Ако беше възможно да дестилираме Куинсланд, вторият най-голям австралийски щат, и го предлагаме като аперитив на всеки посетител, той щеше да е екзотичен тропически коктейл на ромна основа (Bundaberg,  разбира се) с вкус на захарна тръстика,  аромат на ананас, манго и банан, в искрящия тюркоазен цвят на Коралово море, декориран с цъфнал хибискус,  палми, платноходки, слънце и ярки коралови рибки.

Седем хиляди километра брегова ивица простряна от субтропичните ослепителни плажове и бляскава урбанистична суматоха на Голд Кост до тъмните води на пълния с крокодили и акули залив Карпентерия и дивите савани и тропически джунгли на безлюдния щръкнал като акулски зъб полуостров Кейп Йорк в бруления от мусони и циклони тропик на Козирога. Меката на австралийския туризъм.

И най-известната атракция на Куинсланд, привличаща като магнит посетители от всички краища на света е разбира се Големият Бариерен Риф. Кой не знае Бариерния Риф? Кой не е чувал за него? Най-голямата създадена от живи организми структура на нашата планета. 2300 километрова гирлянда от 3000 индивидуални рифа и 1000 острова. И единствената (след като се изясни, че Великата китайска стена всъщност не се вижда от космоса, колкото и силно да им се иска на китайските комунистически лидери), създадена от живи организми структура, която може да бъде разпозната от космоса. Ирония (или направо космически сарказъм) е, че грандиозното творение е дело не на самообявилият се за "венец на природата" гръбначен топлокръвен всеяден плацентен двукрак бозайник обитаващ всички възможни екологични ниши на планетата, а на малки невзрачни връстници на еволюцията, съществуващи само в тесен температурен, соленов и дълбочинен диапазон - полипи и фитопланктон. Отнело им е осем хиляди години да създадат най-голямата екосистема на земята (горе-долу колкото отне на хомо сапиенсите да унищожат всички останали екосистеми на планетата) с неизброимо видово разнообразие - над 1500 вида риби, 400 вида корали, 6 от общо седемте вида морски костенурки, всякакви морски бозайници, безчислени миди, полипи, медузи, молюски, скариди, раци, планктони, водорасли, птици. Дори хора и крокодили. В екосистемата на Големия Бариерен Риф са представени абсолютно всички таксонометрични класове на живите организми на нашата планета. Нещо като представителна извадка. Като подводен ноев ковчег функциониращ вече 8000 години. Няма друго място Земята, което да може да се похали със същото.

Всеки, който хвърли поглед към картата на Куинсланд започва мигом да завижда на Бризбънци, на които Големия Бариерен Риф им е на прага дет" се вика, на една ръка растояние.  Даже само на четири пръста.  И продължава да си мисли така дорде не погледне в долния десен ъгъл ситните цифрички с мащаба.  Туристите в Австралия непрекъснато се оплакват, а жителите на континента непрестанно преоткриват колко огромна е страната всъщност и безумни растоянията, които трябва да се покоряват. Обикновено се измерват в хиляди километри, десетки часове шофиране, стотици долари за самолетни билети и поне едноседмична отпуска. Затова, макар винаги да е бил на челно място в списъка ми с "неща, които трябва да видя преди да умра" Големият Бариерен Риф  все ми се изплъзва. Но не за винаги! Ето че най-после щастлива комбинация от великденски, военно-геройски и първомайски национални празници ми дава великолепен прозорец от десетина почивни дни, през които да прехвръкнем набързо хиляда и петстотинте километра до архипелага Уитсъндей Айлъндс.

