Какво е общото между Първата световна война, непълен комплект от дванайсет апостоли, лондонският мост, Голямата депресия, Киану Рийвс, 180 корабокрушения и новозеландски политически скандал от 1990-та година?

А сега,де!

Подсказвам: отговорът е не само най-големият военен мемориал в света, но и един от най-популярните туристически маршрути в Австралия. На практика най-популярният. Винаги в топ 5. И даже номер едно. Понякога.

Добре де, ако още не се сещате, четете нататък.

Да предположим, че сте кмет на малко крайбрежно градче в югоизточна Австралия в края на Първата световна война и станете свидетел на нерадостната съдба на завръщащите се от фронта войници - не само ранени, с психични травми, но също загубили пред-военната си работа, често неспособни да се адаптират отново и отчуждени от семействата си, без доходи и без перспективи в ширещата се следвоенна криза. Какво бихте направили, за да им помогнете? Аз честно казано не знам, нищо не ми хрумва, но за щастие жителите на градчето Гилонг (и цяла Австралия) имали късмет с много по-кадърен от мен градоначалник, който видял в разгръщащатa се пред очите му национална драма не повод за вайкане, а уникална възможност. Повод да се създаде нещо стойностно, нещо което не само да осигури занимание и препитание за хилядите завърнали се от фронта обезверени мъже, но и да остане за бъдещите поколения като грандиозен мемориал на загиналите в най-голямата война в историята - Великата световна война (Тогава никой още не подозирал, че мнозина ще доживеят да бъдат свидетели на дори още по-страшна и по-кръвопролитна такава.  И още не ги номерирали.). Името на кмета е Алдерман Хауърд Хичкок, а новаторската му идея била да построи Великия Океански Път.
Защо пък "велик"?
А, защо пък не?! Според мен кметът Хичкок имал великолепно чувство за драма и успешен маркетинг - великите неща се продават много по-успешно, великите идеи намират повече поддръжници, великите начинания привличат повече финансиране и интерес от медиите. Великите неща остават в историята. Загиналите във Великата война заслужавали мемориалът им да бъде велик. Нещо като австралийска версия на "Велик е нашият войник. Велик, велик, велик!"

Добре де, велик, ама какво път толкова - път, чуди се всеки, който не е имал късмета да се повози по 251-километровата спираща дъха серпентина. Ами, това: пропътуването на цялото растояние от 251 километра било абсолютно немислимо по суша до края на 19-ти век и малките градчета, накацали по отвесните скали и приказните плажчета на едно от най-красивите крайбрежия в света се свързвали помежду си и с останалия свят само по море. Дори в началото на 20-ти век сухопътната екскурзия между две съседни селца траела с дни. Водният транспорт и снабдяване от своя страна не били никак надеждни, тъй като океанският бряг в точно тази част на света имал сприхав и недружелюбен нрав - повече от 700 кораба са круширали или изчезнали по крайбрежието на щата Виктория и 170 от тях са намерили края си именно край опасания от Великия океански път долен десен ъгъл на континента. Та така - построяването на път било отколешна мечта на жителите на тези забравени от всички непристъпни отнийде пущинаци, но разбира се нямало пари. (Това да звучи познато?)

Кметът Хичкок основал тръст и започнал активно набиране на средства, включително големи суми, изкрънкани от федералното правителство и от щата Виктория в помощ на завърналите се от фронта войници. Стрителството започва с първа копка с кирка през 1919-та година и продължава до 1932-ра с все същия основен инструмент.



Само с кирка, лопата и количка, с голи ръце и гол инат, с отчаяние и предимно от безизходица, може би понякога с вдъхновение, но винаги в мизерни, невъобразимо лоши битови и хигиенни условия героите от войната, а по-късно и пострадалите от депресията прокарват път през 250 километра отвесни канари, надвиснали над изгризания от океана югоизточен австралийски бряг. В памет на загиналите си другари. И с надежда за бъдещето. Най-красивият автомобилен маршрут в света! Пресата не се свени да го сравнява и класира далеч пред такива интернационални лидери в главозамайващите гледки като френската Ривиера, Сан Франциско Роуд и прохода Були в Нов Южен Уелс.



Официалното откриване било грандиозна, величествена гледка на тържествено дефилираща процесия от 40 автомобила, начело с губернатора, стотици посрещачи подредени в шпалир във всяко от свързаните чрез Великия Океански път градчета и селца. Личният автомобил на Хичкок също участва в процесията, макар, че Бащата на пътя, както остава известен в историята, не доживява да види отрочето си.



