Яздеща с вълните


Ако си мечтаете да карате воден джет значи нямате акъл. Ако пък вече сте карали, то предното твърдение е доказано - малкото ви разсъдък е станал тотално негоден за употреба, разбит добре на айрян с хомогенна, ненагъната консистенция. Еми, добре дошли в клуба!

Аз да си призная хич, ама хич не обичам ревящи, свистящи, скоростни машини с мощни двигатели. Особено пък морски. Не мога да понасям нахалството и оглушителната врява, която джетовете вдигат по плажовете. И никога не съм си мечтала да се подвизавам като плажен гамен с джет. Затова с домашната ми Любителка на високи скорости сме се записали на джет-ски екскурзия, ама не на плажа, където да разплакваме с безумни децибели децата и да стряскаме майките им, а на дълго лъкатушно пътешествие между островите на архипелага Уитсъндей. В открито море. С маршрут и професионален водач. Целодневна.

Високите скорости започват още при запознанството ни с инструктора. Устата му се отваря и затваря с такава бързина, че със сигурност нарушава няколко физични и поне един речеви закона. Граматиката пада свидна жертва на превишената скорост. В комплект с фонетиката. Не сварвам да чуя, камо ли да слушам какво говори. Инструктажът свършва още преди да съм разбрала, че е започнал и вече ни раздават листовки да попълваме. С тестове! Устата ми е пресъхнала от ужас, а още сме на сушата.

От теста става безпощадно ясно че: няма правила за разминаване с насрещно/косо/напреко идващ трафик, просто е препоръчително да спазваме дистанция; желателно е да избягваме сблъсък с живи същества във водата - акули, хора, делфини, гигантски костенурки (не са споменати медузи и крокодили, но това не ми пречи да си ги представям най-образно в разнообразни джет-колизии); завой се прави с даване на газ, не с отнемане, както сме свикнали да завиваме с автомобилите и ограничението на скоростта в открито море е за минималната, не максималната такава - минимум 50 км/час. Последното ме изненадва, но не ми изглежда особено страшно на фона на ежедневния ми шофьорски опит - 50 километра си е бавничко градско каране, нали така?!

Нямам време за умуване и сравнения, защото инструкторът с бясна скорост ни изтръгва химикалките и тестовете от ръцете. Все тъй припряно ни раздава защитни костюми, спасителни жилетки, шапки, очила, бутилки с вода и не сварвам да видя още какво, докато с другата ръка вече събира дрехите и личните ни вещи в найлонова торба. Не човек, а торнадо! И устата му не спира да мели. От старание да чуя поне част от всичките му указания, заръки, препоръки, информативни сводки, шеги, лични мнения и риторични въпроси не успявам дори да се стресирам подобаващо по повод на предстоящото преживяване. (Ужасно, ама ужасно ме е страх от високи скорости. И от водни стихии. Разбирай морета и океани, пък били те коралови, тихи или от други някакви разновидности.)

Вече на кея, немеещи пред сияйната техно-хубост на 430 коня натикани в обтекаема пластмасова кутия с японски дизайн, двойна седалка и кормило, получаваме малко специфична информация за настоящите морски условия - умерен вятър и вълни по метър и нещо. Със зайчета. Идеално време за разходка по островите - според човека-торнадо - най-доброто от седмица насам! Идеално гладкото изумрудено огледало на добре защитеното яхтено пристанище не ми дава никакъв повод за съмнения в твърденията му. Междувременно вече сме обяздили конете (под завистливите погледи на абсолютно всеки мъж и кучето му на брега), завъртяли сме ключовете в стартерите и сме се цопнали  във водата с колективната грация на ято танцуващи двуглави лебеди. (Девойката кара, аз го играя втора глава.) Въртим се бавно около себе си в самовлюбен транс. На безопасно растояние един от друг. Четирите джета се подреждат в разтеглена колона подобно на патенца след майка си, водачът ни подканва с жест да го следваме между яхтените стоянки с предпазливата скорост от точно 7 километра в час (показва ни настоятелно с пръсти), танцуващите лебеди излизат от вглъбението си и потегляме. (Тук му е мястото за малко музикална класика зад кадър - увертюра от "Лебедово езеро")