Пътуваме с лек багаж. Какво му трябва на човек в тропиците? Бански, хавлия, джапанки и къси гащи. Е, хвърлили сме в чантите по една книжка за четене и по една рокля с презрамки, колкото да се правим на културни и култивирани (ако ни обземе подобно настроение). Самолетът се снишава за кацане над остров Хамилтън. Щом слизаме под плътната облачна пелена Големият Бариерен Риф се ширва под нас в богата изложба на тъмно зелени нефритени огърлици и накити аранжирани артистично сред изобилие от тюркоазен сатен, воали от ефирна мъглица и тонирани от лек дъждец. Явно извършваме аварийно кацане, защото под спуснатите колесници се вижда само ситно накъдрената изумрудена повърхност на лагуната. Вода. И прозиращите в плитчините тъмни петна на коралите. Аероните се отварят, двигателите вият, удряме леко някаква земя все пак и колелата запрепускват по тясна асфалтирана пътечка, докато под крилата продължават да пробягват лазурни плажчета, заливчета, покрити с водорасли камъни, шамандури и езерца с водни лилии (!). Пилотът разсейва тревогите ми като ни поздравява с добре дошли на остров Хамилтън. (Дори да сме кацнали аварийно поне сме пристигнали на правилното място.) Летището е по-малко от паркинга на кварталния ни супермаркет в Бризбън. Чакалнята е лека талашитена постройка с голя-я-яма козирка, изрисувана обилно с палми, залези, рапани, морски звезди, русалки, мидички, вълни и слънца, която много се старае да изглежда професионално като в истинския сериозен туристически бизнес, ама нещо не успява да го докара. Напомня ми малко момиченце нахлузило високите обувки на мама, намазано обилно с червило, разнасящо важно дамската й чанта с надеждата, че изглежда голяма. Самолетната писта свършва  в океана. Което не оставя никакви съмнения - от тук нататък ще пътуваме по вода.

Архипелагът Уитсъндей Айлъндс се състои от 74 острова, разположени в средата на Големия Бариерен Риф, които били някога част от вулканичната планинска верига на континента. Повишаването на океанското ниво след последния ледников период (преди около 8 хиляди години) наводнило долините и само върховете останали да стърчат разхвърляни безразборно сред аквамарина на Коралово море. Цифром и словом 7(седем) от островите са населени (и то предимно с туристи). Останалите са защитени природни резервати, обявени от Юнеско за Световно природно наследство. Стотици усамотени изолирани плажчета. Недокоснати! Безброй коралови рифове. Прекрасни! Кристални води. Топли! Фантастичен климат със средна годишна температура от 23 градуса. Идеалната дестинация за съвременни робинзоновски приключения. (Той и лейтенат Джейми Кук (тогава още не бил прославен капитан) това ще да е имал предвид като кръстил архипелага на календарния ден -  Уитсъндей (Петдесетница) е седмата неделя след Великден  - точно по примера на Робинзон Крузо, кръстил спътника си Петкан, щото го срещнал в петък.)

Най-урбанизиран и индустриално развит от 74-те (под индустрия тук имам предвид само туристическата такава) е остров Хамилтън, който е подслонил и единственото летище в района. А център на цялата туристическа, развлекателна, адреналинова, гмуркаческа, ветроходноплавателна, ваканционна, купонджийска целогодишно нестихваща кипяща енергична активност е малкото градче на континета, към което и ние сме се запътили  с подвеждащо име Еърли Бийч. (Така де - град ли е или плаж? Ако аз бях банков служител никога нямаше да отпусна заем на клиент, чийто адрес е някакъв плаж. Ми той явно е битник и развей прах щом живее на плажа, а няма нормален адрес като честните трудови хора.)

Дългата разходка с ферибота минава под знака на силен вятър, лек дъждец и изобилие от солени пръски. На смрачаване пристигаме най-после в хотела мокри, зъзнещи и рошави. Още не го знаем, но това ще е обичайното ни състояние през следващите няколко дни.

Утрото идва с крясък на птеродактили, още студ, дъжд и мрак. Явно в суматохата на дългото пътуване сме се пообъркали и вместо в тропическия рай на луксозен северно-куинсландски курорт сме се озовали в миналото. Юрския период. Нямам никакво намерение да прекарвам отпуската си в преследване с хищни крилати чудовища от отдавна отминали епохи. Завивам се през глава и се опитвам да сънувам нещо друго. По-романтично.