Този триумф на на пътно-транспортната инженерна мисъл, завършен сред икономически депресии и следвоенни несгоди бил всъщност тясна еднолентова, еднопосочна пътечка (нямало уширения за разминаване), с такива остри завои, стръмни сипеи, теснини и откровено самоубийствени участъци, че дълго време бил смятан за едно от най-опасните приключения в страната. Може би дори в света. До края на 60-те години Полицейската академия го използвала за обучение в екстремно шофиране, а прекосяването на цялата 251-километрова отсечка се смятало за върховно постижение и проява на героична мъжественост за оцелелите подобно неблагоразумие.

Разбира се щатът Виктория продължил да инвестира в разширяване и обезопасяване на трасето през остатъка от двайсти век (и не е спирал до ден днешен), в резултат на което днес Великият океански път се фука с такива екстри по последна мода на пътното строителство като: две ленти(свидетелствам от личен опит), които са отворени през по-голямата част от годината, мантинели, множество отбивки за тежкотоварните камиони и любителите на гледки, светофари в курортните градчета, прилично гладък асфалт, пътна маркировка и т.н. нечувани в по-ранни исторически времена подобрения.

ОК. За Първата световна, депресията и корабокрушенията стана вече ясно. Обаче къде е Киану Рийвс в цялата тази работа? Добре де, ще стигнем и до него. Но първо трябва да потеглим от Мелбърн.

В тъмното и мразовито нечовешки ранно утро на рождения ден на кралицата (ужким - тя жената всъщност въобще не е родена през юни, ама карай, няма сега да им придиряме на австралийците, хрумнало им да си празнуват по средата на годината, дават ни официален почивен ден хората, няма да се заяждаме за глупости, я - където април там и юни) се нареждаме дисциплинирано по местата си в туристическия микробус. Докато да обиколим града надлъж, нашир, нагоре, надолу, по вписан многоъгълник, развинтена спирала и по няколко диагонала, да спрем пред всеки хотел, мотел и хостел в ситито, за да съберем останалите пътешественици и ей го слънцето изгряло. Не си прави труда да топли - явно и то има почивен ден, ама поне ни свети и ни забавлява с гледки.



Водачката на добродушно ръмжащото четириколесно ни се представя като Фоги и мигом обявява, че е недоспала, уморена, изобщо не е трябвало да приема тази смяна, ама на, разболял се колега и за да не ни отменят екскурзията и да ни съсипят празничния ден един вид, момичето се жертва - вози ни. Докато спи наяве. Не, честно! Успява някак да се прозява на всяка дума и да не млъква нито за секунда  в същото време. Освен това е явно глуха и има най-безднадеждно скапания музикален вкус в историята на модерната западна цивилизация, обаче никой не смее (пък и не може при тия децибели) да се оплаче - всички храбро се надяваме несекващото музикално изтезание да я държи будна и в съзнание. Дори да коства нашия разсъдък, все пак по-добре луди, отколкото мъртви. (Има ли такава поговорка?)

Отвъд добре отопленото купе на микробуса ясният зимен ден се къпе в злато и брилянти. В перли и кристали. В сияние и блясъци. С цялото лъчезарно съвършенство на къпеща се кралица на красотата. Моржуваща. В почти отрицателните температури.

В непрекъсващ речетатив Фоги ни обяснява с професионален дидактичен тон, че днешният ни маршрут се състои от три части, наричани съответно Сърфистки бряг, Зелен бряг и Корабокрушенски бряг. Нанизваш тези три мъниста на кривичко герданче и ей ти го Великия океански път.

Първата третина е пословична с великолепни вълни за сърфиране, множество приказни плажчета, някои от най-добрите школи за сърф в света и разбира се ежегодното спортно събитие на региона - Рипкърл Про Сърф Класик. За който не го е чувал - култовото спортно събитие на годината за една цяла нация от запалени, неспасяемо отдадени на дъската си сърфисти (и гостите им от чужбина). За който знае какво е - Йес, бейби!



Микробусът се отбива от главния път, за да ни разтовари на самия бряг - Белс бийч. Вълните се търкалят една след друга в дисциплиниран строй и такова изобилие от морска пяна, че заливът изглежда заринат във валма  пухкав памук, сред който десетките сърфисти се въргалят безгрижно като паленца, сякаш температурата на водата не е 10 градуса, а на въздуха дори по-ниска.



Като всяко легендарно място и Белс бийч си има градски легенди и митове. Необичайното в случая обаче, е че тукашната легенда не разказва за нещо, което се е случило, а за събитие, което не се е състояло: "Критична точка" не е сниман на Белс Бийч. Представете си!!! М-да, трудно е да се повярва, но въпреки прекрасните си вълни и плажове австралийското сърфистко райче не е дори обсъждано като алтернатива за заснемане на култовите кадри във филма. И Киану Рийвс никога не е стъпвал на златните пясъци на Белс Бийч. Въпреки широко разпространените слухове за обратното.

