Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
11.10.2011 09:16 - Приключения без край
Автор: bella2008 Категория: Лични дневници   
Прочетен: 2881 Коментари: 2 Гласове:
2

Последна промяна: 13.10.2011 01:58

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg


След посещението на Малката Италия е ред на гръцката, китайската, еврейската махали. За да няма дискриминация  и да сме справедливи. Пък и въпреки вчерашното пиршество днес пак сме гладни. Времето не дава признаци за оправяне, тъй че пак се възползваме от щедрото гостоприемство на трамвая. Озадачават ни ярките жълти плакати по всички спирки - двусмислено звучащи предупреждения за опасност, илюстрирани с потресаващо убедителен носорог на скейтборд. Да не сме в Серенгети?! Отнема ни известно време да допрочетем и схванем посланието - предупреждава пешеходците за опасността от бързо движещите се трамваи. Това е една от онези сполучливи метафори, които просто засядат завинаги в съзнанието, няма отърване. До края на дните ми колчем стане дума за трамваи аз все ще си представям носорози на ролери. И все ще се хиля.

 

Китайският или по-скоро азиатски квартал е в най-централната част на града. И не случайно. Китайската диаспора в Мелбърн, създадена в лудешките времена на златната треска е най-старата в света (извън Китай). Чайнатаун оцелява и азиатската популация на града се разраства през годините въпреки кризите, расовите вълнения и австралийската правителствена политика за "Бяла имиграция". (Вече прекратена и заменена с демонстративна расова толерантност, интернационализъм и мултикултурализъм. До втръсване.)Ресторантчетата и уличните лавки предлагащи специалитети от всяка азиатска кухня са толкова много, че не се решаваме да влезем в никое - все ни се струва, че следващото е по-интересно, че там, зад ъгъла май има нещо друго, по така. Докато прелитаме с бурния попътен вятър сред облаци от вкусни благоухания, забелязвам,че според джобната ми карта сме току до Гръцката махала - и тя в центъра. Решаваме да пием кафе там. С баници.(спанакопити, галактопити или с каквото там)

 

Нарочената за гръцка улица Лонсдейл е превзета от виетнамски магазинчета за евтини боклуци и нетрадиционна медицина, азиатски мини-маркети за пакетирани храни, китайски и тайландски рeсторанти, ирландски кръчми,  тълпи от азиатски студенти. Не, не сме се объркали в навигацията, тъй като дори уличните табелки са украсени с елинистични декоративни мотиви. В гръцката махала сме. Обаче гръцки кръчми йок. Най-накрая нахълтваме в единственото заведение с гръцко име, което успяваме да намерим - сладкарница. Баклавите, кадаифите, петифурите, шоколадовите пастички, сиропираните реванета, тулумбичките и десетките други плуващи в захарен сироп калорийни бомби, опаковани в кутии са натрупани на пирамиди из просторното помещение. На големи пирамиди. Чак до въз-височките тавани. На отделен щанд са ронливките, масленките, целувките, курабийките, бисквитките "Нощ и ден" и прочие сухи сладости. В сепаретата четат вестници и пият черно кафе тъмни балкански субекти. Ей това е домашен уют! Свиваме се и ние с кафенцата си и скромна малка планинка от сладкиши в едно мекичко тапицирано ъгълче. Вадим книжките - четем и блаженстваме. Когато успяваме да погълнем достатъчно захар, за да оправдаем годишното производство на поне една куинсландска зхарно-тръстикова плантация си тръгваме със заслужено чувство за изпълнен патриотичен дълг.

 

После разбира се посвещаваме остaтъка от предиобеда на прочутия мелбърнски пазар Кралица Виктория. Най-големият покрит пазар в Южното полукълбо! Най-претъпканият, най-шареният и най-разкошно заринатият с плодове, зеленчуци, храни, антики, дрехи, боклуци, съкровища. Очите и носовете ни остават дълго в плен на чудесата му. С невероятна сила на волята се въздържаме от пазаруване, но обядваме в испанско кръчме - агнешка супа, паеля, чоризо и тапас. Разкошно! И родно. Испанската и мексиканска кухня стават все по-популярни в Бризбън напоследък, а явно и в Мелбърн. Но едва ли ще да е заради злобните подмятания на сидненци, че мелбърнци били мексиканци. (Защото са на юг и по аналогия със САЩ всеки отвъд южната щатска граница е мексиканец. Сидненски хумор.)

