е като да си избереш на матурата тема за Вазов. Може, ама с какъв акъл?! Кое е това дето още не е казано и написано?! Най-големият, най-известният, най-красивият, най-посещаваният, най-описваният  град на Австралия. Ами, и аз така смятам и затова все го избягвах, ама накрая се свършиха другите щати и столици и му дойде редът и на Вазов. Тъй де - Сидни.

Забрави! Лудост! Сидни е огромен, космополитен, претъпкан, забързан, комплексен, ексцентричен, шарен, калейдоскопичен, нетипичен, възхитителен, великолепен, динамичен, многопластов. Град с история, паркове, атракции, архитектура, плажове, богат културен живот. Невъзможно е да се види за ден-два-три. И все пак, ние само толкова имаме. Три дни.

Не че не съм си взела цяла седмица отпуска, но другите дни ни трябват, за да стигнем. Не, не с камили, с автомобил пътуваме, по Тихоокеанската магистрала, обаче! Девойката кара и се налага да правим чести почивки. За да спасим мен от полудяване. Според закона младата шофьорка трябва да натрупа достатъчно часове зад волана в компанията на по-опитен шофьор преди да се яви на изпит. Майка й предполагаемо изпълнява ролята на инструктор, дава разумни съвети и помага на чедото да развие правилни шофьорски навици, но в действителност изпада в неконтролируема истерия още с влизането в купето, започва да хипервентилира със завъртането на стартера, редува паник-атаки и истерични пристъпи с периоди на сърдито цупене и каталепсия, вкопчва се с побелели пръсти в таблото, скандира в транс: "Намали! Намали! Намали!" и “Стой си в лентата, не изпреварвай!", скубе светкавично побеляващите си коси, пищи, охка, скърца със зъби и стиска ужасено очи сякаш се вози на влакче на ужасите. Шофьорката реагира адекватно - усилва музиката и увеличава скоростта. От време на време губи търпение и на свой ред вика, ръкомаха и затваря очи (!!!). Освен че спорадично забравя да погледне през рамо преди пристрояване. Което само налива масло в огъня на майчината истерия. Същият ефект имат и чудовищните камиони фучащи навсякъде около нас със скорост близка до тази на звука и демонстрации на уважение към останалите участници в движението, близко до нулата, ама все още отрицателно. Не помага особено и изобилието от  откачалки, предлагащи безплатни уроци на тема: "Как не бива да се шофира". С други думи - ужасите на пътуването са неизброими, неописуеми, животоскъсяващи и непоносими, принуждаващи ни да спираме периодично, за възстановяване на дишането, сърдечния ритъм и загубеното си дар слово. Понякога си разменяме извинения. Друг път тръшкаме врати, пием вода и пак поемаме в сърдито мълчание. Не знам дали ще си говорим изобщо в близкото десетилетие.

И така, в шеги и закачки, с побелели коси, съсипани нерви, но все пак живи и здрави (ако не броим невъзвратимо разклатеното ми психичното здраве, разбира се) пристигаме в Сидни. Задръстванията на магистралата са епични. (Също като в Окланд.) Влачим се с часове. Трафикът се доминира от същите чудовищни лъскави камиони,  сега по-бавни, но все така в невъобразими количества, c гуми по-големи от колата ни. Даже безстрашната шофьорка започва леко да се изнервя. Светофарите са милион.

Мили щедри приятели ни подслоняват в дома си, приютяват вече омразното ни возило на улицата си и дори ни заемат зимни якета и шалове да се облечем подходящо, защото лятото ни е изоставило още в Ню Касъл, а в Сидни вилнеят лют студ, ураганен вятър и зимен дъжд. Синоптиците не обещават подобрение на ситуацията, само се надпреварват да правят една от друга по-отчайващи класации:  най-студеното лято от 100 години насам, най-студеният декември въобще в историята, най-ниските летни температури откакто свят светува и прочие въодушевяващи рекорди. Обаче за нас е вече късно да правим промени в програмата си - имаме резервации. Студ, сняг, лято или зима първото сидненско утро ни заварва на плажа в Менли. Пясъчната ивица е неизненадващо празна насред вилнеещия ураган. Виж мокрият вятър е изненадващо свиреп. Тракам си откровено, без опити за прикриване, със зъби, докато се сдобивам с брошурки в Информационния център. И даже се чувствам късметлийка, защото поне не съм по къси гащи и с гол гръб като посинелите от студ млади туристки наоколо, повярвали наивно на масово разпространяваната заблуда, че декември е разгара на лятото в южното полушарие. Горещ шоколад с чили за сгряване (жалко, че не му слагат и ром), малко лутане по кейовете на пристанището и сме най-после на правилното място - в лодката за парасейлинг.

