Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
01.10.2011 07:41 - Мелбърн на прибежки, с прехвърчавания и временни превалявания
Автор: bella2008 Категория: Лични дневници   
Прочетен: 3374 Коментари: 2 Гласове:
3




Само едно око да метне човек на административната карта на Австралия и веднага ще му стане ясно, че основателите на федерацията са били ревностни ортогоналисти, запалени чертожници, върли поклонници на Питагор и Евклид -  идеално прави линии с безкомпромисно прави ъгли и непоколебима успоредност разсичат континенталната торта на щедри правоъгълни резени - геометрично съвършени във вътрешността и фриволно нащърбени по крайбрежието. Любовна поема за линия и транспортир. Само Тасмания избягва от праволинейността, ама по съвсем основателни причини - островна е, така че й е простено. И чак като се вгледа по-отблизо, внимателният наблюдател ще забележи още едно нащърбено къшейче в долния десен континентален ъгъл. Като че ли някой лакомо си е отчупил залъче от тортата, обаче бил спипан на местопрестъплението и принуден да го върне, или пък, палави ръчици са откъснали небрежно хартиено ъгълче от картата на Австралия, но после размислили и го залепили обратно, ама небрежно и набързо, и сега назъбеното ръбче си личи. Не пасва. И разваля модернистичното кубистично ортагонално изящество на Нов Южен Уелс (Ако питате сидненци - разваля го нарочно, мелбърнци ще се подхилнат-"То пък едно изящество!") Въоръжено око ще позволи на нашия любознателен наблюдател да прочете ситните букви вписани в нащърбеното ъгълче: "Виктория". Най-малкият от австралийските щати на континента. И с по-черни букви - Мелбърн. Столицата на щата Виктория. Вторият по големина австралийски град. И културна столица на Австралия. Какво ти, на целия Тихоокеански регион!

Всяко австралийско клише, което ви дойде наум - затворници, коали, крокодили, бумеранги, аборигени, операта в Сидни, Харбър бридж, сърфисти, каубои, пустини, камили, акули и рифове - няма нищо общо с Мелбърн. Ни-щич-ко. Мелбърнци са хора цивилизовани и културни, изискани и с вкус, с високи претенции към себе си и към другите (особено към останалите австралийски щати). Аристократи и ценители на изкуствата. Култивирани и зрели. Те не яздят коне из нажежените червените пясъци, не ловят крокодили из калните тропически джунгли, не се вдетиняват по сърфистките плажове, не споделят затворническото минало на други австралийски градове и са виждали бумеранги в музея. В многото мелбърнски музеи. Ако ли пък решат да идат на опера, предпочитат високите акустични качества и семплата непринудена елегантност на мелбърнската такава пред прехвалената парвенюшка показност на сидненската архитектурна емблема.(Която, всеки мелбърнец с готовност ще ви увери, е красива само на снимка и отдалече. Отблизо е стара и грозна, олепена с фаянсови плочки, а отвътре - още недовършена.) С други думи - Мелбърн не е типичен австралийски град. И много се гордее с различността си. Ами, какъв е тогава, питаме наивно ние. И намираме отговора още  в първото изречение на всеки туристически справочник, статия, книга, реклама, филм и уебсайт, посветени на втората най-голяма столица в Австралия. Еднозначно, без изключения, без вариации, комбинации или пермутации е винаги описван като ЁевропейскиЁ. По-европейски. Най-европейският!