Птеродактилите продължават да крещят и да свистят с крила. На моменти тревожно близко. Яките им клюнове и нокти тракат шумно по металните балконски парапети. И дума не може да става за спане. Изваждам решително каменната брадва изпод възглавницата и отивам да се саморазправя с нарушителите на покоя т.е. правя си кафе и облечена с хотелския пухкав халат (най-топлата дреха в непосредствения пространствено-временен континуум) излизам на балкона. С кръвосмръзяващ, слухораздиращ крясък два птеродактила веднага се приземяват на облегалката на стола ми. Т.е. папагала. Грамадни, любопитни, нахални, пакостливи бели какаду. С интелигентни лъскави очички и внушаващи респект масивни криви клюнове. Изучават ме отблизо около минута, разпервайки от време на време ярките си жълти гребени и после разочаровани отлитат - дори и будна не предлагам закуска, значи е време да събудят останалите обитатели на комплекса, току виж някой от тях се окаже по-досетлив и нахрани кресливата пасмина. Горещо им желая успех в начинанието, защото слухораздиращите им призивни викове вече ми лазят по нервите.

Най-после имам възможност да се полюбувам на вълшебната гледка. Сива мрачина по хоризонта, ниски сиви облаци, сиво-зелен залив, мокро-зелена растителност, дъжд и възстуден възсилничък вятър, рехава мъглица, унили редици от безлюдни закотвени яхти в пристанището. Ето, това е то - тропически сбъднат блян! Нали?! Съвсем като на ваканционна картичка. Точно както си го представях! Мечтата на туриста! Или не?

Явно сме връхлетени от поредния тропически циклон. В годината на потопа Ла Ниня се е запретнала да накваси последното още недовършено от наводненията ъгълче на Куинсланд.

В знак на протест към своеволията на климатични явления с испански имена, температурните аномалии и принципно лошия ни късмет детето категорично отказва да се отдалечи на повече от две крачки от домашния уют на джакузито, пухените завивки, рум-сървиса и телевизора, така че на мен се пада мократа задача да сляза до градчето и да видя какви забавления предлага. Навличам всичките ни дрехи една върху друга - и моите, и нейните. Колебая се кратко за хавлиения халат, но в крайна сметка благоразумно се въздържам от моден силует "Галактически стопаджия в Куинсланд". Заменям халата със слънчеви очила, забучени като кариока в косата - големите им стъкла ще ме пазят частично от дъжд и се спускам смело по стръмното надолнище към центъра на Еърли Бийч.

Градчето се състои от една единствена крайбрежна уличка, гъсто обрасла по двата тротоара с туристически агенции, кафенета, рибни ресторанти, още туристически офиси, единствен миниатюрен  супермаркет, бензиностанцийка, аптека, магазинчета за сувенири, барове и още бюра за адреналинови спортове, автобусни превози и разходки с лодки. (Но нито една банка. Нали ви казвам, плажовете не се котират високо във финансовите среди.) По стръмния хълм са се покатерили и виснали на нокти и зъби множество дръзки хотелчета, мотели  и луксозни комплекси, а в лазурното синьо на добре защитената яхтена марина расте висока гъста гора от мачти. Много елегантна! Ята разнокалибрени сребърни рибки се плъзгат безшумно край лъскаво-белите мултимилионни бордове на моторни яхти и катамарани.

На сушата обаче всичко е някак по детски наивно, семпло и евтино. Напомня бутафорен декор за нискобюджетен плажен сериал. За подрастващи. Преобладаващият архитектурен стил е на лекия талашитен навес/барачка, боядисани в яркосиньо или светло жълто, изрисувани обилно (и не много скопосно) с мидички, рибки, костенурки, корали, яхти, слънца и русалки. Толкова много русалки населяват Еърли Бийч, че човек неволно започва да се съмнява в произхода на всяка русокоса дългокрака хубавица по улицата (А от тях има много!). Цялото градче е просмукано от влага и провинциализъм. И нескривани амбиции за успех в туризма. На практика всяка жива душа наоколо е или турист или го обслужва.