Ами пък, ако ще! Ние стъпваме. Нагълтваме се с бурен солен вятър, щракваме се за спомен с развяти коси и пием на крак първото за деня кафе - разтворимо, от термос, но с бисквитка, даже с две. Фоги не ни позволява да се разтакаваме - зимните дни са кратки по тия географски ширини, а нас ни чака дълъг път (Обичайното време за прекосяване на целия Велик Океански път е 4 и половина часа. Въпреки мантинелите и подобренията.)

Увесен като огърлица на шията на континента в най-южната му част, точно над пазвата Тасмания, на картите Великият океански път изглежда изящно и елегантно огънат по множеството вдлъбнатини на заливчета и издадени носове. Същинско ювелирно бижу. Достойно за царственото великолепие на кралицата на Южните морета Австралия. Разглеждана отблизо обаче, огърлицата се оказва изработена от нанизани един за друг кламери - с безброй обратни завои, внезапни чупки, връщания и заобикаляния, сякаш строителите не са били сигурни къде отиват и как да стигнат до там. Пътят ту се спуска стремглави към пясъчно плажче, ту внезапно размисля и хуква обратно през тясната долинка към вътрешността, само за да се повърти неуверено в спирала и пак да поеме към океана, този път в дръзко изкачване по отвесните канари. Ограничителните табели не си правят труда да променят предписанията за максималната скорост (стандартните 80 км/час), но плътната автомобилна колона не може и да си мечтае за такива състезателни скорости. Не на последно място и заради ебзбройните участъци в ремонт - проливните дъждове и наводненията от анчалото на годината са причинили свлачища, все още недоизчисени и ремонтирани.

Ако умопомрачителните гледки от високото не са достатъчни да замъглят съзнанието на пътниците, то безкрайното въртене по завоите успява гарантирано да им докара световъртеж. Мога да се закълна, че ако фигурите на Лисажу не бяха вече измислени и преподавани в университетите аз щях да ги изобретя мигом на това пътуване. Особено тези от по-висок ред. Колко му е - просто описваш с молив кривата на Великия океански път. Очевидно получена от наслагване на енцефалограмите на тотално ошашавени от въртенето пътници и шофьори.



По-потресаващи от пътя и гледките са само къщите, накацали живописно и често по категорично невъзможен начин по чукарите и стръмните зелени хълмове брулени от мощните океански ветрове. Колко ли струва строителството по тези непристъпни, инженерно предизвикателни терени чуди се всеки наивен посетител. Милиони - отговаря услужливо Фоги. Десетки, че и стотици милиони. Не е тайна, че цяла Австралия и половината останал свят си мечтае да живее нейде край Великия океански път. Или поне една ваканцийка да изкара. В резултат цените на имотите са баснословни. Нощувките също. Хиляди долари на нощ, за удоволствието да се събудиш в дървена хижичка, покатерена върху петметрови подпори с брулена от безжалостни ветрове веранда, но с фантастична гледка към океана. Най-популярното туристическо градче в региона Лорн е пословично не само с плашещи цени, но и с това, че резервации се правят минимум две години предварително. Ей на това му викам аз ексклузивна оферта.



В подкрепа на кожодеската слава на градчето Фоги заявява, че няма да спрем там, защото местната градска управа наскоро въвела ужасяващо висока такса за паркиране на превозни средства. Особено туристически такива. Причината - ексклузивно почиващите не искали да се смесват и блъскат в кафенетата, магазинчетата и плажчетата си с транзитно преминаващия плебс на петминутните туристи. Тъй де, те са чакали по две години и кусур за удоволствието, пък ние к"во - домъкваме се набързо с еднодневна екскурзийка и само им замърсяваме гледката и околната среда. Къш!

През прозорците на микробуса Лорн изглежда просто малко курортно градче с дървени къщички и хотелчета, опасана в кафененца главна улица и единствено симпатично златно-пясъчно плажче. Също като десетките такива, по целия Сърфистки бряг. Недоумявам какво му е толкоз специалното.



За да не ни прилошее и да не й оповръщаме микробусчето Фоги ни позволява великодушно да слезем все пак за няколко секунди на една от множеството отбивки след Лорн. Не непремнно на такава с изключителна гледка, но все пак с шанс за глътка свеж въздух. После се товарим отново на возилото и поемаме дръзко към втория участък на пътя - Зеленият бряг.



