Може ли да идеш до Рим и да не видиш папата? Може, разбира се. Аз съм го правила. Но, да не повтаряме стари грешки. Този път ще видим сидненския папа - още от ферибота се запътваме към операта. Най-известната сграда в света. Даже нюйоркските кули-близнаци не могат да се мерят по популярност, въпреки мащабната медийна кампания покрай падането им. Двама от всеки трима души на планетата могат да разпознаят и назоват Сидненската опера. При седем милиарда обитатели на земята това са адски много хора. И значителна част от тях дори са я виждали на живо. Повече от 7 милиона поклонници я посещават  годишно. И се снимат с нея. Папата едва ли може да се похвали с подобна популярност.

Кацнала елегантно като годежен пръстен на своя си собствен пръстоподобен полуостров Операта се вижда отвсякъде. Сидни я размахва под носа на света с дискретността на екзалтирана току-що сгодена хубавица. Дори в сивия дъждовен следобед годежният диамант сияе бял, лъскав, островърх и величествен. Като перлена корона в косите на световната кралица на красотата Сидни. Като едва разпукнат лотосов цвят. Като разтворени мидени черупки (с размери достойни за трапезата на Годзила). Като изящно, още неизвестно на науката насекомо с лъскава хитинова броня и чудовищни размери. Като разтварящо се ветрило от полирана слонова кост. Като току-що изплакнати гигантски порцеланови чинии струпани да съхнат.(Макар че, какво ти съхнене в този дъжд. Ало, домакинята, прибери си чиниите в швафа!) Като черупки останали на брега след излюпването на гигантско костенурче (или Годзила). И да, малко прилича наистина и на издути от вятъра платна. На цяла мраморна флотилия, влизаща тържествено в залива.

Изящна, екзотична и лъскава като бижу Сидненската опера не е просто сграда. Тя е скулптура, символ, алегория, осъществена идея, материализарана мечта. Въплътена в бетон и фаянсови плочки победа на човешкия дух над непостижимото. Апотеоз на архитектурния експресионизъм. Емблема на 20-ти век. Символ на Сидни и на съвременна Австралия. Милионите посетители идват тук не само, за да гледат спектаклите на Сидненския балет и  Сидненската опера, да слушат концертите на Сидненския симфоничен оркестър, и не само защото не са виждали друг път толкова много бетон и фянс на едно място. А за да се докоснат до величието, да пипнат красотата, да се порадват на шедьовъра, да съпреживеят легендата, да се снимат с чудото на човешкия гений, изобретателност и непримиримост. Една от култовите сгради на хилядолетието.

Е, добре де, може да не е чак легенда от категорията на гръцките митове и легенди, но със сигурност се класира в групата на сагите. 14-годишна нескончаема сага на бюрократични неволи, неспазени обещания, рекордно надхвърлени бюджети, прозрения свише, ексцентрични идеи, предателства, политически игри, гениални озарения, скандали, победи и падения.