 

За да приключим с обиколката на европейските квартали поемаме по дългия трамваен маршрут на юг - към Албърт Парк и Сейнт Килда - прочутият крайбрежен район, който в златните години на Чудния Мелбърн бил пословично аристократичен, после заедно с икономиката на града западнал, превъплащавал се артистично и се възраждал многократно, за да достигне до настоящата си бохемска слава, делена по равно между еврейската и хомосексуалната общности. Което само по себе си обещава интересни преживявания.

 

Булевард "Сейнт Килда" е широк, просторен, засенчен с величествени кленове, обточен с пълни с пешеходци тротоари, доминиран от дълги зелени трамваи. Наистина европейски. Архитектурата на сградите е сякаш за украса, като в специално аранжиран дисплей - викториански обрасли с бръшлян тухлени имения, модерни кубистични бетони, екстравагантни кули от стъкло. Строени и лъснати за парад и инспекция.

 

На едно кръстовище забелязвам странна сцена - ярко жълто Ферари е спряло напреки, препречвайки три автомобилни ленти, и трите заети от автобуси. Току пред предните им брони. Сякаш жълтуркото ги предизвиква, демонстрира им превъзходство или  нещо такова. Като дребен изпъчен в жълто тореадор пред три свирепи бика. Под носовете им. Да оставим настрана въпроса кой и защо би си купил жълто Ферари ("Вкусове всякакви" - казала котката), ама не ми става много ясно що за поведениe е това. (може би е типично за водачите на жълти Ферарита) На следващия светофар ми се натрапва пак същата сцена - този път обаче с най-скромен тъмен Форд. Какво е това? Стачка ли има?? Демонстрация някаква? Или е световен ден на автомобилното предизвикателство? След около минута Фордът прави широк десен завой през цялото грамадно кръстовище, като на парад и се оттегля от полезрението ми. Никой не реагира. Сякаш да се кьофнеш насред гъчкания трафик и да си правиш кръгчета на най-натовареното кръстовище е съвсем обичайно поведение. Независимо какъв автомобил караш. Може пък и да е. В Мелбърн. И чак тогава си спомням - имаше нещо, някакво предупреждение в туристическите брошури, нещо специално свързано с шофирането в Мелбърн. Точно тогава погледът ми попада на големия пътен знак. Досега просто не му бях обръщала внимание, защото съм пешеходна туристка, ама там нагледно и с думи е обяснено - десен завой се прави само (!!!) от най-лявата лента. Да! Това, разбира се, обяснява както странното поведение на мелбърнските автомобилисти, така и перманенто повдигнатите в почуда вежди на посетителите.

 

Който и мелбърнец да попитате с готовност ще ви обясни, че абсурдното правило за завиване е заради трамваите. Ама разбира се! Защо иначе?! Вие очевидно сте някакви захлюпени провинциалисти, трамваи не сте виждали в живота си и затова не знаете, че при наличие на релсов транспорт в градската мрежа всички правила мигом се обръщат с краката нагоре и десните завои съвсем естествено се правят от най-лявата лента. Ако имате глупостта да настоявате, че и в други градове (в света) има трамваи, ама мотористите някак си успяват да правят десния завой от дясната лента (и левия от лявата) всеки уважаващ себе си мелбърнец ще ви изгледа раздразнено и с аристократично високомерие ще ви игнорира.

 

За щастие Гугъл не познава високомерието(все още) и пояснява. Явлението се нарича Хук търн - завой Kука (по формата на двойно извитата траектория на дясно-завиващите автомобили). Статията явно е писана от заклет мелбърнчанин, защото настоява безапелационно, че въпросното правило е супер космополитно, логично, широко разпространено и съществува на много места в света. Даже ги изрежда: Мелбърн. 