За разлика от Сърфисткия бряг, където растителността е ниска, храстовидна, клечеста и подобна на груба четка тук ни посрещат сочни, влажни, многоетажни вечнозелени джунгли. Зеленият бряг е покрит с изключително древни умерени дъждовни гори. Най-старите на планетата. Оцелели останки от древна Гондвана. Естествено, обявени за национален парк и защитени с множество закони за опазване на природата. Този път спираме за по-дълга разходка в Омагьосаната гора. Калната тясна пътечка се вие сред тъмна, влажна, злачна, мочурлива долина под многоетажните зелени тераси на папрати, папратови дървета, величествени евкалипти, омотани в лиани и дори още по-високи дървеса. Някои от гигантите край нас са на по две хиляди години. Други по-млади екземпляри - къмто 500-годишни са дори още по-уникални. По следната причина:

Една от най-забележителните особности на австралийската екосистема са пожарите. Опустошителни, непредотвратими, вилнеещи по всички кътчета на континента, унищожаващи всичко живо, което не е развило специални умения за оцеляване. Господстващи в този дух според учените от милиони години. Определящи с безжалостна категоричност облика на Южния континент. Живите същества на нашата планета са доказали милионкратно, че могат да оцеляват и в най-невъобразимите и връждебни условия, пъкленият ад на австралийските пожари не може да ги уплаши. Само им дава повод да еволюират в необичайна посока.

Евкалиптите например, които с повече от 1200-тата си вида, обитаващи всички климатични, надморски и географски зони на континента са абсолютен растителен хегемон се адаптират като произвеждат силно запалителни, извънредно пожаро-опасни етерични масла и ги складират в листата си. На пръв поглед безумна стратегия - на кой ще му хрумне да се пази от пожар като пълни къщата си с керосин? А, и забравих да спомена, че целият ствол на дървото е покрит с парцали суха вечно белеща се тънка кора - към тубите с керосин добавяме и чудесни сухи подпалки. Да, ама номерът работи. Богатите на евкалиптово масло листа са събрани в короната на дървото - високо, много високо над земята (20 до 50 метра е нормална височина за средностатистически средно развит евкалипт). Високата температура на приближаващия огън възпламенява концентрираните в атмосферата масла, които буквално избухват, изгаряйки за секунди листата и тънките клони в короната, отнемайки кислорода на огъня в ниското, привличайки пламъците към високото (тук е ролята на сухите лентички кора, които подпомагат изкачването на огъня). Силният вятър, който винаги придружава(и причинява) пожарите скоро отвява пламъците нататък - към следващата с готовност избухваща дървесна корона. Стихията отминава също така светкавично, както е дошла. Листата, клечораците и сухата кора биват принесени в жертва на огъня, но стволът на дървото, корените и тъканите провеждащи живителните течности в сърцевината на растението оцеляват, за да отгледат нови листа и се подготвят за нов опустошителен пожар.

Други австралийски дървесни видове не страдат от подобни пиромански страсти и се приспособяват по свой не по-малко оригинален начин. Произвеждат семена, защитени така надеждно в плътната като камък семенна черупка, че никаква влага и никакви животни или птици не могат да ги достигнат. Семената си остават скрити, защитени и непоникнали със стотици, дори хиляди години. Което отново не прилича на много интелигентна стратегия за продължаване на вида. Ама и тя работи. Неподатливите на влага, клюнове и зъби шушулки се отварят с трясък в екстремните температури на ултра-горещата фурна на вилнеещия пожар. Избухват като печени кестени (ако не сте им пробили предварително черупките) в заря от семенца, които покълват и израстват бързо в освободената от всякаква растителна конкуренция опожарена среда. Възрастните дървета умират, но видът се възражда като Феникс от пепелищата. В Австралия пожарите са всъщност жизнено необходими за израстването на нова реколта дървета и обновяване на тревистата растителност.

Дотук добре, но оказва се, в Австралия има дървесни видове, които достигат размножителна зрелост чак към 500-ата си годишнина. Което не е нечувано само по себе си - новозеландското каури например се размножава след 800-ия си рожден ден. Обаче в дъждовната Нова Зеландия няма пожари. А в Австралия 500 години без опустошителен пожар са нечувани. Как тогава подобни видове са оцелели до наши дни? С хитрост. Скрити в мократа, вечно прогизнала, мочурлива, пожароустойчива Омагьосана гора. Единственото място, където възрастните растения оцеляват достатъчно дълго, за да произведат семена. И за да демонстрират колко високи могат да бъдат австралийските дървета, ако само им се даде шанс. 120 метра не е нечуван ръст в тия тъмни дълбоки долове. Което разбира се, прави нас жалките човеци джуджета. Блуждаем по криволичещите пътечки в основата на колосалните дънери като гъливеровци в света на гигантите.



