Корабът с пурпурните платна

Следващото утро ни посреща с добрата новина, че вятърът е спаднал до нищо и никаквите 24 възла и дори се очаква облачността да се разкъса. Идеално време за ветроходство! Нали?! - ободряваме се взаимно, докато зъзнем търпеливо в късите си гащи и плющящи тениски на откритата палуба на "Камира" - 26 метров бонбонено-лилав катамаран, новозеландски дизайн (Естествено! - кой друг ще избере подобен безумен цвят за яхта?!) пуснат на вода в Окланд през 2004-та година с името "Цунами". Но сърдечните, мили, несравнимо тактични новозеландци го преименували незабавно след чудовищното коледно цунами същата година - в знак на уважение към жертвите. Така се появила "Камира". На езика на австралийските аборигени - Родена от вятъра. Елегантна, огромна, предизвикателно лилава. Даже въжетата са в нежна лавандулова окраска. (Басирам се, че са специална поръчка. Някак си се съмнявам в комерсиалния ефект от масовото производство на лилави въжета.)

Създателят на вселената явно е изчерпал всичките си екстравагантни идеи, разточителност и запаси от цветове при изработката на подводния свят, та като дошло ред да прави надморската част по-скромно и пестеливо се е изявявал - малко като Пикасо в синия си период. На моменти чак посягам да си сваля сините очила. Сред 78-те нюанса на изумрудено зелено, сребърен тюркоаз, индигово кадифе и копринен аквамарин доминиращи околната небесно-морска шир, декорирани сдържано с бяла пяна и тук-таме бели платна по хоризонта нашият обтекаем розов бонбон с очеизбождащо-жълти стълби, табелки и детайли е уместен като олигавена близалка върху полиран гранд роял. Обижда погледа като пънкарска значка на рокля от Версаче. Като калинка във ванилов сладолед. Набива се на очи от километри. Предизвикателна и шармантна. С вдигнати платна на могъщата 33-метрова мачта се превръща в гигантска екзотична пеперуда. С виолетови крила.

Разбира се, третират ни като добитък (какъвто е международният етикет за посетители на абсолютна всяка яхта, на която кракът ми някога е стъпвал). Седнете от тази страна на лодката. Моля! По-нагъсто, по-нагъсто. Не стъпвайте по въжетата! И не се подпирайте! Събуйте си обувките. Не сядайте тук! Пазете си главата там. Преместете се сега на подветрената страна. Не се облягайте на мачтата! Не си оставяйте багажа на палубата. Не влизайте в каютата. Не стойте пред кормчията. Не стойте зад кормчията. Изобщо нямате работа край въжетата, мачтите, руля, гика, навигаторското място, кок-пита(то други места и не съществуват на яхта), затова се старайте да сте невидими и безплътни. С Бояна бързо откриваме островче на спокойствието, където не пречим на никого и не ни заплашват профучаващи гикове, гилотиноподобни плъзгачи, размотаващи се въжета и изискващи донатягане макари. Между двата корпуса на катамарана, точно под предното платно е опъната гигантска мрежа с размерите на поне десетина хамака. Просваме се в нея като уловени в рибарска мрежа русалки и слушаме свистенето на водата само на педя под нас.

Танцуващите с вятъра

Слънцето поприжуря добронамерено, небето чак е посиняло от напъване да издуха и последните облаци по хоризонта. Вълните се отъркват галено в хълбоците на "Камира", шепнат й припляскващи ласки и ни посипват отвреме-навреме с приветствени пръски. Яздим люлякова пеперуда сред сияйни прерии от течно стъкло. Люшкаме се мързеливо блажено изтегнати на припек в мрежата. Това със сигурност бие и най-романтичните снимки на хамаци под палми край безлюдни тропически плажове, които някога съм виждала.

Не че имаме възражения срещу плажовете. Ами! Никак даже! Всъщност точно днес сме се запътили към един от най-красивите плажове на Австралия. Какво говоря - най-красивият пясъчен плаж в света! Всяка класация на приказни райски местенца, изреждаща екзотики като Бора Бора, Сейшелите, Хавай, Ямайка, Бахамите и прочие туристически блянове с много х-та, ш-та, и-кратки и изобилие от отворени гласни е неизменно оглавявана от красавицата на Големия бариерен Риф - Уайтхевън Бийч - шест километрова ивица от фина пудра захар размита в синьото мастило на Коралово море. "Камира" хвърля котва току насред белозъбата му усмивка. Сред страхотна навалица от катамарани, яхти, хеликоптери и водни самолети. Риба да хвърлиш няма къде да падне. Какво да се прави, такава е цената на световната слава.

Белият райски плаж

Изпращат ни от розовата палуба на "Камира" със троги заръки да не замърсяваме острова, да си върнем обратно всичкия боклук, да не повреждаме скалите, коралите, растенията и прочие, и принципно да оставим плажа както сме го намерили, за да се класира пак първи по хубост и недокоснатост и догодина. Приповдигат духовете с припомняне за рисковете от срещи с медузи и ни пускат да си робинзонкрузонстваме на воля.

Въпреки невъобразимия брой плавателни съдове задръстили хоризонта пясъчната ивица не е пренаселена и дава възможност за усамотение, за романтични разходки в безлюдния далечен край, катерене по близките камънаци или експедиции по пустите туристически пътечки сред тропическата растителност във вътрешността на островчето. Уайтхевън Бийч е защитен природен резерват и не само, че няма никакво строителство, ами дори нощуването на острова се регулира с издаване на лицензи. Само определен (неголям) брой хора могат да обитават пясъчния рай по едно и също време. Което позволява на най-известния и най-красив плаж на света да изглежда все така девствен и недокоснат като в епохата отпреди великите географски открития.