Още през 40-те години на 20-ти век започват да се появяват мнения, че Сидни има нужда от нова концертна зала или Палат на Операта, но едва след края на войната  и (особено) след олимпиадата в Мелбърн (за да навакса в съперничеството с брата-близнак) правителството на Нов Южен Уелс дава зелена светлина на проекта, но с условие ... да не се използват държавни средства за реализирането му. Е, как, бе джанъм, се събират милиони за подобно начинание без държавни субсидии?! Ами, много лесно, оказва се. И гениално - с лотария! В продължение на близо две десетилетия се върти държавна лотария "Сидненска Опера" и приходите от нея финансират проекта. Това добре, но как да изглежда новият сидненски Дом на Операта, че да засенчи чак Мелбърн, а? Много ясно как - с международен конкурс. За всеобщо изумление отзвукът е невероятен - архитекти от 45 страни подават 880 заявки за участие! Всичките интересни, елегантни, красиви. (И предимно стандартно квадратно-правоъгълни.) Докато изборната комисия се чуди и мае сред невероятното изобилие от проекти се случва и първият скандал - председателят на комисията се скарва с правителствените представители и скоро е обвинен в ... контрабанда с порнографски материали и черна магия (!!!). Човекът съвсем естествено подава оставка (не без оплаквания от политически шантаж и машинации). За негов заместник е поканен Ееро Сааринен. Легендарният американски архитект се прехласва по един от вече отхвърлените на първия подбор проекти - единственото по-разчупено, смело, различно, направо фантастично изглеждащо предложение, на датчанина Йорт Утсон, който никога не е стъпвал в Австралия и е работил само по снимки и карти. Сааринен намира работата му за интересна, концептуална, предизвикателна, пълна с новаторски архитектурни решения и през 1957-ма година я обявява за победител в конкурса. Първоначалната оценка за стойността на проекта е 7 милиона долара, а срокът за изпълнението му - 3 години. Остава само да се измисли как аджеба да бъде построен. За консултант по начинанието е привлечена водеща световна инженерингова компания - Arup, но спиращите дъха с красотата и смелостта си "платна" на Утсон се оказват не просто предизвикателни, на ръба на технологичните възможности, а чисто и просто  невъзможни. В продължение на 4 години архитекти и инеженери тестват 16 различни метода и конструкции. Всичките неуспешни. Аrup признават поражението си и се отказват. Паниката е невероятна. Строителството на Операта вече е започнало и милиони долари са наляти в основите на гигантската строителна площадка, но планове за реализиране на високите островърхи арки няма. Все пак проектът трябва някак да бъде осъществен. И тогава идва мигът на гениалното прозрение - Утсон предлага вместо параболични черупките на платната да бъдат изработени като секции от сфера с ветрилообразни бетонни ребра. Решението се оказва икономически практично и технологично реализируемо. Arup се ангажират отново с проекта и конструирането на "платната" продължава с подновена енергия и ентусиазъм. Годината е 1961-ва. Сроковете за изпълнение и бюджета на начинанието са отдавна просрочени, раздути и надхвърлени, и никой не може дори да се ангажира с нови цифри и дати. Утсон настоява изпълнението да се прави само с най-висококачествени материали. Внася темперирано стъкло от Франция, специални фаянсови плочки от Швеция. Държавните чиновници изискват преразглеждане на проекта, настояват за по-евтини технологии, не толкова ексцентричен дизайн. Финансирането става все по-проблематично. Сидненският Дом на Операта скоро се превръща в политически виц. Правителства и кабинети се сменят и реструктурират, милиони се наливат в гигантската строителна площадка, работата уж напредва, но краят й все тъй не се вижда. Това естествено изостря отношенията на Утсон с държавните бюрократи и скоро се случва неизбежното - през 1965-та плащанията спират. Архитектът работи героично още цяла година, но в крайна сметка приема, че е нежелан и подава оставка. Напуска Австралия със скандал, дълбоко обиден, отвратен от политическите машинации на правителството. Няма никога повече да посети Австралия и няма никога да види завършения си шедьовър.

Операта в Сидни е най-после официално открита през 1973-та и поглъща 103 милиона долара, надхвърляйки първоначалния си бюджет с 1500 процента(!!!), а срока за построяване - с 14 години(на фона на такъв катастрофален бюджетен провал дори българските политици започват да изглеждат компетентни и делови). Проектът на Утсон е променян многократно, направени с абезброй компромиси,идеите му за вътрешния дизайн са анатемосани и изхвърлени. Завършената Опера само външно прилича на оригиналните скици на създателя си. Но е завършена.! За откриването пристига лично кралицата на Великобритания и прерязва лентата насред вилнеещ ураганен вятър и проливен дъжд. Утсон не е поканен и името му не е дори споменато на церемонията.

Обаче сагата не свършва тук. В по-модерни времена старите дрязги позаглъхват, Операта отдавна се е превърнала в символ и гордост не само на Сидни, но и на цяла Австралия, обявена е от Юнеско за Културно наследство на човечеството, наравно със структури като Египетските пирамиди, Тадж Махал, Света София и Статуята на свободата, Йорт Утсон е удостоенс най-престижната награда за архитектура Прицкер, Австралия е вече икономически и културен хегемон в Южното полукълбо, с ново самочувствие и променен мироглед. Така че новите австралийци решават да поправят извършената несправедливост. През 1999-та година Йорт Утсон е поканен отново като консултант по несвършващите довършителни работи по сградата, а през 2006-та е завършено ново крило на Операта, построено изцяло по негов проект и наречено на негово име. Архитектът отново не присъства на откриването (оправдава се с напредналата си възраст), но приема с благородство поднесените извинения.  