Първите три минути са идилична разходка сред закотвените в редици яхти. (Чайковски е сменен от "Диана експрес" - Над морето изгрява денят. И блестят върховете на мачтите...)После излизаме от тесния канал, ускоряваме внезапно скоростта и някой започва да пищи с всичка сила в главата ми. Даже май и в гърлото ми. С моя глас! Достатъчно мощно, за да надвика свирепото ръмжене на 40-те дузини коне под нас. Защо конете ръмжат, а не цвилят да речем, и откъде-накъде вълнението се характеризира с наличие на зайци, а не на някоя по-вероятна морска твар е честно казано последната ми грижа в момента. Много повече бих искала да знам кой и защо си присвоява правото да ползва гласа ми за такива неподходящи и неособено доблестни дейности като нечленоразделно истерично пищене, сподавени вопли и неясни отчаяни молби. Семейното ми превъплъщение на Шумахер явно също е заинтригувано, защото отпуска рязко газта и в настъпилата относителна тишина излайва през рамо "Мамо, моля те престани!!" Кой? Аз??!!! Аз изобщо нищо осъдително не правя. Даже напротив - много старателно следвам инструкциите да се държа здраво за водача на превозното средство и да се накланям заедно с него (в случая с нея) навътре към завоя, за да не нарушавам баланса и да помагам в управлението на своенравната конница. Опитвам се да кажа нещо много кратко (защото не мога да се надвиквам дълго с шума на двигателя) и убедително (за да не се налага да спорим в такъв критичен момент от пътешествието - на практика още не сме дори потеглили), но с ужас чувам от устата ми да излизат все същите несвързани, приплакващи молби:"Моля те, моля те, моля те!!! Карай по-бавно! Много, много, много те моля, не вдигай по-висока скорост! Ужасно ме е страх! Ох, моля те, моля те, моля те! Виж какви големи вълни!" На което детето съвсем основателно (дори аз трябва да призная) отговаря с известно недоумение и неприкрит сарказъм:"Аз не бях дори вдигнала 40. Нали знаеш че трябва да поддържаме минимум 50 километра в час?" Да, знам. "Мамо, моля те успокой се!" - с наставническия тон, който аз използвах преди 12 години за разговорите ни на тема призраци/крадци/чудовища/извънземни в тъмното зад прозореца на детската стая. Засрамена обещавам тържествено да си държа устата затворена.

Удовлетворената джет-водителка дава рязко газ (още не е свикнала с чувствителността на ръчката), ускорението ни подхвърля мощно нагоре и назад (добре че и двете сме се вкопчили с всички възможни крайници в хлъзгавия мустанг под нас) и пищенето започва отново. Фалцетно и без особени вариации в молитвената тематика. Единствената разлика е, че този път притежателката на половината ми гени (трябва да е придобила по-качествената половина, щом не е наследила фобията ми от високи скорости) ме игнорира напълно, привежда се напред с напрежението на готова за скок пантера и ни понася вихрено по изгладената синусоидна следа на предходния джет. Аз съм се залепила за гърба й като пощенска марка и си мечтая страстно да я върна на сигурно място в утробата си, където няма да има достъп до джетове и други скоростни машини.