Мелбърн е италиански, гръцки, еврейски, полски, руски (Е, и тук-таме китайски). Елегантен, сдържан, класически, модерен, делови, артистичен, разгулен. Космополитен. Въплътил носталгията по далечния европейския дом на своите основатели и жители, идеализирания спомен за културната еклектика и рафинирана цивилизованост на Стария континент. Мелбърн е материализирана метафора на европейското. Хипербола. Кондензиран екстрат. Квинтесенция на всяко европейско клише. Културен бонзай, събрал в един единствен град цялото разнообразие и многопластовост на Стария свят. С какво се фука Европа? Френски шик, италиански дизайн, модни бутици и дефилета, дизайнерски къщи и изложения? Мелбърн е модната Мека на Южното полукълбо. Цяла Австралия, барабар с Нова Зеландия ходи да пазарува в Мелбърнските легендарни молове, поръчва сватбени рокли и вечерни тоалети от мелбърнски дизайнери, копира прически, грим и нови стилове от мелбърнските минувачи и модни ревюта. Европа се слави с разнообразна и изискана кухня - кеф ти френска, кеф ти средиземноморска, кеф ти турска и арабска. Мелбърн също. Храната е качествена, прясна, изобилна, по домашному непретенциозна или превзето естетична, автентична,традиционна или екзотична, от всяко кулинарно кътче на планетата. Европейска архитектура? Мелбърн е мечтата на всеки студент по архитектура, с изящни образци от всеки архитектурен стил на миналите две столетия и още хиляди заемки от всеки друг исторически период и географска точка по света. Плюс образци на някои от най-авангардните съвременни тенденции. Европейска растителност? Ми то в Мелбърн друга няма. Европейски езици? Всичките. Музеи, галерии, университети? Повече отколкото можете да си представите. Спектакли, изложби, концерти, фестивали? Никой уважаващ себе си съвременен изпълнител и творец не пропуска да направи турне до Мелбърн. Фестивалите са повече от дните в годината. Какво друго? Формула едно? Има. Широки булеварди? Има. Река в центъра? Има. Мостове? Всякакви. Пристанище? Има. Плажове? Аха! Трамваи? Мелбърн поддържа най-голямата градска трамвайна мрежа в света. Влакове? Всяка минута. Лодки по реката? С дузини. Нощен живот? И то какъв! Човешки тълпи? Нескончаем поток. Пазари? Огромни и невероятни. Паркове? Много и всякакви. Конни надбягвания? И още как! Зоопарк? Естествено! Стадиони и олимпийски басейни? Какво, не помните ли олимпиадата в Мелбърн през 1956-та година?! Улични музиканти, художници и палячовци? С лопата да ги ринеш. Туристи? Безчислени. Европейци? С милиони.

Мелбърн е австралийският Париж, австралийското Милано, южнопланетният Рим, австралийската Прага, антиподната Варшава, презокеанската Атина (Мелбърн е вторият по население гръцки град на планетата). Три поредни години избиран за най-добър за живеене град. В света!!!

Само едно нещо не е Мелбърн - столица на Австралия. А, защо???? Хм, по много интересна причина, която ... ще ви разкажа при следващата ни ср-реща. Тра-ла-ла, тра-ла-ла, лека нощ, деца!

Добре де, добре де, няма да ви карам да чакате до утре(Педя човек лакът брада ме докарваще до бяс с този си маниер на времето) ще ви разкажа още сега.

Приказка за два града
 (да не се бърка с Дикенсовата такава, градовете може да си приличат, но не са същите, ако и Мелбърн да напомня на Париж, а Сидни на Лондон)

Имало едно време в едно далечно царство государство ... Кога започва историята на един град? Ами, според мен, с пристигането на първите жители. Дали е било преди 45 000 години, или само преди 15 000 години е незначителна подробност, която ще оставим на археолозите и антрополозите да доизясняват. Това, което се знае със сигурност е, че от тогава досега Мелбърн е бил повече от веднъж на дъното на океана, поне веднъж е преживял последиците от глобален ледников период, вулканична активност, настъпваща пясъчна пустиня и многобройни пожари, с които местните аборигени контролирали развитието на растителните видове и осигурявали паша на ловуваните от тях тревопасни животни. Горе-долу по времето, когато египтяните строяли пирамидите си ландшафта на Мелбърн най-после добил вида, който ще плени първите европейски заселници с изобилна зеленина, удобен залив, пълна с риба река, вълнисти хълмове и живописен водопад, наричан от местните аборигенски племена със звучното име Яра-яра (от който днес няма и следа).

Първата британска заселническа флотилия, състояща се от два кораба със затворници и заселници пристига през 1803-та година. По ирония на съдбата, сред всичката пищна зеленина и изобилие на живот наоколо, те избират крайбрежен район със слаби песъчливи почви и лошо качество на водата, който само след няколко месеца довежда търпението им до точката на пълно отчаяние и в крайна сметка цялата компания се изнася по много английски, организиран и цивилизован начин в посока към Тасмания, за да основе (този път успешно) затворническа колония в Хобарт, оставяйки след себе си един-единствен свидетел на провалилата се заселническа мисия - избягалият затворник Уилям Бъкли. Така Мелбърн остава извън общото затворническо минало на другите австралийски градове. Като черна овца. Или бяла врана.