Следващата ни спирка е посветена на други уникални австралийци - коалите. Малко крайпътно кафене край поредното плажче е световно известно с това, че в евкалиптовите корони край пътя дремят множество коали. По всяко време на годината. Като се има предвид, че пухкавите поспаливи торбести по принцип избягват шума на цивилизацията и е почти невъзможно да се срещнат в естествена среда зрелището си заслужава. Ентусиазирано щракаме с фотоапаратите, но както и подозирах, не успяваме да заснемем нищо повече от закръглено пухкаво сиво петно заклещено удобно между клоните висо-о-око в короната на дървото. Би могло спокойно да е пухена играчка, поставена там от предпиемчивия собственик на кафенето. Не че би имало голяма разлика - те и истинските живи коали изглеждат винаги по същия начин. Защото обикновено спят. Прекарват повече от 20 часа в денонощието в дълбок непробуден сън. А когато са будни много внимават да не се преуморят и са извънредно пестеливи на движения и емоции. Т.е пак нищичко не правят. Работата е там, че милото пухкаво двуутробно е оползотворило всичките милиони години на видова еволюция, за да се специализи много тясно в храненето си. Яде само евкалиптови листа, и то от само 13 специфични вида. Само крехки такива, в точно определен стадий на развитие - нито много стари, нито много млади. За няколкото часа, докато е будна и в състояние да се движи и храни коалата опасва по половин до един килограм зелена маса. Листата на евкалипта обаче, нали вече споменахме, са много богати на етерични масла. И май имат приспивен ефект за коалите. Да не говорим, че са много целулозни и извънредно бедни на въглехидрати, та не дават почти никаква енергия на животинките. Затова симпатичните сивушковци хич не си падат по атлетичните дисциплини и предпочитат да си подремват. Теоретично, след като излапат подходящите за консумация листа от едно дърво би трябвало да слизат на земята, за да се преместят на следващия евкалипт, но в действителност аз съм виждала въпросното упражнение само на документални филми, никога на живо.



Фоги ни припира да тръгваме - имаме цял Корабокрушенски бряг да изследваме преди да е залязло слънцето. Пътят продължава да се вие и лъкатуши, катери и пропада в пиянско залитане в стил:"Този плаж си е мой, ама и онази долчинка там не си я давам!", после се осъзнава, че всъщност пак е сбъркал посоката и се втурва обратно с неподражаемата праволинейност на муха без глава. Толкова живописен и предизвикателен, че човек започва да се чуди защо няма рали Велик Океански път. Микробусът се движи по кръвосмразяващата траектория на сеизмографен писец насред грандиозно земетресение. Поне 7.9 по Рихтер. Може и кардиограмата ми да е - колчем погледна към пропастта под нас получавам аритмия и сърцебиене.

Брегът се е променил и вече не е заливчета, плажчета, вечнозелени дъждовни гори, каменни сипеи и гранитни масиви. Тук, на Корабокрушенския бряг сме в царството на златно-оранжеви пясъчници, натрупани в исполинска многопластова торта, редуващи крем карамел, с палачинки и портокалов пандишпан, мандаринови корички и горена захар във всички нюанси на жълто, охра и оранж. Древни утаечни скали от дъното на отдавна изчезнало в небитието море, издигнати от тектонични движения високо над днешното ниво на океана (40-50 метра), оставени на милостта на Южния океан. Милост ли споменах? Южният океан не познава милост. Неговата същност е ярост. Чудовищните, неуморно блъскащи континенталната торта вълни успяват да отнемат по около 5 сантиметра в година. Променяйки непрекъснато бреговата ивица, изгризвайки безсърдечно залци от територията на най-малкия континент на планетата. Австралия бавно и миролюбиво отстъпва сантиметър по сантиметър, океанът безжалостно настъпва. Извайвайки в гнева си най-фантастичните скулптори от единични, оцелели по чудо стълбове суша, откъснати от материка, стърчащи по 40-50 метра над бясната пяна и изумрудена синева на океана като смели плувци, нагазили в крайбрежните води, с поглед зареян далеч на юг, към обетованата земя на Антарктида. Като предани обезоръжени воини, опитващи  с телата си да спрат безчетните нахлуващи лазурни орди. Най-известната група такива скални формации се нарича Дванадесетте апостоли. Предполагаемо, защото обединява 12 гордо възправени островчета. Да, ама пак не. Първо те никога не са били 12, и второ океанът редовно си прибира по някоя жертва, връщайки древното морско дъно пак на дъното на морето (прах при прахта)  така че в момента са само 8. Което добавя известен елемент на неотложност към туристическата ни програма да видим всичко, що има за виждане в Австралия - бързо, на Апостолите, днес, че утре може да ги няма!  