Слаломираме по нещо като пъртина, издълбана от другите джетове сред силно насечения воден терен от неспирно издигащи се остри връхчета и внезапно пропадащи падини. Всяка секунда ни отдалечава от брега, вълните стават по-високи и вятърът се усилва. Водните пръски се забиват болезнено в незащитените ни кожи, дори с плътно прилепналите очила стискам неволно клепачи под всеки мощен абразивен шамар. Широкополата шапка е отдавна отвяна от главата ми и вързанките се впиват дълбоко в гърлото ми в ефикасната давеща хватка на професионален удушвач. Изумително, ама това не намалява ни най-малко способността ми за виене и пищене. И защо за Бога тия джет-неща нямат никакви дръжки, обезопасителни колани, седла или други някакви средства за захват??!! Шофьорът - много ясно - се държи за кормилото. Но как се предполага аз да се крепя на гърба на всичките 430 коня?! И защо в инструкциите за безопасност нямаше нищо споменато по въпроса??

Опитвам се да отделя поглед от ужасяващо увеличаващите се цифри на спидометъра. Мижам и пищя още по-отчаяно от старание, но нищо не помага - дори със затворени очи усещам постоянния натиск на ускорението, чувам усилващия се грохот на мотора, усещам втърдяването на мускулите на шофьорката и затягането на гаротата около гърлото ми. Страхът еволюира в ужас, паника и сюблимира в писък. Въпреки усилията на безстрашното ми момиче дистанцията между нас и предния джет се увеличава непоколебимо. Пука ми! Важното е да не се пребием. По-добре така. Не се опитвай да ги настигаш! Поддържай постоянна скорост! - каканижа настоятелно ту в лявото й, ту в дясното ухо (според това какъв завой правим и накъде се накланяме в момента), но скоро съм принудена да оттегля последното си изказване. Изоставането ни има един непреодолимо, безжалостно неблагоприятен ефект - гладката следа, оставена от предния джет, по която се движехме с лекота е вече заличена. Островърхи стъклени пирамидки израстват внезапно на пътя ни в най-непредвидими конфигурации, срещат се и се възправят с обединена мощ или се сриват жалки току пред носа на Ямахата. Гонят се, боричкат се, крият се една от друга или се прегръщат влюбено. Машината не е достатъчно маневрена, за да ги избягваме и скоро пътуването се превръща в дива поредица от челни сблъсъци и неочаквани ускорения, бясно мятане и внезапно пропадане. Спидометърът полудява. Налагам си да не го гледам. И без това ми е достатъчно трудно да се държа на седлото, нямам нужда от допълнителни стимули, за да изпадна в състояние на перманентна дива паника. Морската повърхност пред нас наподобява пиковете на кардиграмата ми. Водачът на групата най-после забелязва, че сме безнадеждно изостанали (в непростим разрез с правилата на екскурзията и неговите лични настойчиви съвети) и дава сигнал за спиране. Не мога да повярвам на късмета си - живи сме, даже всичките ни крайници изглежда като да са си на място още, никой не кърви в смъртна агония и навярно сме преполовили растоянието до най-близкия остров. За съжаление имам неблагоразумието да погледна часовника и това убива всичките ми положителни мисли - от началото на екскурзията ни са минали 10 минути. Десет минути!!!! Какво ти преполовяване, ние не сме дори започнали! Според предварителните инструкции само първият ни преход е повече от два часа. И последната капка надежда се изтича  от тялото ми. Водачът дава знак да сменим местата си в ескорта и потегляме. Гаротата ме души безмилостно. Защо не свалих проклетата шапка докато бяхме спрели?!! Водни пръски впиват милиони хищни стъклени зъбчета в плътта ми.

Момичето-герой успява да ни удържи в курса и на гърба на бесните жребци през следващите два часа. Почивките са кратки, само колкото да позираме театрално ухилени  пред някое островче, приказно пясъчно плажче или милионерска къща в забутано заливче. Отчаянието ми не познава граници. Мечтая за сушата страстно като корабокрушенец. Сляпа за хубостите на водната шир. Глуха за песента на моторите.  

Ни живи, ни умрели слизаме на курортисткия плаж на подходящо наречения Дейдрийм Айлънд (остров Дневен Сън). В моите очи скромният туристически комплекс се издига високо в ранг на блян и сбъдната мечта. Земя!