Примамливо синята изкуствена лагуна до плажа е пуста. Дъждът пльока, скача, пръска и си играе безгрижно сам в бъбрековидната й локва. Дожалява ми и се спирам да му правя компания, но глупакът точно тогава се усилва рязко и ме прогонва под най-близката козирка. На туристическа агенция. (Какво друго?) Докато разглеждам брошурките предлагащи гмуркане, ветроходство, канута, каяци, джетове, риболов, самолетни, въртолетни, платноходни, скутерни и какви ли още не екскурзии до всевъзможни острови и островчета, рифове, плажове и лагуни - изобщо всичко, което може да се прави под, на, във, край и над вода - погледа ми привлича голяма карта на Куинсланд на стената, според която Еърли Бийч е само на три пръста растояние от Кернс - куинсландската кралица на тропика. (Нещо като тропическа столица, ама не смея да я нарека така, защото с Таунсвил са във вечно единоборство и съперничество за титлата) Наивно питам побеляващия младеж на гишето предлагат ли двудневни автобусни екскурзии до Кернс. Сините очи ме изглеждат така сякаш съм попитала дали жителите на Куинсланд са кислорододишащи гръбначни двуноги. Добре че е силният ми акцент, който ме издава като чужденка, та след няколко мига колебание представителят на местните кислорододишащи гръбначни двуноги решава да ми прости невежеството (каква ли не туристическа сган се мъкне тука) и с равен глас (за да прикрие поне частично сарказма си) обяснява, че автобусният преход в едната посока само е 10 часа. О! На мен пък ми се стори, че е близо, соча обвинително към коварно подвеждащата карта. Сега вече му става ясно, че съм наистина безнадеждно тъпа и престава да ми обръща внимание, прави се, че говори по телефона. Аз нацупено си отнасям брошурките в съседното кафене да ги разгледам на спокойствие.

Добре, щом няма да ходим в Кернс имаме цели пет дни да върлуваме из кораловите рифове и острови. Записвам се по телефона за всяко от предлаганите водни забавления в района. Даже и за екстремната джет екскурзия, която хич не ми изглежда привлекателна (по-скоро животозастрашаваща и травмираща), ама като няма друго...После в отчаяние се връщам пак при надменния белокос младеж и с най-интелигентния си глас питам какви неморски забавления предлагат - имаме цял един ден да запълваме другата седмица. Крокодили? - е любезното професионално предложение. О! Ама тука има ли крокодили? - интелигентността пак ми изневерява. Горкият човек! Бездънното ми невежество му идва твърде много. Направо видимо пребледнява под многопластовия си слънчев загар от неимоверното усилие да преглътне напиращите на устните му подигравки и да си остане професионално любезен. Но не успява. Северен Куинсланд е родината на крокодилите, споделя ми през стиснати зъби, техният естествен хабитат. Соленоводните крокодили обитават както сладки така и солени води, защитени са от години и популацията им се увеличава непрекъснато, тъй че навсякъде наоколо гъмжи от тях - уверяват ме с дидактичен тон без усмивка студените сини очи. Взирам се невярващо в сериозното лице и трескаво се опитвам да отгатна дали се шегува. Май не. В такъв случай, наистина ли се опитва да ми продаде екскурзия или се надява да ме уплаши и прогони завинаги невежата ми туристическа душа от родните си плажове? Няма друг начин да разбера, освен да направя резервацията. Националният парк бъкан с петметрови зъбати чудовища се оказва само на двайсет минути път от нашия хотел. О-о-о-х, много по-щастлива бях като не знаех. Добре дошли в тропика на Козирога!

Дирижираща папагалите

Замъквам брошурките и пакет пържени картофи в хотелската стая, където прекарваме остатъка от деня в декадентски занимания - дегустиране на предлаганите от хотела спа услуги и развращаване на местните какаду с висококалорични, богати на мазнини храни. Нареждат се чинно в стройна редица на балконския перваз, хранейки се с много изискано с един крак (балансирайки изящно на другия) и следят внимателно всяко движение на Бояна, която им раздава пържени картофки. Като прилежни хористи реагиращи дисциплинирано и на най-деликатно загатнатите жестове на вдъхновената диригентка.