Океанската скулптурна изложба е дълга с километри и най-добре се вижда от птичи полет, така че без излишно разтакаване се подреждаме на дългата опашка за хеликоптерни разходки. Туристическата машина за пари работи с ефикасността на японска роботизирана конвейрна лента. Вертолети излитат и кацат от четири площадки, изплюват и поглъщат пътници; инструктори раздават спасителни жилетки и крещят инструкции за безопасност над перманентния грохот на двигатели, ротори и перки, пътниците преминават в неспирен поток през кантар и гардероб (не са разрешени никакви чанти и шапки там горе), подписват декларации и плащат прилежно с кротката дисциплина на дойни кравички пред автоматизиран доилен агрегат.



Четириместният яркочервен тежък бръмбар се издига бавно, сякаш с нежелание над зелената морава и ни понася в издължена елипса над главозамайващите красоти на залива. Двайсетте минути свършват толкова скоро, че успяват да ме доведат до категегоричното решение да се науча да карам хелиоптер. Някой ден. Не да се возя, а да управлявам оглушителната тумбеста машина. Всеки, който някога е сядал зад волан и е натискал педала на газта знае какво имам предвид.



Няма време, няма време - повтаря неумолимата, неуморима Фоги, почти като онова ципо-зъбесто човече от "Минута е много" и вече препускаме към следващия залив с интересни скални образувания. Лондонската арка. До 1990-та била известна като Лондоския мост, защото предполагаемо напомняла двусводестия мост над Темза. Други източници твърдят, че изобщо не приличала на никой мост в Лондон, ама това са дребни подробности сега, по-важно е какво се случило в съдбовния ден на 1990-та.



Всъщност нищо особено не се случило през деня. Морето все така си вилнеело, вълните все така си гризкали оранжевата бисквитка на австралийския бряг, а Лондонския мост си стърчал навътре в океана като много силно издаден нос с две сводести пещери в основата. Двама новозеландски туристи се наслаждавали на залеза от края на моста, когато...вътрешната арка, свързваща ги със сушата се сринала зад гърба им с не мога дори да си представя какъв грохот, тътен и вибрации. Е, може и тихомълком да се е изхлу-у-зила лекичко във вълните, истината е, че никъде не намерих описание на самото събитие. Защото политическия скандал мигом го засенчил.

Двамата новозеландци се уплашили ужасно, мислели си, че е дошъл краят им, очаквали всеки миг да се срине и останалата част от скалите под краката им, плакали и се молели и правили всичко, което човеците обикновено правят в такива ситуации. Планове за спасение не можели да кроят, защото било очевидно, че спасението е невъзможно. Хванати в капан на върха на 40-метрова отесна скала в бесния прибой на океана, единственият им шанс бил някой от брега да ги види. Както и станало. В последните лъчи на залязващото слънце зорки туристи ги съзрели и вдигнали спасителните служби по тревога. Хеликоптери, суматоха, медийна олелия. Денят се случил малко нещо беден откъм новинарски събития, та всички телевизии и информационни агенции се захванали ентусиазирано да излъчват репортажи от героичната спасителна акция. Не само в Австралия, ами и по света. Естествено, първата работа на журналистите била да интервюират трогнатите до сълзи новозеландци и какво мислите се оказало? Те били политици, току-що приключили работа в международна конференция в Мелбърн, които преди да се завърнат в родината, решили да си направят малка романтична екскурзийка. Влюбена двойка с други думи. Телевизиите се изтрепали да романтизират новината за спасението им. Докато не се разбрало, че и двамата влюбени имат съпрузи и семейства в Нова Зеландия. Упс! Нататък е ясно - разводи, политически скандали, оставки и прочие.

Та така, оттогава Лондонският мост е само арка, новозеландските флиртуващи политици, предполагам старателно избягват района на Дванадесетте апостоли, а поразително красивите вълнуващи телевизионните репортажи от спасителната акция, показващи на целия свят окъпаните в червено и златно оранжеви скали създали нова мода в туризма - скалните формации да се посещават на залез слънце. Ние също следваме модата - последна спирка с последния слънчев лъч в следващото заливче с Двете сестри и Гръмотевичната пещера.