Нито забелязвам какъв е обяда, нито усещам вкуса му. С Шумахерчето сме прекалено заети да си разказваме една на друга колко ужасно много сме се страхували и колко по-ужасно повече се страхуваме от предстоящите още няколко часа изпитания. Естествено, много бързо стигаме до фазата на съперничество - за мен беше по-страшно, защото трябваше и да карам, и да слушам писъците ти; аз се страхувах дори още повече, защото не карах и не виждах добре зад гърба ти; не, по-страшно беше отпред, ти ме стискаше толкова силно, че не можех да дишам; аз не можех да дишам заради проклетата шапка. Най-неочаквано се сдобивам с шампионската титла в състезанието по-по-най-страхлив, когато откривам невъобразимо дълбока и внезапно адски болезнена кървава рана от вътрешната страна на петата си. Нямам идея как се е появила (макар че имам май мъгляв спомен за отчаяно притискане в пластмасовите хълбоци на японския необязден звяр с точно тази част на ходилото), но е достатъчно покъртителна, за да ме изведе далеч напред пред претендентката - тя не успява да открие по себе си необясними трамви, поне не видими такива (иначе и двете се чувстваме като разглобени от всичкото блъскане и мятане) и за момент изоставяме темата. Точно навреме, за да чуем, че ще ни водят в аквариума. Душата ми засиява от щастие - всичко, което отлага връщането ни на плажа ме изпълва с детска радост и вълнение. Готова съм да шепна благодарствени молитви, ако само знаех, към кого да ги насоча.

Посещение в акулската детска градина не се котира особено високо в личната ми класация на "Преживявания за които съм готова дадам дясната си ръка". Обикновено. Но днес горният мо десен крайник като нищо може да бъде пожертван в името на живородните. Зяпаме дълго малките акулки в аквариума, попипваме благоговейно острите зъбци на сушените шипове на рибата-меч, бълваме шумни широки гласни пред потресаващите снимки в експозицията. В изкуствената лагуна на хотела се редуваме да храним рибите, да държим акули с ръка, запознаваме се с гигантски черни като нощ морски манти и стотици пъстри коралови рибки, слушаме без много съчувствие пледоарията на защитниците на акулите (много от тях били също застрашен видове, представете си). задавам безброй глупави въпроси само и само да удължа престоя ни в акулариума, но накрая дори любезния морски еколог схваща плитката ми хитрост и ни отпраща по живо по здраво. Аз вече откровено си накуцвам и петата ми кърви тревожно. Което ме хвърля в нови тревоги - нали акулите надушвали капка кръв от незнамсиколко километра. Ами, ако ме надушат, докато сме на джета и се блъснат в нас??!!

Полежаваме на едрия коралов пясък, докато чакаме група мюсюлмански девойки с фереджета и дълги рокли да се повозят до насита с нашите джетове. Гледката е уникална и си заслужава. После поим конете с гориво и пак се мятаме по седлата.

Битката с водната стихия по обратния път до Еърли Бийч е не по-малко кръвопролитна, чутовна и славна. Вятърът се е усилил болезнено, вълнението се  повишило зловещо, слънцето пече изпепеляващо. Погълнала съм вече двугодишната си дажба от сол. Препускаме диво през изумрудени планински вериги от стъкло. Които ни млатят яко с кристални боксьорски ръкавици. От грохота на двигателя не чувам рева на тълпите, но все пак усещам, че има нещо дълбоко несправедливо, нечестно в боксьорския мач. Май сме попаднали в грешната категория и съперникът ни превъзхожда стократно. Смелата ми шампионка се опитва да му избяга - привежда  се бързешката, прави резки завои и понякога успява да ни измъкне от поредния унищожителен удар, но е повече от ясно, че нокаутът е само въпрос на време. Ние сме изтощени, а противникът е неуморен. И безжалостен.