Ние с Бояна така сме свикнали с пословично лошия си късмет, че сме искрено изненадани от поканата да се качим на борда. Абсолютно сме убедени, че парасейлингът ще ни се размине - вълните и вятърът са страховити. Морска пяна хвърчи като лапавица. Има обаче още няколко откачалки като нас и инструкторът провежда бързо съвещание. Според щатския закон и правила за безопасност той няма право да ни вдига във въздуха, ако вятърът надхвърля 25 възла (50 км/ч). Обаче, според метеороложките измервания от тази сутрин вятърът е само 24,5 възла. В поривите е със сигурност много повече, но те не са документирани и ни оставят вратичка. Ако сме навити можем да парашутираме, ако се опасяваме за здравето и безопасността си - ще ни върнат парите. От нас зависи. Аз не съм в състояние да дебатирам - зъбите ми тракат като кастанети и ако се опитам да говоря ще си прехапя езика, така че се ограничавам с кимане. Преобладаващо младежката група откачалки-туристи няма никаква концепция за безопасност и ентусиазирано гласува "за". Решено! Скутерът потегля с ряз, докато обличаме спасителните жилетки и теглим чоп кой да е първи. Парашутът изгрява с ярките си цветове над нас като гигантско цвете и първата двойка парашутисти излита с радостни възгласи. Макарата развива въжетата, лодката препуска през вълните и издига летящата хризантема високо-високо, докато я превръща в цветна точица  в сивото навъсено небе.

С Бояна сме последни. Единодушно избираме сухо приземяване - да ни издърпат с въжето обратно на борда вместо да ни пуснат просто в залива. Плуването с дрехи сред двуметрови вълни при зимни температури е една от сидненските атракции, която с радост ще пропуснем. Свалили сме якетата и обувките и вятърът издевателства безмилостно над беззащитните ни кожи. Изкачването в небесата е плавно, неусетно, комфортно. Като полет насън. Като луксозна eкскурзия с летящо килимче. Светът се смалява в краката ни. Облаците се приближават. Летим с чайките. И над тях! Реем се в облаците. В следващия си живот искам да се преродя в гларус. Дори само един полет в свирепо вилнеещата буря си струва доживотната диета от сурова риба.

Целият Менли и заливът се свиват до размерите на купичка. Нащърбени скални стени, тънка  плажна ивичка и разбунено синьо мляко. Нейде отвъд скалния ръб се жълтее самотно стърчаща над облаците Кулата на Сидни (най-високата сграда в града). И нищо друго. Светът е сиви космати вълма и къдели, яростно чепкани от костеливите пръсти на свирепия вятър. Първите едри дъждовни капки ни удрят нарядко като случайни рикошети, но после се включват картечниците, стрелбата става много по-точна и интензивна. Течната стомана ни пронизва с артилерийски откоси с невероятна сила. Добре че спасителните жилетки го играят  бронебойна защита! Голите ни ръце и крака са отдавна абсолютно замръзнали и безчувствени. Далеч под нас скутерната лодка забива смело нос във вълните. Моторната макара се завърта отново и започва бавно да скъсява поводите ни. Приземяваме се без произшествия бездиханни от летенето и посинели от студ, точно навреме, за да чуем по радиото обновената метеорологична справка - измерената сила на вятъра е 26 възла. В поривите - много повче. Споглеждаме се заговорнически със спътниците си, докато помагаме с прибирането на парашута.

За да се поизсушим след “сухия” полет прекарваме два часа в Аквариума. Гледаме как хранят рибата-меч, съчувстваме на спасените от рибарски мрежи, осакатени океански костенурки, снимаме ярките коралови рибки, разхождаме се в подводния стъклен тунел сред акулите, слушаме безконечни истории за техните сложните аквариумни взаимоотношения, любовни триъгълници и престъпления от страст (м-да, да изядеш съперника си в любовта съвсем не е нечувано в рибешкия свят).

Бурята вилнее с всичка сила и сме принудени да се откажем от пешеходната разходка из улиците на Менли. (За ходене на плаж не може изобщо да става дума.) Eдинственото друго забавление на закрито е разходка с ферибот, така че се мятаме на ръждив двуетажeн кораб и поемаме към центъра на Сидни. По единствения правилен начин - бавно, тържествено, по море. За да видим залива в пълната му прелест, както го е видял за първи път капитан лайтенант Джеймс Кук.

Плаването е кратко - само излизаме от заливa на Менли, правим плавна дъга и пред нас се издига гората от небостъргачи на сидненското сити. Мостът Харбър Бридж чернее с  драматични щрихи на сиво-облачния фон. Водата отразява оловните краски на небето. И само Сидненската Опера белее празнично, издула порцелановите си платна на вятъра. На Съркюлър Кий е пристанал ослепително бял пасажерски кораб с размери, правещи импозантната градска архитектура да изглежда като купчина лего играчки. Яхти порят залива във всички посоки, правят спиращи дъха повороти, профучават самонадеяно сред тежкия трафик на кораби и фериботи. Гларуси висят любопитно в небесната бездна. Скоро сме пак на твърда земя под проливния дъжд и търсим къде да се скрием.