Почти няма залив, остров или камък в морето по южния бряг на континента, който да не е свързан с някоя покъртителна корабокрушенска история. известни са имената на над 700 плавателни съда, които са достигнали до бреговете на щата Виктория, но никога не са влезли в пристанище. Повечето изчезнали безследно с все екипажа, пасажерите и товара си. Някой скептик като мен без грам хабер от корабоплаване ще възкликне веднага:"Е, хубаво де, разбирам един-два-три кораба, ама след 150-тия не е ли станало ясно, че това просто не е добър маршрут? Толкоз ли е трудно за схващане?!" Моето арогантно невежество даже стигна дотам да пита чичко Гугъл аджеба какво му е толкова специалното на мелбърнския маршрут на Голямата окръжност? Добре, че електронните страници още не са развили способност да се изразяват саркастично! Спестиха ми няколко неловки мига. Първо, маршрут по Голяма (или Риманова) окръжност представлява най-краткото растояние между две точки на повърхността на сфера, в нашия случай между английско и австралийско пристанища. И второ, в епохата отпреди Суецкия канал най-краткият маршрут между гореупоменатите точки се случвал по следния начин: платноходът напускал британските острови поемайки на юг през Атлантическия океан на безопасно растояние от западния африкански бряг; достигайки до 40-я паралел капитанът яхвал Реващите 40 и използвал максимално неукротимата им сила, за да заобиколи нос Добра Надежда и да се приближи до австралийските брегове откъм Южния океан, където отново променял курса - този път на север, за да заобиколи Тасмания и да достигне пристанищата в Мелбърн и Сидни. На теория.

На практика язденето на бесните Ревящи 40 било пълно с опасности не само, заради отвратителното време, честите бури, покъртително високи вълни и още по-високия риск от срещи с айсберги, но и заради един още по-невъобразим в наши дни дефицит - тоталната липса на Джи-Пи-Ес-и или каквато и да било сателитна технология, радиоприемници, ехолокатори, а често даже и най-обикновени морски фарове. Без възможност да виждат брега и евентуално да се ориентират по характерни особености на сухоземния релеф капитанът на кораба нямал никакъв друг избор, освен да се води по слънцето. Със секстанта измервал кога е местното пладне и сравнявайки го с часовник, сверен по Гринуичкото време, намирал по часовата разлика географската дължина. В бурни и облачни дни изчисленията се закръглявали, апроксимирали и принципно се плавало на сляпо.

Нормалната продължителност на пътуването от Англия до Австралия била 100 дни. Добрите капитани с бързи кораби и късмет с добро време успявали да го намалят до 90 дни. За герой и суперзвезда бил смятан всеки, който свали още ден-два от изнурителното пътешествие. Времето се измервало в пари. Цели състояния се трупали и финансови империи рухвали в тези няколко дни. И капитаните поемали рискове. 90-километровата пролука между Кралския остров (между Тасмания и континента, истинско корабно гробище - поне 55 корабокрушения) и нос Отуей била известна като "игленото ухо". Да го уцелиш откъм Южния океан с помощта на тогавашните навигационна техника била без съмнение най-опасната част от цялото тримесечно пътуване. М-да, сега 700-те корабокрушения добиват смисъл.



Лошото на тази част от австралийския бряг е, че не дава никакъв шанс на оцелелите в корабокрушение. Вълните се блъскат в отвесна стена и остри канари. Шансовете за спасение са нищожни. Все пак чудеса се случват. Фоги ни разказва надълго за чудодейното спасение на млад член на екипажа и млада пасажерка от потъналия през 1878-ма година клипер "Лок Ард". И двамата били осемнайсет годишни, необвързани. Том на практика спасил живота на Ема и бил обявен за герой. Пясъчният плаж, където я оставил да почива, докато доведе помощ и до днес носи името на клипера. Всички очаквали двамата млади да се влюбят и оженят. Изглеждало предопределено, сякаш съдбата ги е посочила с пръст. Сякаш просто нямали друг избор. Но Ема била твърдоглава ирландка, чиято свободна воля никаква съдба и предопределения не можели да пречупят. Качила се на следващия кораб и си отишла обратно вкъщи. Самичка. Тъй като загубила цялото си семейство в корабокрушението.

Помотаваме се няколко минути по плажчето, снимаме двете скали-близнаци само допреди няколко години зивестни като Трите сестри, но понастоящем...е, всички се сещат двете сестри, а ниският отлив ни позволява да надникнем в полунаводнената Гръмотевична пещера. Името й намеква за звуковите ефекти на втурващите се в дълбините й чудовищни вълни при буря.