 

После има още три параграфа обяснения как в някои градове завиващите велосипедисти, ако прекосяват автомобилния трафик трябвало да правят нещо подобно - например в Бейджин. В Аделаида, Южна австралия имало едно (!!) кръстовище, където автобусите можели да правят такава маневра, а пък в Сао Пауло нямало всъщност такова правило, но по някой път някои автомобилисти така постъпвали. (Гледай ги ти!!) Добре, признавам си, голяма съм провинциалистка. Хич хабер си нямах, че в Бразилия ставали такива работи.

 

Тук май трябва да поясня в своя защита, че аз правилата за движение по пътищата на Куинсланд (и Нова Зеландия, и други разни страни и региони) ги знам. Достатъчно добре, за да не са ми отнели още респективните шофьорските книжки. Невежеството ми спрямо виктoрианските пътни знаци се дължи единствено и само на факта, че всеки австралийски щат и територия си има различни закони, правила и шофьорски книжки. Та в куинсландския Правилник за движение по пътищата трамваите не са много застъпени, щото ние в Бризбън трамваи нямаме още от 50-те години насам.

 

В Сейнт Килда не срещаме нито един евреин в традиционно облекло, но виждаме синагога и Луна-парка, шматкаме се по тихите улички край зашумени дворчета и старателно реставрирани къщички и хотели. Наслаждаваме се на селския им покой, слънцето и все тъй студения вятър. Докато не попадаме на Чапел стрийт. Улица на чудесата. И там забравяме напълно за слънцето, вятъра и климата. Претъпкани антикварни магазини, малки галерийки, винтидж колекции, стари боклуци, харе кришна ресторанти, турски кафенета, гръцки баничарници, странно облечени субекти, вехтошарници, книжарници, хлебарници, мода от 80-те, алтернативно изкуство, мебели втора ръка, ширпотреба, работилница за велосипеди, музикални инструменти, тибетска кухня, латернаджия. Еклектика! Изтокът среща запада. И юга. Кръвосмешение на култури и епохи, на езици, аромати и стилове. Архитектурата следва същия кисело-сладък-солено-мерудиен вкус - всяка сграда е боядисана в различен цвят, една достолепно реставрирана, друга гротескно омазана, трета направо занемарена. Графити и книжни фенери, мръсни витрини и улични масички. Не можем да се наситим на шаренията, екзотиката, евтинията. Току прибягваме до отсрещния тротоар - да надникнем и там, да не пропуснем нещо. Покупките пълнят ръцете ни - екзотичен чай, и още един, лакирана кутийка, стари плетени дантели, обувки, шалче, книга, гердан от стъклени мъниста, ветрило. Скоро ставаме толкова тежкотоварни, че вече не можем да маневрираме в претъпканите дюкянчета и сме принудени да се върнем в хотела за разтоварване. Уморени и гладни.

 

За културен баланс се втурваме вечерта в разорително турне по музеите на консуматорското изкуство - лъскавите шопинг молове в центъра. Разгромяваме безжалостно кредитните карти и се наглеждаме до втръсване на висша мода и европейски дизайн. Малко преди полунощ се озоваваме на площад Федерейшън - безплатният джазов концерт е събрал шарена публика. Седим на каменните стъпала на площада, топлим ръцете си с мисо супа от близката лавка и аз вече серионо си мисля, че хотелът е абсолютно излишен разход в този град - ние изобщо не се свъртаме в леглата си. Заразителната атмосфера на Мелбърн ни е превърнала неспасяемо в нощни птици.