Следващите бели заселници ще стъпят на мелбърнска земя 32 години по-късно. През 1835-та година тасманийският предприемчив бизнесмен Джон Батман  достига с лодка нагоре по течението на реката до величествения водопад Яра-яра и произнася историческата фраза:"Това ще е мястото за селото." После скоростно закупува 202 000 хектара земя от местните аборигенски племена и основава селище на северния бряг на реката. Шест месеца по-късно към него се присъединява Джон Паско Фокнър - син на затворник от Тасмания, човек с огромен потенциал и безгранична амбиция, който вече бил основал свое малко селище в района. Двамата стават основатели на бъдещия Мелбърн. (Който по онова време бил известен с различни имена - Батмания, Дътергала.)

После нещата малко се объркват - назначеното от Короната правителство в Нов Южен Уелс обявява договора за закупуване на аборигенска земя за невалиден. Земята е на кралицата, а не на аборигените и основателите на новото селище се оказват самонастанили се нарушители на закона. Ето така започват вечните междуособици на Сидни и Мелбърн, преплитат се съдбите им и в историята завинаги ще останат свързани като сиамски близнаци - безкрайно опитващи се да нядделеят над другия, в безконечни разногласия, но в неразривно единство. Ин и Ян. Единство в противоречията. Дуализъм, който ще определи облика на двата града, ще сложи началото на интересна национална история, ще формира характера на една от най-интригуващите държави в Новия свят, ще пребъде през времена на икономически разтеж и финансови кризи, национално самоопределение и световни войни, и малко куриозно, но - ще стане причина за построяването на нов град - Канбера.

Но за това после. Междувременно губернаторът на Нов Южен Уелс проявил благородство, затворил си очите за дребното нарушение и позволил на новооснования град да остане като административен център на регион Порт Филип в Нов Южен Уелс. Изработен е първият кадастрален план на града, а през 1837-ма името му е официално променено на Мелбърн. (По името на дебърширско село, в което живеел по това време британският министър председател. Тия британци ще ме спукат от смях с подмазваческата си система за избиране на географски названия. На мен Батмания ми харесва повече.)

Времената били трудни в новата колония, особено без безплатния затворнически труд, на който дължали до голяма степен просперитета си Сидни и Хобарт. Заселването вървяло бавно, градът бил много по-малък, селски и нецивилизован в сравнение със Сидни, но все пак след няколко години кралицата обявила Мелбърн за регионална столица и Порт Филип най-после станал независима колния през 1851-ва. Нарекли я Виктория.(Няма дори да уточнявам на кого и защо.)

И тук идва ред на най-голямата ирония в историята на Австралийския континет. Нов Южен уелс позволява отцепването на най-южната си територия (и развалянето на съвършенната геометрия на щатските граници) с нежелание, но все пак с типично английско благородство и без излишно съжаление, тъй  като новата колония не давала вид да е с нещо ценна и специална. Нито била твърде плодородна, нито особено доходоносна, малка, изостанала и непретенциозна, по-скоро тежала на бюджета на Сидни. И ново-южно-уелсци мъдро й предоставили независимост, един вид натирили я да се оправя сама(типичен английски прагматизъм).

Точно преди откриването на невероятните златни залежи във Виктория. Най-богатите в света.

Мащабите на последвалата златна треска били невиждани и нечувани в световната история. Само за първите три месеца населението на Мелбърн се удвоило и надминало най-големия дотогава град - Сидни. После продължило да се увеличава експоненциално. Взривообразно. Също като богатствата на града. Заедно с невъобразимите количества злато в хазната на новата столица растяли и амбициите на градските управници, самочувствието на жителите й, славата й сред емигрантските общности по света. Мелбърн бил превзет за отрицателно време от ирландци, германци, китайци и представители на десетки други националности, загърбвайки бързо британския си произход, неизбежно превръщайки се в столица на интернационализма и мулти-културализма. Скоро в центъра на главоломно забогатяващия град заиздигат снаги величествени обществени сгради, опват се широки (по парижки образец) булеварди, разстилат се безкрайни палаткови лагери(единствен подслон за новопристигналите имигранти, които се изсипвали от корабите с десетки хиляди). Банките никнат като гъби след дъжд, бизнесите се множат и посперират, основана е първата австралийска монетарница и първата австралийска стокова борса. Цените на имотите растат спекулативно. Всички други цени ги следват.

През 1880-та година Мелбърн е вече най-богатият град в света. Най-скъпият. Най-мечтаният. И вторият най-голям град на Великобритания (след Лондон).