Заедно със слънцето си отива и последната топлинка от вечерния въздух. Зимният мраз ни прогонва обратно по местата ни в отопленото купе. Без гледките връщането по Великия Океански Път е безсмислено рисковано и излишно дълго приключение в тъмното, затова се прибираме през вътрешността по правата като конец магистрала. И на мен не ми се вярва, но е истина - успявам да задремя въпреки оглушителната отвратителна музика, с която Фоги продължава да ни промива мозъците. Не задълго. Вярната ми спътница, съвместяваща успешно ролите на душеприказчик и душевадчик ме сръгва настоятелно, докато повтаря припряно:"Закопчей си колана! Закопчей си колана! Закопчей си колана!" В просъница си мисля, че излитаме, но веднага щом отварям очи става ясно, че е малко вероятно. Все още се возим в микробус. И все още се придържаме към ограничението за скоростта на извънградска магистрала. Не знам точно колко е, но не ми изглежда достатъчно да създаде подемна тяга. Не и с анти-аеродинамичната конструкция на сухоземното ни транспортно средство. Повдигам вежда въпросително към внезапно загрижената за сигурността ни девойка, която рови трескаво около седалката за другия край на колана си. После ми доверява с полу-гласен шепот т.е. с яко викане, ама без да надвиква музиката (или каквото там се сипе в изтерзаните ни уши от мощните високоговорители):"Шофьорката заспа на волана! Видях я как се беше оклюмала и се стресна. Виж я как си тръска главата!" И трябва да призная Фоги наистина се държи малко необичайно, мятайки глава не в ритъм с (предполагаемо)любимата си група, прозявайки се широко и звучно и протягайки ръце нагоре и настрани сякаш е в час по Пилатес. Пътят пред нас е все така прав и еднообразен, скоростта посттоянна, почти няма насрещен трафик - идеални условия за заспиване на волана. Вслушвам се в съвета на детето - закопчавам си колана. Самообявилата се инспекторка по безопасността не е доволна от взетите мерки. "Отиди да й предложиш ти да караш за малко, докато тя си почине!" Отказвам категорично, лъжейки, че не мога да карам микробус. "Тогава ще питаме другите пътници - все някой знае как се кара микробус" - настоява пламенно чедото и едва се въздържа да не предложи собствените си услуги, въпреки, че още е с учебна шофьорска книжка. Отнема ми известо време да я убедя, че няма нужда да будим останалите пътници(не всички спят, междувпрочем - младият германец от другата страна на пътеката също не изпуска Фоги от поглед, с изражение на интензивна съсредоточеност, подсказващо, че и той я подозира в сънливост) Достатъчно е да наблюдаваме зорко водачката на автомобила и при първи признаци на разсейване аз ще притичам до нея и ще й помогна да се съсредоточи. (Което спешно действие не си предствям много ясно, но се  самоутешавам, че всичко наподобяващо сръгване, раздрусване, героично сграбчване на волана, истерично изпищяване, може  би натискане на клаксона - все умения, в които се чувствам квалифицифирана и умела - ще свърши работа) Слава богу скоро стигаме до предвидената за вечеря спирка. Фоги откарва возилото до бензиностанцията, ние хапваме китайска храна и после се прибираме благополучно в Мелбърн без повече произшествия и тревоги.

"Пътешествие" започва с "път", нали така? Е, в такъв случай да се убиеш от път в еднодневно шестване по Великия океански път трябва да е квинтесенция на самата концепция за пътешествие. И приключение също, защото Бояна си намери ключ. Ами, тогава никой не може да оспори, че ние сме стопроцентови приключенци и пътешественици!

If you want to make $10-$150/hour and up to $3500/month of your free time working at
home part-time then this is the most important message you’re ever
going to read.

Here’s why:

“Businesses need ME! They’re paying me money – CASH – to a
36-year-old work-at-home mother to get my opinion.”

http://www.cash-reward-surveys.info/surveys.html

Guess what?

They also need YOU!

I’m not a marketing expert or a sales gal. In fact, I know very
little about business. But I do know exactly what I like and what
I don’t like. I know what products I would buy and what services
I would use.

Guess what? This is exactly what large companies are paying me
for. They need to know what their average customer needs and
wants. So these companies pay millions of dollars every month to
the average person. In return, the average person, myself
included, answers some questions and gives them their opinion.

You’ve got to try this out. Just click on the link below and
check it out yourself.

http://www.cash-reward-surveys.info/surveys.html

Hi, This just came across my desk and I had to pass it on to you ASAP…
Internet multi-millionaire Mack Michaels has a few new positions available right now…
If accepted you can easily rake in $11, 917 per month starting from scratch.
==> http://www.maverickmoneymaking.info/maverick.html
Once you’re accepted just follow the training Mack gives you. It’s really quite simple…
Learn how Mack went from not being able to afford Christmas gifts to a millionaire lifestyle and how you can too!
BUT…
Due to the extremely high level of Hands-On time Mack spends with every new member he has to limit the number of positions that are open.
Right now there are only 2 available in your area. If you’re interested you should move quickly.
==> http://www.maverickmoneymaking.info/maverick.html
Your Friend, – Mike