Събуждам се цяла нощ от виенето на вятъра и все си проверявам телефона, твърдо убедена, че ще отменят утрешната ни екскурзия до рифа поради лошо време. Но съобщението така и не идва. Вместо него пристига утрото - навъсено, студено и ветровито. Потегляме към пристанището.

Летяща с рибите

Огромният двуетажен катамаран, който ежедневно превозва туристи до Големия Бариерен Риф прилича повече на мол, отколкото на плавателен съд. С просторна климатизирана зала за пътници, големи цветни екрани, прожектиращи филми за подводния свят, бар за напитки и закуски, маси за хранене, магазинче за сувенири, мокети, хладилници, ароматизатори, многоброен обслужващ персонал, приятна музика, открити палуби, чисти тоалетни, панорамни прозорци. Ако не беше бясното люлеене на пода под краката ни нямаше и да знаем, че сме на вода. Капитанът ни предупреждава приятелски по озвучителната уредба, че лагуната се намира на 52 морски мили от брега, а това означава двучасово плаване в открито море. При скорост на вятъра 44 възла! (нещо като 80 км/ч) и височина на вълните до 3 и половина метра!! Насърчава ни добронамерено да си глътнем хапчетата за морска болест. Много приятелски и много, ама много горещо ни съветва. (Не че има голяма файда от тия таблетки, но който ги е взел навреме поне не се чувства виновен, докато повръща по новичките мокети и лъскави палуби. Предполагам.)

Докато многобройният персонал не смогва да раздава хартиени пликчета и бучки лед (уж помагали) на поразените от морска болест, кандидат-гмуркачите попълваме абсурдни въпросници и подписваме безумни декларации а ла Параграф 22, в които хем твърдим, че не страдаме от психически заболявания и не сме под влияние на наркотични вещества, хем си противоречим налудничаво, че сме наясно с потенциалната опасност от кесонна болест, отровни медузи и дори смърт, но въпреки това ще се гмуркаме. На собствена отговорност. И няма да държим туристическата компания отговорна за каквито и да било материални, физически, здравни, психически или други повреди и загуби. С всичкия си акъл (доста спорно количество, ако съдим по следващата ми постъпка) подписвам пълномощно дори и за невръстното си 17-годишно двуметрово чедо.

Правилно отговорилите на подробния въпросник преминават към първия си гмуркачески инструктаж. Който ни припомня за пореден път озадачаващия факт, че принадлежим към онзи неизразимо авантюристичен клон на живите организми, които в ранен еволюционен етап взели малко прибързаното и недообмислено решение да излязат на сушата и да дишат атмосферен кислород. И не стига това, ами инатесто и твърдоглаво развили специални органи за целта, благодарение на които вече не можем да се върнем във водата. (На планета, чиято повърхност е 70% вода и само малка част от сушата е изобщо годна за обитаване! Нямам думи!) Проблемът с гмуркането всъщност не е в дробовете ни, уверяват ни професионалните гмуркачи.  Дробовете вярно, че се свиват под неимоверното налягане на водните дълбини (водата е 1300 пъти по-тежка от въздуха), но все пак последните научни изследвания и експерименти показват, че сме много по-близки родственици на делфините и китовете, отколкото сме подозирали и човешките бели дробове могат да оцелеят и функционират дори при свободно гмуркане на почти сто метра дълбочина. Пък и  кораловите рифове са само на  десетина метра под водната повърхност, ние изобщо няма да се подлагаме под страховитото тегло на океана. Истинският проблем на гмуркачите, обясняват ни, не е водата, а въздухът.