В края на 19-ти век (през 80-та и 90-та) домакинства две грандиозни световни изложения, които на свой ред привличат нови посетители, каймака на света, и стимулират още по-мащабно строителство(включително най-високата сграда в света), още по-високи цени, повече блясък, още повече престиж, слава, забавления, шум, чудеса и светлини. Панаир на суетата. Мечтата на света. Пъпът на вселената. Британски журналист от това време(световно неизвестен иначе, но и до днес споменаван с крилатата си фраза) използва в своя статия израза "Чудният Мелбърн". И прякорът просто залепва на новобогаташкия град на чудесата, превръща се в нарицателно, мото, емблема и обичана фраза за всички мелбърнчани. До днес.

Да, наистина - Чудният Мелбърн! Град за чудо и приказ!

Не ще да е имало много българи тогава в Мелбърн, защото нямало кой да каже на мелбърнчани, че "много хубаво не е на хубаво" и всички били искрено и жестоко изненадани от спукването на финансовия балон. Икономическият колапс бил светкавичен, тотален и страховит (Е, ние сме виждали и по-лоши, ама както вече стана дума, българската мъдрост и опит били рядкост по австралийските земи по ония времена). Банки, финансови институции и частни компании фалирали с десетки и стотици, засягайки икономиката на цялата страна и хвърляйки Австралия в първата й Голяма депресия. Имиграцията спряла. Светът се стъписал. Златната му австралийска мечта бързо станала обеца на световното му ухо.

О Кей, да си представим сега за момент, че сте един сидненец в тази ситуация. Как ще се повлияят чувствата ви към съседското парвеню, а? Към разгулния брат-близнак, от чиито запои вас ви боли глава? Не стига че се отцепва подмолно и лукаво точно преди да открие златните си залежи, не стига че ви отнема първенството по всички показатели, изсмуква населението на вашия град и задържа развитието му, не стига че е фукльо, прахосник, мегаломан и циркаджия, ами и съсипва икономиката на страната(да не говорим, че едва не запалва гражданска война покрай въоръжените миньорски протести в Юрека)! Как смее?!Колкото и да сте благородни, колкото и да сте толерантни, каквито ще аристократи на духа да сте, признайте си, че ще ви хване яд. Аз бих била направо бясна.

Ами, чудно ли е тогава, че преговорите за обединение на австралийските колонии в обща федерация буксували? Двата най-големи града си вадели очите за щяло и нещяло, плюс че имали един куп сериозни, обективни различия да преодоляват (не на последно място разногласията по въпроса за митническите обмитявания - за колония изцяло зависима от износа на вълна и вноса на всичко останало роблемът не бил хич маловажен). Истинско чудо на британската политическа толерантност, дипломация и добра воля е подписването на договора през първата година на 20-ти век. Което е рождената дата на съвременна Австралия. Но на свой ред отваря един особено щекотлив въпрос - кой град да бъде столица на новата държава?

Най-старият? Или най-големият? Най-стабилният? Или най-богатият? А?!

Не. Не, не и не. Решението е соломоновско и гениално. Озитата най-после проявяват малко оригиналност и обявяват за столица на Австралия ... несъществуващ още град. Разположен според детайлните инструкции в новоподписаната федерална конституция "на територията на Нов Южен Уелс(забележете - изрично не във Виктория), но на поне 100 мили от Сидни"(Това ми напомня принципа "и на Вуте да му е зле". Понякога просто неудържимо ми се приисква да съм муха на стената в залата, където се вземат подобни съдбовни исторически решения - колко драма и преодоляни емоционални изблици са прикрити в подобна засукана формулировка!) Новият град ще се казва Канбера (И като никога не е кръстен на селото или съпругата на някой губернатор!). А до построяването му за временна столица (чак до 1927-ма година) ще служи Мелбърн. Разнообразни правителствени институции продължават да функционират от Сидни и Мелбърн до средата на века и даже след това. По-сложна столична организация е наистина трудно да се измисли. Евала!

Та, ето значи, затова Мелбърн днес не е столица на Австралия.

Но е все така мечта на половината свят (другата половина просто още не е чувала за него - или е невръстна, или неграмотна, или няма достъп до Интернет)

Аз не съм в никоя от гореизброените категории, тъй че естествено мелбърн ми е мечта - голяма и отколешна. От онези горещи желания, закоито Майка Тереза предупреждава, че има повече сълзи проляти по сбъднати мечти, нежели по несбъднати.

