Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
24.09.2011 11:29 - Кук Тутанкамон и Пуйеуе
Автор: bella2008 Категория: Лични дневници   
Прочетен: 1862 Коментари: 0 Гласове:
3

Последна промяна: 26.09.2011 03:36

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg

Една от най-често споменаваните забележителности на мелбърнския център е Къщата на Кук, както всички й викат и някой невнимателен разсеян турист от мой тип може като нищо да вземе да се обърка и да си помисли, че може би по някое време прославеният британски мореплавател Капитан Кук е живял в Мелбърн. Да ви спестя съмненията - не, не е. Не е дори стъпвал на територията на щата Виктория.

После, след малко по-внимателно вглеждане вече фокусираният върху темата турист забелязва, че къщата не е на "Кук", а на "Кукс" т.е на семейство Кук, и че всъщност е домът на родителите на капитана. (!!!!) Тук пък, всеки запознат с темпоралната теория за праволинейността и еднопосочността на времевия вектор ще повдигне озадачено вежда. Ако лейтенант Кук е "открил" Австралия и предявил за първи път претенциите на Британската империя над Южния континент как тогава е възможно родителите му да са живели в Мелбърн??!! Машина на времето? Времеви парадокс? Хроно-дефект в тъканта на вселената? Фалшификат?

Решаваме да проверим лично.

Къщицата се намира насред традиционен разкошен английски парк в центъра на града - Градините Фицрой. Необичайно студената зима е обезлистила европейските растителни видове и пожълтила тревата, но дори климатичните аномалии са безсилни пред непреходната елегантност на столетните дървета, правите като конец алеи, изящните чугунени пейки под величествените кафенеещи корони. Дървени табелки в декоративния стил на все същия 19-ти век, в който е създаден и паркът ни отвеждат до къщата. Тухлено-каменна обрасла с бръшлян. Много симпатична. И абсолютно истинска.

През 1934 година домът на родителите на Капитан Кук в Грейт Ейтън, Йоркшир бил закупен от австралийски бизнесмен, опакован старателно барабар с чески от бръшляна и доставен с кораб в Мелбърн под формата на голяма купчина стари камъни и ръчно правени тухли. Реставратори възстановили грижовно къщицата до последния детайл. Всеки камък и тухла били поставени обратно точно на предишното им място. Което според някои прави скромното семейно обиталище абсолютно автентична историческа сграда. Други спорят, че критериите за автентичност били различни, но факт е, че къщата на Джеймс и Грейс Кук днес наистина е в Мелбърн. Построена оригинално през 1755-та тя е най-старата сграда в Мелбърн. Място за всенародно поклонение пред легендарния откривател, без когото съвременна Австралия не би могла да съществува. Само че с една малка подробност - лейтенант Джеймс Кук не е роден и не е живял сред 250-годишните стени. Той бил вече отплавал далеч от родните брегове, когато родителите му построяват семейната къщица. Човек неволно възкликва: Уау, колко велик трябва да си, за да се превърне в национална светиня домът на баща ти?!

Къшичката е малка, тясна, толкова скромна като разгъната площ и обзавеждане, че  се чувстваме като слоници в стъкларски магазин. Двете миниатюрни спалнички на горния етаж са с размерите на кухненски килери - побират по едно тясно дървено легло и толкоз. Стълбището е толкова стръмно и тясно така че двама души не биха могли да се разминат (А някои ръгбисти със сигурност биха заседнали.)  Дневната с огнището , в която очевидно е протичъл животът на семейството не е много по-различна от българска селска къща от същия период - белосани стени, проста дървена маса и столове, голямо огнище, полици с разни бакърени и глинени съдове. Дрехите изложени като част от експозицията ме изненадват отново с детските си размери. Възможно ли е хората от онова време да са били толкова по-дребни от нас? Нищо чудно, че се чувствам тромава и несързамерна в дома им.

С облекчение излизаме в дворчето (без нищо да сме съборили или счупили в кукленските стаи), където сред кокетна зеленчуково-цветна градинка се намира и бронзовата фигура на капитана. Надписи пред протрития дървен праг поясняват, че макар Капитан Кук да не е живял в тази къща, то кракът му е прекрачвал прага й - посещавал е родители си поне веднъж или дваж. (Малко като ония мраморни плочи, които красяха накои сгради в България - тук на тази-и-тази дата другарят Георги Димитров произнесе историческа реч пред работниците на еди-кое-си предприятие) Поради многобройните спорове за историческата значимост на точно тази постройка в историята на Австралия повечето надписи се фокусират не върху живота и пътешествията на Капитан Кук, а по-скоро върху музейната стойност на постройката, убедително представяща английският селски бит и ценности на същите тези хора, които много скоро ще тръгнат да прекосяват паралели и меридиани и да колонизират новооткритата от йоркширския лейтенант Южна земя.

Прекрачваме още веднъж през белязания от времето праг с издълбаните инициали Д и Г на гордите собственици на дома. Исторически източници твърдят, че това е било "къщата на мечтите" за Джеймс и Грейс Кук, които прекарали по-младите си години и отгледали бъдещия славен мореплавател в много по-малък дом. По-малък от това?! М-да, великите често имат скромно начало. Отдалечаваме се по добре преметената от зимния вятър алея потънали в смирение и размисъл.

Безплатният кръгов трамвай с историческа дървена мотриса ни откарва с делово потракване до следващата дестинация. Имаме уговорена среща с млад чаровен принц, наследник на могъща династия и световно-известна медийна звезда. Разпознаваме отдалеч лика му на рекламните билбордове пред музея. Сияещ в злато и лапис лазули.