 

Следващата сутрин правя още едно вълнуващо мелбърнско откритие - улица Дегрейвc. Тясна, къса, малка алейка свързваща гарата Флиндърс Стрийт с лъскавото великолепие на ситито. Безлюдна и зловещо празна нощем, с безличните си гаражни врати - затворени, окатинарчени, целите в графити. Ярка, шумна, претъпкана, ароматна, неудържимо привлекателна денем. Сбутана между високите калкани на стари сгради, задънена от екзотично-елегантната облепена със син фаянс "Майорка Хаус", накичена с безброй овални бизнес-табелки (като средновековна занаятчийска улица в Стара Европа), задръстена с невъзможен брой масички, чадъри, столове, сервитьори, минувачи. Едно от най-очарователните кътчета на северния бряг на реката. Едно от най-обичаните също. Невъзможно е да се намери свободна маса. Някои особено настойчиви клиенти седят на обърнати каси и щайги, балансирайки кафетата в скута си. Спечелени сме безрезервно от бохемско-непретенциозната атмосфера, от аромата на белгийските вафли, френските палачинки, италианското мляно кафе, от кокетните миниатюрни витрини на магазинчета специализиращи в четки за рисуване, дамски шапки, рециклирани канцеларски материали, бутикови шоколади. Келнерът говори с познато-роден акцент - турски студент, от Истанбул. Веднага ни разказва колко често ходел в София - имал там роднини и приятели. Двете млади момичета на съседната маса не спират да бръщолевят на испански, възрастният мъж, който почти топи крайчето на разтворения си вестник в кафето ми е италианец, двамата бакпакъри, които се промушват между масите - немци, по-нататък някой чете на френски. Нашият български звучи съвсем намясто сред вавилонското разноречие. Тръгваме си с нежелание, за да осветлим с присъствието си друга мелбърнска институция - Кулата Риалто.

 

Най-високата бизнес сграда в Южното полукълбо е популярна туристическа атракция - от платформата на 55-я етаж се открива невероятна гледка - 360-градусова приказка. Вятър в косите, адреналин в кръвта - както може да се очаква на 250 метра над земната повърхност, 60 километра до хоризонта, сини небеса с нарисувани пухкави облачета (може и истински да са, ама са твърде красиви, за да го повярвам). Слизането със скоростния асансьор е дълго. Hе е за вярване, но има годишно състезание за изкачване на 1250-те стъпала. И ежегодни победители, чиято награда е ... участие в подобно състезание в Емпайър Стейт Билдинг, Ню Йорк. Луди!

 

За да не пренебрегваме несправедливо южния бряг качваме се и на неговата кула - Юрека, кръстена на миньорските златотърсачески вълнения в средата на 19-ти век и подходящо полазена от пълчища златни буболечки (Някакъв вид изкуство предполагам, но ми напомня ония зловещи фантастични филми от времето на студената война с гигантски хлебарки населяващи планетата след ядрената зима. Тръпки ме побиват.) Тази пък е най-високата жилищна сграда в Южното полукълбо. Абе, отървах им вече сметката коя е по- и най- висока и в коя част на света, но едно е  безспорно - височка е. Гледката не отстъпва на посестримата си от отсрещния бряг. Облаците - все тъй неубедителни.

 

Изобщо, в Мелбърн не липсват високи кули и впечатляваща архитектура. Най-меко казано. В избиване на комплекси, от това че си няма толкова световно известна архитектурна емблема като сидненската опера, по-малкият брат-близнак е изпонастроил плеяда от уникални, запомнящи се, оригинални, поразително смели и красиви сгради, мостове, площади, комплекси. Огромният изкристализирал в асиметрична кристална решетка от метал и стъкло Площад Федерейшън беше цели два дни на върха на личната ми класация, докато не слязох на гарата на Южния Кръст - разлюлян океан от стоманени профили, перфектната буря от тръбна арматура. Сега съм раздвоена. В перманентно объркване и възхита.

 

Сещам се за един особено горчиво споменаван от мелбърнци коментар - когато през 1956-та година Ава Гарднър била тук за снимките на "На брега" (пак на тема ядрени войни и свършека на света - страхотен филм, макар че аз лично предпочитам римейка с Арман Асанте), актрисата се пошегувала (надяваме се), че Мелбърн е: “Идеалното място за сцена за kрая на света." Е, как да не развиеш комплекси?!