Мелбърн на екс

В продължение на половин година ми се налага да ходя в Мелбърн служебно - за по един ден всеки две седмици. Ранен сутрешен полет, такси от летището до офиса, късен обратен полет, недоспиване, на другата сутрин пак на работа. Безсмислено пропиляни часове по летищата, излитания, кацания и бързо профучаващи край колата сгради. Зърнат на кръстовището трамвай, ярка дъга над мокрите от дъжда стъклени грамади, все същата квартална гледка през прозореца на все същата конферентна зала, бърза забежка до близкия изгорен от сушата парк през обедната почивка, патици в езерото, купчини лъскави туристически брошури (от информационния център на летището)- обещаващи, мамещи, подигравателни, безмилостни, разказващи,показващи онзи Мелбърн, който аз все не мога да видя.

Мелбърн набързо. На тъгъдък. С прибежки и прехвърчавания. С отложени полети и закъснявания. Като глътнато на екс щампанско - без удоволствие, припряно, без елегантност. Като горчиво лекарство. "После первого стакана не закусываю."

При все че Бризбън и Мелбърн са в една часова зона все пак се налага да премествам стрелките на часовника - напред и назад, напред и назад до пълна обърквация, ошашвация и дезориентация - защото в Куинсланд си нямамаме лятно часово време. Което си е съзнателно взето решение на щатско ниво (каквито и да са безумните аргументи за подкрепата му) и ние си се гордеем с него, но то разбира се дава повод на мелбърнци да се заяждат, че Бризбън бил с един час и 50 години назад от Мелбърн. Фукльовци!

Голямата слава на Мелбърн е климата му. Да не си помислите обаче, че се слави с добро! Столицата на Виктория предлага най-изгодната климатична сделка в света - четири в едно. Демонстрира 4 сезона в един ден - може и сняг да ви вали, и дъжд да ви пере, и слънце да ви опърли, и ураганен вятър да ви издуха. Малко преувеличено - мислите си - и аз така. Поради което пътувам с памучен костюм и затворени обувки - компромис между късите ръкави и джапанки, с които ходя в Бризбън и шлиферите и шалчетата, които си представям, че са подходящи в още пролетния Мелбърн. Утринната светлина е ярка и бистра, ветрецът хладен, зелените корони на дърветата в сочното зелено на пролетта, още неопърлени от огъня на лятото. Потръпвам зиморничаво в лекото си сако. Обедната почивка ме сблъсква с мощта на мегаватово лъчение отговорно за най-страшната мелбърнска слава - опустошителните пожари. 35 градуса. На сянка!!! На това ли му викате пролет, бе?! Обувките ми се нажежават непоносимо. Докато да намеря сянка да се скрия и носът ми вече се е зачервил като на полска туристка. Ако не беше яркото му болезнено доказателство, късно вечерта щях да си мисля, че съм сънувала обедните жеги, докато треперя неудържимо, прекосявайки летищния паркинг. Цифрите на електронния термометър ме огряват улсужливо с кехлибарено зарево - 8 градуса. М-да. 4 в1.

Следващите бързи, задъхани посещения са все в същия дух. Разнообразени от пролетни дъждове,  градушки, горещи вълни, повреда на трамвайните линии, която успешно превръща целия град в лудница, летни пожари, суша, служебни вечери в елегантни ресторантчета в Сейнт Килда, Формула 1, конни надбягвания (последните две - зърнати само отдалече в кафе-паузата). Все същите скучни тричасови полети. И все същите шарени брошурки. "После второй тоже не закусываю."

Накрая естествено ми писва от нездравословната диета на глътнатото на екс шампанско. Грабвам Пътешественичката и я водя в модната столица на Австралия. За уикенда. С леко въоръжение -  само с фотоапарат и кредитна карта. Този път смятам да замезим.




Гласувай:
3



Следващ постинг
Предишен постинг

1. анонимен - aaa1
03.10.2011 12:27
Брилянтно описание и наслада не само за очите, но и за душата! Благодаря за прекрасното пътешествие)))))
цитирай
2. анонимен - Posting
23.01.2012 05:30
Viarno na 100%.obi4am Melbourne obi4am TOZI grad.az JIVEA TUK.
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: bella2008
Категория: Лични дневници
Прочетен: 734621
Постинги: 111
Коментари: 415
Гласове: 690
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031