Оказва се, че не сме единствените поканени - опашката пред касите за билети е на няколко реда, тълпите пред кафенетата и тоалетните са деморализиращи. Разбира се, фотоапарати и телефони са абсолютно забранени и не мога дори да си отнеса снимка с домакина на добре организираната лудница, в каквато бързо се изражда нашето височайше посещение. Още една километрична опашка и най-после тежките дървени врати на експозицията се отварят широко, за да пропуснат тълпите към вътрешността на гостуващата от Египет гробница на Тутанкамон.

Е, не самата гробница, но артефактите, намерени в нея. Това е една от най-известните пътуващи изложби в света, кръстосваща страни и континенти вече близо век (от откриването си през 1920-та година) Посещава Австралия за първи път и е в Мелбърн само за няколко седмици. 
Всички живо иска да я види и  билетите са изкупени отдавна. Ние успяваме да се вредим само защото е делничен ден и никое време.

Първо се запознаваме с родителите на императора-бог. (Баща му Аменхотеп бил голяма терца  - cъвременните основатели на религиозни секти и общности имат много да учат от него.) И после - със самия Тутанкамон (Известен в детството си като Тутанкатен.) Блуждаем дълго сред детските му играчки, прибори и мебели, въздишаме пред изящните бижута, елегантните резбовани масички и кутии, сричаме и бъркаме имената на десетките богове, благоговеем пред могъществото на фараона, дивим се на пищната изработка на няколкото саркофага, затворени един в друг като полегнали гигантски матрьошки. И тайничко се чудим, ако всички тези мебели и аксесоари са били измислени и създадени толкова хитро, красиво и прецизно още в древен Египет, с какво за бога са се занимавали дизайнерите през следващите 5000 години?

Като нямам снимка с фараона поне си отнасям свитък с името ми изписано с йероглифи. Бъдещата археоложка се сдобива със статуетка на Басет - богинята-котка.

Оцеляваме през остатъка от следобеда и зимния мелбърнски студ благодарение на щастливо откритие - френско бистро с добре разпалена печка, добре подбрано меню с вина, интересни специалитети и страхотен готвач, който лично излиза от кухнята да ни се извини и да настоява да не плащаме десерта, защото суфлето с круши се вдигнало само 8 сантиметра, а не задължителните 12 каквито са изискванията на високите френски кулинарни стандарти и е едва ли не срам за майстора си. Утешавам го, че бунтовното суфле е вече безпощадно наказано за с лъжици и няма да е в състояние да свидетелства срещу създателя си. Напразно. Налага се да обещая тържествено, че следващия път като сме в Мелбърн ще дойдем пак непремено, за да ядем истинско високо-бухнало суфле и да дадем на (абсолютно безпричинно) засрамения готвач шанс за реванш.

Истинското мелбърнско приключение ни чака на летището. За да си спестите някои неловки моменти и физически неудобства свързани с многочасово бивакуване на международна аерогара послушайте съвета ми - не тръгвайте да летите (дори на скромни разстояния с националните си вътрешни линии) без да сте се осведомили най-подробно за моментното настроение и състояние на всички активни вулканични зони на планетата. Всички. Без изключения. Защото, както историята учи, вие може да се прибирате от Барселона в София да речем, и изобщо през ум да не ви минава да припарвате дори до ледените красоти на Исландия, но това спасява ли ви от безчинствата на Ейяфятлайокутл или както там се казва негово грандиозно пушещо височество? (Вулканокръщаването в Исландия е трябва да специална привилегия на котките. Вулканологът пуска домашния си любимец да се разходи по клавиатурата и каквото непроизносимо буквосъчетание се получи бива увековечено в името на кратера. После цялата нация се кротва в потриване на ръце и нетърпеливо очакване някой от многото им активни вулкани да се разпуши и те да гледат сеира на света, опитващ се да срича 16-буквените скоропоговорки) Не, нали?! Висите си на летището с разноезичните тълпи, или самодоволно се прибирате с автобус - да му мислят живеещите отвъд морета и океани.

Е, латиноамериканските братя на Ейяфла-ла-ла няма да останат по-назад я! Веднага се запрятат и издухват малко димни гръгчета над южното полукълбо. Поне името на чилийския вулкан е по-произносимо - Пуйеуе, но последиците от плагиаризма му са все тъй обичайния-ред-на-нещата-нарушаващи. Мелбърнското иначе светло, удобно и уредено летище се е превърнало на нещо средно между бомбоубежище, бежански лагер, стачка на транспортните работници, международен фестивал и хипарско сборище. Със заемки от анархистичните новините от Гърция. Електронните табла греят в празнично червено - отложени и прекратени полети, високоговорителите бълват нескончаеми обявления с мелодичен изказ, но все в същия  отложено-канцелиран дух, кафенетата правят безумен оборот, макар и само от кафе и вода - друго вече няма, пътниците (т.е. потенциалните такива) се въргалят по земята - копче да ти се скъса, няма къде да падне и се упражняват в електронни комуникации. На всякакъв размер устройства. И всякакви езици.

За да не скучаем излишно, отлагат и нашия полет няколко пъти. С допълнителен елемент на изненада - сменят неколкократно и изходния гейт. Накрая прилагат последен трик за заблуда - противоречиви съобщения: светлинното табло твърди, че полетът ни е затворен, докато стюардесата обявява по микрофона, че започва проверка на билетите. Все пак не успяват да се отърват от нас - качваме се благополучно на борда. На правилния самолет. И даже стигаме безаварийно в Бризбън. След полунощ. Със само шест часа закъснение.

Сега като стана дума, чудя се кой вулкан не е изригвал наскоро, че пак ми предстои пътуване.





Гласувай:
3



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: bella2008
Категория: Лични дневници
Прочетен: 734832
Постинги: 111
Коментари: 415
Гласове: 690
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031