Пясъкът свири смешно под краката ни. При всяка стъпка издава силен кратък подигравателен звук на панаирджийска тромба. Принуждава ме да ходя внимателно на пръсти, за да избягна досадното квичене. Пясъците по целия куинсландски бряг са такива музикални. От безкрайните километрични плажове на Голд Кост, през множеството пясъчни острови и коси пред и на север от Бризбън, та чак до приказните заливчета и хиляди островчета на Големия Бариерен Риф. Феноменът на свиренето се дължи на състава и размерите на пясъчните гранулки - силикатни, много фини и съвършено сферични. Което пък се дължи на жестокото милионвековно износване в бурните води на Пасифика. Всичката снежно-бяла пудра край мен е донесена и натрупана от мощните океански течения чак от отдавна вече закритата(но някога много продуктивна) пясъчна мелница на двете мощно триещи се отломки от Гондвана - Австралийската и Антарктическата континентални плочи.

Успявам да намеря в дюните от талк два цивилизационни отпадъка - ръждиво пръстенче от бирена кутийка (старо, с дизайн от 80-те според експертното мнение на екипажа на "Камира") и калъф за очила (нов- от ликра, с дизайнерско лого). Прибирам ги старателно с неподлежащото на описание удовлетворение на човек спасил рая от вандалщина. Като се уморявам от ходене просвам бледи телеса на хавлията. Пейзажът пред мен е красив та чак сладни. Натрупан на преливащи хоризонтални слоеве като мелба в купа от небесно-син порцелан. Искряща ситна пудра захар на дъното, после кокос, ванилов сладолед, дюля, крем-карамел, ментово желе, мастилено-син топинг и изобилие от шоколадови яхтички за украса (бял шоколад, разбира се), с лилаво-розова близалка вместо черешка (пурпурната й 33-метрова дръжка стърчи предизвикателно над всичката плавателно-фонданова декорация). Иска ми се да грабна лъжица и да загребвам, да сърбам, да ближа и поглъщам красота ненаситно. Налага се да затворя очи, за да прекратя обилното слюноотделяне. Фокусирам се върху събирането на здравословен тен. И се отдавам на активно блаженство. В просъница ме връхлита прозрението, че от утре мога без никакви угризения да се отдам на грехопадение. Небесата не ме изкушават повече - аз вече съм била в рая. На земята.

В късния следобед "Камира" изпраща лилавата си надувна лодка да ни прибере обратно на бонбонената палуба. Ако има елегантен начин за качване в гумена лодка аз още не съм го открила. Няма никакво достойнство в несръчното драпане по корем, за да прехвърлиш крак през високия подскачащ мокър хлъзгав борд, което всичките ми спътници практикуват. Поради липса на алтернативни техники следвам прилежно унизителния им пример. Слизането от райските селения е несръчно и болезнено като грях.

Завръщане от рая

Завръщането от плаване винаги е някак по-дълго. Вече сме се нагледали и навъзхищавали на безбрежните синеви (и небесната, и морската), носовете ни са изгорели болезнено, косите ни са пълни с пясък, солта щипе по кожата, вятърът се усеща по-студен през мокрите дрехи и хавлии, уморили сме се все да внимаваме къде сядаме и стъпваме, да не споменавам изобщо съмнителните удобства (и благовония) на химическите тоалетни. Възторгът се е поизносил. Умората налива олово в крайниците.

Вятърът се е вманиачил в новото си хоби - плете кошници от косата ми и ги украсява с водни перли. Не е много добър в кошничарството, но компенсира с усърдие, което заплашва да ме остави плешива и мокра до кости. Или поне бенадеждно рошава.

На последната отсечка преди Еърли Бийч вдигаме най-голямото платно - "Код Нула", 290 кв.м и пътуването ни най-сетне заприличва на ветроходство. Точно в пет капитанът обявява, че е отворен и яхтеният бар - предлага само бира, но това е повече от достатъчно, за да вдигне настроението в мрежата на носа, където скоро хора и бирени кутийки се въргалят в такава многобройна интимност, че неволно почваш да се питаш човекът ли е произлзъл от алуминиева кутийка или кутийката е произлязла от човека.

"Камира" подхожда към входа на ятеното пристанище с вдигнати платна в пълния си блясък и слава, окъпана в течното злато на залеза. Елегантна, екзотична, самоуверена. Съвършена илюстрация на масово разпространения мит, че ветроходството е само разголени мацки, евтин алкохол, вятър в платната и романтични залези.

***

Още два дни разходки с лодки, гмуркане, излежаване по кораловите плажове (Внимание! Да не се бъркат с пясъчните такива. Нямат нищо общо! По-скоро са родствени на планини от натрошено стъкло - издават същия звук и се сриват точно толкова коварно, ако някой безумец се опита да ходи по тях. И са точно толкова удобни и меки за излежаване, да споменавам ли изобщо режещи, в-петите-забиващи и между-ребрата-пробиващи?!), изследване на съвършено пусти пясъчни коси, малки безименни островчета, плуване с шнорхели сред приказните коралови градини, експедиции за фото-лов на морски костенурки (до една неуспешни), срещи с делфини, безкрайно обличане и събличане на мокри защитни костюми от ликра, разнообразно по трудност придвижване по бясно люлеещи се палуби и вече окончателно започва да ни писва от тропическата неизбежност да сме вечно мокри, рошави и зъзнещи.

Остава ни само едно последно водно приключение и край - усмихваме се насила, без да си вярваме, по-скоро по навик докато зъзнем (Пак!) на кея в утринния хлад.