Понеже нашият пра-родственик първопроходец атмосферо-дишащ е избрал да диша точно кислород всеки би се подвел да си мисли, че атмосферата ни вероятно се състои преобладаващо от животоподдържащия газ, нали? Ама не-е-е. Тънката атмосферна обвивка на нашата мила родна планета съдържа само 20% кислород. Едва една пета! (Започвам сериозно да се съмнявам в интелигентноста на всички сухоземни организми.) Останалите 80% са азот. Който вдишван продължително при високо налягане има коварното свойство да се разтваря в кръвта и тъканите. Кротува си там незабелязан и на никого уж не пречи, но само  докато гмуркачите не излязат на повърхността. Рязкото понижаване на налягането позволява на азота да се разшири и превърне в газови мехурчета. Телесните течности и тъкани шупват като отворено шампанско. Последиците се наричат кесонна болест. Разбира се не ни запознават подробно с ефектите от газирането (Понеже инструктажът има за цел да ни ентусиазира за гмуркането не да ни откаже завинаги.), но аз имам лошия късмет да съм чела за адските болки, парализи, агонии, припадъци и смърт. О, как ми се иска да не бях!

За да разведрим разговора изоставяме физиологията и преминаваме към урок по физика. Законът на Архимед. "Еврика!" и плавателни свойства на човешкото тяло. Уж все работи дето ги знам, но заключението успява да ме изненада: за да се гмуркаш не е задължително да можеш да плуваш. Е, не вреди, разбира се. Ама не е необходимо условие. Хич. Гмуркачите всъщност само си висят под водата. Енергичното плуване е даже забранено за начинаещи. Има обаче едно друго, единствено и абсолютно необходимо условие за гмуркане - трябва да можеш да ... дишаш. Под вода. С въздушен регулатор и въздух под налягане от метална бутилка. (Това ще го учим после в практическите занимания. Сега продължаваме с теорията.)

Следваща тема в семинара са ... медузите.

Знам, че изглежда като специално търсен обрат в сюжета и даже звучи малко нещо изсмукано от пръсти, обаче такава е историческата истина. Честна дума! Медузи.

Малки - само 3 до 5 сантиметра, деликатни, прозрачни, с фини невидими, дълги по няколко метра пипалца. Многобройни. Безчислени. Целогодишни. Невъобразимо и необяснимо отровни. Често смъртоносни. С интригуващото име ируканджи. Неизбежими. Десетки хора в Австралия пострадват от ужилванията им всяка година. Обикновено оцеляват (последните документирани смъртни случаи са от 2002-ра година), за да разказват за неописуемите болки, гърчове, ускорен пулс и трескави видения, които продължават с дни и често завършват със сърдечен удар. Малката деликатна медузка причинява такива ужасяващи страдания и болки, несравними с нищо друго, че са им дали специално медицинско название - синдром ируканджи. Противоотрова не съществува.

Невъобразимо отровна, да. Но не най-отровната.

По-отровна от ируканджи, по-отровна от всичко и всички, най-отровното същество на планетата, най-смъртоносното страшилище в океана, причиняващо най-силната болка позната изобщо на живите същества на нашата планета е друга деликатна австралийска водна красавица - кубомедузата, наричана още "морска оса". Значително по-голяма от невидимите ируканджи. И значително по-отровна. Слава богу, не толкова многобройна. Затова пък гарантирано смъртоносна. Любимо обиталище - Коралово море.

И без да добавяме тук другите симпатични обитателки на източното австралийско крайбрежие - сисните бутилчици (миниатюрни синички безжалостно парещи медузки), отровната мида-копиехвъргач, акулите, мантите с отровен шип, синепръстеният октопод - вече е ясно защо гмуркането, плуването и изобщо всяко мокрене в Коралово море става със задължително защитно облекло. Дори на плажа (Особено на плажа! Крайбрежните плитчини са любимо свърталище за всички морски гадини.) къпането в морето е строго непрепоръчително. Защитните мрежи може и да вършат работа срещу акули и кубомедузи, но дребните ируканджита съумяват да се промъкват навсякъде. Ето, затова значи нашето симпатично градче с име на плаж поддържа скъпа изкуствена лагуна, построена току до приказния изумруден океан, но все пак отделена от него. Затова всяка реклама на хотел в тропиците предлага снимки на разкошни басейни заедно с великолепните морски пейзажи. (Пък аз все съм се чудила кой ще им ходи в глупавите басейни, ако има възможност да плува в океана. М-да, невежа съм била.)