 

Ама да дойде да види сега! След (поредната) икономическа криза през 90-те столицата на Виктория се съвзема бързо в началото на новото хилядолетие и пак изпреварва всички по икономически показатели, културно развитие, строителство и иновации. Ако настоящата тенденция за увеличаване на населението продължава още няколко години Мелбърн отново ще бъде най-големият австралийски град. Най-красивият и най-чудният той вече е.

 

Както правилно отбелязва Марк Твен при посещението си в края на 19-ти век: "Австралийската история е толкова шарена и разнообразна... не звучи като история, а като колекция от красиви лъжи." Басирам се, че е имал предвид Мелбърн.

 

Отбиваме се набързо и в Музея на Мелбърн. Най-големият в Южното полукълбо! Страхотен! За съжаление нямаме време за подробно разглеждане. Ще трябва да дойдем пак някой път. Непременно! Пропускаме залите с естествена история (въпреки изкусително мамещите макети висящи от таваните и интерактивните мултимедийни инсталации), но се спираме за момент пред две австралийски икони - Нед Кели и Фар Лап.

 

Първият е световно известен разбойник и банков обирджия, митологизиран в австралийския народен фолклор като национален герой и борец за справедливост (със или без основание), превърнат в национален символ със саморъчно изработената си примитивна броня (понастоящем изложена в Щатската библиотека на Виктория). Австралийският Робин худ. Повече от 30 хиляди души подписват петиция за помилването му, но британските закони не прощават убийство на полицай - всички членове на бандата на Кели намират смъртта си. Нед е обесен в Мелбърнския затвор. Канонизиран и иконографисван посмъртно в безброй произведения на изкуството. Особено в картините на Сидни Нолан.(негов портрет на Нед Кели държи рекорда за най-скъпо австралийско произведение на изкуството от продажба на аукцион – 5 милиона долара) И в пощенските кутии - няма австралийско село, квартал, градче, което да не се фука с поне един преден двор декориран с впечатляваща самоделна пощенска кутия във формата на примитивно брониран хуманоид. Даже първият пълнометражен филм  в света (!!!)  е „Историята на бандата на Нед Кели”. Прожектиран през 1906 г. жъне небивал успех в Австралия и Англия.(Холивуд тогава още дишал прахта на Чудния Мелбърн - за сведение на госпожа Ава.)

 

Вторият от друга страна е колкото австралийски, толкова и новозеландски национален символ. Също световно известен. Ако не сте го чували, може да е, защото вероятно не се интересувате от конни надбягвания. Но за изкушените в този спорт Фар Лап е легенда.

 

Роден в Нова Зеландия (на Южния остров) като расов жребец, закупен от американски бизнесмен и трениран в Австралия, за трите години на състезателната си кариера (По време на Голямата депресия през 30-те) Светкавицата (Фарлап е тайландската дума за небесен огън) се превръща в явление от международен мащаб - носител на най-високите залози в света. В едно състезание в Мексико спечелва 32 от общо 35-те обиколки. Кон-чудо! И после умира внезапно при неизяснени обстоятелства.(Съвсем наскоро, след многократни анализи и разследвания, е окончателно потвърдено, че  бил отровен с арсеник. Умишлено. Вероятно от американски гангстери, чиито баснословни приходи от залози Фар Лап застрашавал с нечуваните си резултати.)

 

За това колко много австралийци и новозеландци обичали коня си говори фактът, че днес препарираното му тяло е изложено в една от най-посещаваните зали в Музея на Мелбърн, скелетът му се радва на не по-малка почит в Националния музей на Нова Зеландия Те Папа, а сърцето на сърцатия жребец се намира в Националния Музей на Австралия в Канбера. Някои католически светци се радват на по-малко внимание.

Истинска национална светиня.

 




Гласувай:
2



1. bapha - баси
11.10.2011 14:22

колко хубаво пишеш... за пореден път съм разбит... браво
цитирай
2. bella2008 - чак пък, чак пък...
12.10.2011 01:35
Но все пак от твоята клавиатура това е голям комплимент за мен:) Благодаря!
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: bella2008
Категория: Лични дневници
Прочетен: 734629
Постинги: 111
Коментари: 415
Гласове: 690
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031