Протривам си брадичката от усилие да я притискам в грапавата спасителна жилетка на смелата джет-водачка. Солената вода налива сол в раната на петата ми, превръщайки пътуването в инквизиция, а мен в мъченица. Ако ме изяде акула ей сега, ей тука в архипелага на Света петдесетница църквата ще има всички основания да ме канонизира. Мъченица на туристическата индустрия. А пътеписите ми  прекръстени на "Житие и страдание грешнаго туриста" ще с епродават по агенциите за водни и екстремни спорове като индулгенции.

Предполагам че щях отдавна да съм припаднала от страх или поне изпаднала в кататония, ако не се налагаше да гледам на четири очи да не блъснем морска костенурка. Или акула. Или рибарска лодка. Кит, делфини, гигантска медуза, шамандура, водолаз, плувец, крокодил. Нещото за което изобщо не гледам, с ни едно око, е самолет. Приводнява се без всякакво предупреждение в залива отляво и се устремява  с още бясна скорост и адски вой право към нас. Не че има каквато и да е вероятност детето да не го е забелязало (освен ако не е изгубила едновременно и зрението и слуха си от неистовия океански побой), но аз просто не мога да се сдържа. Еднообразните писъци се разнообразяват с наистина оригиналното:"Самолет! Самолет! Самолет!" все едно съм петгодишна и скандирам задължителния детски поздрав към всяко сребристо летателно средство прекосило въздушното пространство на детската градина:"Самолет, номер пет, давай газ за Бургас!"

Измъкваме му се умело на самолета (той не си и дава много зор да ни преследва) и след безкрайно дълъг преход под изпепеляващото следобедно слънце се добираме живи до закътаното яхтено пристанище. Не мога да повярвам. Разминах се с канонизирането. Ако имах останал глас след всичкото пищене, щях да пея. Ако бях в състояние да изпитвам каквито и да било чувства, щях да плача. Ако бях съхранила каквато и да било вяра и надежда, щях да се моля. Ако можех да се държа на краката си, щях да танцувам. Ако имах поне две функциониращи гънки в мозъка, щях да съчинявам поема. Ако можех да контролирам мускулите на лицето си, щях да се смея. Но не мога.
И нямам.

Човекът-торнадо настоява да се държа за рамото му докато слизам на кея. Понечвам да отхвърля пресилената му куртоазия, но не успявам, защото секунда по-късно най-неочаквано се оказвам увесена на врата му. Не от внезапно пламнала привързаност и страст. Краката ми ги няма! Или са загубили връзката си с главния процесор. По никакъв начин не могада накарам двата чужди израстъка под мен да се държат подобаващо и да поддържат вертикалната ми позиция. И нищо чудно - сдобили са се с поне по шест коленни стави. Сякаш по време на плаването съм била разглобена на безброй мънички парченца и после сглобена набързо от неквалифициран китайски селянин в първия му работен ден на поточната линия. От резервни части. С много въображение, но без придържане към основния модел. Единствената ми утеха е, че не съм само аз. Младежите в групата също се полюляват несигурно и търсят опора за перилата.

Ходенето с помощта на произволно сгъващи се крайници е изпитание на волята за което няма дори да се опитвам да разказвам. Нямам спомен как сме се добрали до леглата си в хотела. Помня само, че цяла нощ се събуждах от болка. Следващото утро е нагледен урок по анатомия - няма мускул, става, сухожилие или мека тъкан, която да не ме боли. За повечето от тях никога не съм подозирала, че съществуват. Не се радвам особено да открия, че ги притежавам. Дупката в петата ми е толкова дълбока, че три месеца по-късно, посред зима, още ще ходя с джапанки, защото няма да съм в сътояние да обуя обувки. Повредите в мозъка ми няма никога да се възстановят напълно.

А, и смених житейското си кредо. Сега гласи:"Никога повече!"

respect