Всички тези факти са ни поднесени театрално с много тежки въздишки, чупки в китките, въртене на очи, намигане и прочее хомосексуален маниеризъм от гида на екскурзията ни из вътрешността на сградата. Катерим стълби, промъкваме се зад кулисите на голямата сцена, пробваме седалките и акустиката в другата по-малка зала, шпионираме репетиция на балета "Ромео и Жулиета", стъпваме с трепет в потресаващо лилавия мокет(искрено ненавиждан от Лучано Павароти), слушаме жълтурски клюки за безброй театрални и кино-звезди, започнали кариерата си от тук, за политически величия, изнасяли речи в голямата зала (Папа Йоан Павел тори в това число),спираме се пред портрети на балетни и оперни прими. Разходката из вътрешността на Сидненската Опера е като екскурзия в гръдния кош на бетонно чудовище. Целият интериор е посветен на акустиката. От окачените дървени тавани в концертните зали, през специалните видове дървесина, подбрана заради акустичните си свойства, до дебелите една педя мокети във фоайетата и пръстеновидните осветителни тела (за да отразяват звука или нещо подобно). Оголените извити бетонни ребра на черупковата конструкция се отварят в гигантски ветрила над главите ни. Има нещо индустриално и съвсем не-оперно в яката им мускулатура и непретенциаозната сивота на цимента. Опитвам се да си представя ярките цветове и органични форми, с които изобилствал оригиналният дизайн на Утсон,  но не мога. даже лилавото на мокета ми идва твърде много. Огромните стъклени завеси разкриват неочаквани ъгли и гледки към другите арки на сградата. Отблизо фаянсовите плочки, покриващи бетонните "платна" не са нито бели, нито гладки. Преливат в бледо-жълти нюанси и се застъпват в необичайните си форми досущ драконски люспи. Специалното им покритие (абсолютно хай-тек за времето си) отразява цветовете на околната среда (в нашия случай сиви дъждовни облаци) и се самопочиства при дъжд (пред очите ни), което обяснява вечно менливия неопределен цвят на Операта и неувяхващия й перлен блясък. М-да, трябва да призная, че наборката изглежда поразително добре за годините си.

На сбогуване с порцелановата хубавица в драконска кожа се спираме на високата тераса, за да се снимаме и с другата не по-малко (е, добре де, малко по-малко) известна забележителост на Сидни - мостът Харбър Бридж. Най-големият едно-арков метален мост в света. Елегантната му гърбица цялата в кръстосани метални профили и милиони болтове като същинска полегнала Айфелова кула, е не само символ на технологично превъзходство и въплъщение на индустриалната естетика на ранния 20-ти век, но и паметник на възраждането от руините на Голямата депресия. Завършен през 1932-ра година с правителствено финансиране, мостът бил често наричан Железните дробове на Сидни, тъй като осигурявал работа (и глътка въздух) за хиляди работници през тежките години на депресията. Днес му викат просто Закачалката - заради характерната кобилична извивка, напомняща чакачалка за дрехи.

После правим две-три къси тегелчета по краищата на Ботаническата градина(защото сме без чадър и не искаме да ни сгащи някой внезапен порой на открито) и за по-сигурно прехвърляме разходката из по-застроената зона ан ситито, та да има къде да се крием от дъжда. Избираме си Пит Стрийт и поемаме с бодра крачка към Централната гара. В пиковия час се бутаме с тълпите по тротоарите, висим по светофарите, подминаваме просяци, лъскави магазини, поразителни пищни викториански фасади и зашеметителни стъклени небостъргачи. Над главите ни сипе прах и грохот претъпканото монорелсово влакче, дъждът сипе ледена вода, а вятърът я замята щедро като сеяч. Коледни елхи и украси светят, блещукат и хвърлят празнична шарения над градската глъч и забързаност. Река от автомобилни стопове свети с топлото зарево на течна лава. Още небостъргачи, минувачи, автобусен грохот, други просяци. Давам всичките си монети на първата жена седнала на тротоара с ръчно написана молба за помощ и после подминавам гузно всеки следващ апел и протегната ръка. Не че бездомниците и просяците са невиждана гледка в Бризбън, но тук ми правят много по-силно впечатление. Не знам защо. Може би заради студа и дъжда. И празничните коледни украси.

Срешаме се с приятели на улицата и се замъкваме в най-близкия ирландски пъб на Джорж стрийт да се видим и наприказваме. Заведението е носител на приза за най-лошо обслужване в света (ако има такъв, разбира се), но бирата си я бива, пък и сме на сухо, в добра компания и часовете се изнизват неусетно. Измъкваме се в полунощ на все така оживената улица (Този град изобщо ли не спи?) и с прибежки и попътен вятър стигаме до Централната гара. Ориентираме се някак си в разписанието на влаковете, успяваме даже да си купим билет от машините на перона и се тръшваме уморено на сравнително чистите седалки в сравнително празния двуетажен влак. Така завършва ден първи.

Много добре е описана Операта - "реализирана мечта"! И до ден днешен впечатлява всеки, които я веди на живо!

Цветно,динамично и не без доза хумор.Чудесно,Изабела! /редови читател/

Много постно...

3. анонимен - Защо към тези "Сидненски пътеписи" няма кьорава снимка за цвят?
21.04 23:48
Много постно...

...

как някои от тукашните тъй наречени "звезди" ги четете и без снимки и се скъсвате да ги коментирате и да ги четкате, а реално успелите и талантливи
хора като авторката на този блог са умишлено игнорирани...

Чиста българска завист си е това и слагачество от най-долна проба!

Поздравления да авторката!!!