И за да приключим вече тягостната тема с отровните обитатели на кораловия риф и опасностите за гмуркачите преминаваме към последната забрана - при никакви обстоятелства не бива да пипаме коралите. Нито да се усуркваме в тях, нито да стъпваме по деликатните им многоетажни структури. Не само, за да не ги повредим и унищожим, но и за да опазим незащитените си длани, лица и глезени от мощните токсини на нежните, развявани от движенията на водата полипчета. С други думи - всичко е отровно и потенциално смъртоносно в подводния свят на рифа. (Поредното потвърждение на вездесъщия куинсландски принцип - което не се опитва да те изяде е достатъчно отровно да те убие.)

За финал минаваме един бърз курс по подводни комуникации с жестове и сме готови за първото си гмуркаческо приключение.

Междувременно жестокото вълнение превръща главната палуба в сцена на пиянска оргия. Смелчаците, които се опитват да ходят залитат, падат, стават, пързалят се по непредивидимо променящите се наклони на мокета, превиват се от смях, лазят, въргалят се по пода и дори с любезната помощ и подкрепа от опитния персонал често не успяват да се държат на краката си. Останалите пътници са се наредили рамо до рамо на задния борд и се редуват да хранят рибите или са се простряли в несвяст по мократа палуба и смучат бучки лед. Купон! Ако и никой да не е слагал капка алкохол в устата си.

Ихтиандър

Обличането на прилепналите защитни костюми от фино трико в тези условия не е по-трудно от обуването на дамски чорапогащник на гърба на бясно препускащ необязден жребец. Забелязвам, че момчетата имат по-сериозни затруднения (липсва им опит с чорапогащници явно) по пет пъти събуват и обуват безнадеждно усуканите крачоли. После ни раздават колани с нанизани тежести - големи буци олово,приличащи поразително на нещо, което италианската мафия е изобретила и въвела в употреба с цел ефикасно отърваване от трупове. Закопчавам катарамата на кръста си и мигом започвам да се тревожа за личната си плавучест. Допълнителното тегло има все пак поне един положителен аспект - намалява значително опасността бурният вятър да ни отвее от палубата. Кислородните бутилки и всичките им придружаващи маркучи, клапи, регулатори и манометри са закрепени на жилетки и се слагат много лесно - само обличаш жилетката. Кой знае защо ме карат да седна преди двама души да ми асистират с нахлузването и закопчаването. Сякаш съм тригодишна и не мога да се обличам сама. Все така седнали нахлузваме маските, плавниците и тестваме въздушните регулатори. Окей, всичко изглежда да работи. Вече окончателно сме заприличали на черни тюлени омотани в маркучи,жълти пластмаси и часовници, така че можем да преминем към тестовете във вода. По команда ставаме от местата си, за да се спуснем по трите стълбички до океана. Всъщност успяват да станат някои, по-ячките - с пъшкане и необичайни чупки в кръста. Другите се сриваме обратно внезапно предадени от колабиращите си колене. Какво е станало с гравитацията??!! Планетата се е повредила! Човек да не иде на почивка - не само времето, ами и физичните закони мигом се счупват.

Теглото на цялата гмуркаческа екипировка е близо 20 килограма - хилят ми се инструкторите, докато ми помагат да се изправя на крака. Сега вече съм абсолютно убедена, че моят подводен маршрут ще е праволинеен и еднопосочен като влак-стрела до океанското дъно. Не знам с какво си навлякох гнева на мафията, но тя днес ще се отърве от мен безпроблемно и завинаги. В дива паника опитвам трескаво да намеря катарамата на колана с тежестите сред цялата плетеница от закопчалки, маркучи, ципове и въженца с тайната надежда да го откопчея преди да ме е завлякъл 20 хиляди левги под водата да правя компания на капитан Немо. Но напразно. Омотана и окопчана съм неспасяемо като терорист-камикадзе, опасан с детонатори и взривни вещества. Няма измъкване! Оставям се безпомощно на двамата яки млади мъже да ме спуснат полечка във водата. На последното стъпало се сбогувам тъжно със земния светлик, усмихвам се храбро за сбогом на детето си и фаталистично се отпускам в бездната.

О, чудо! Не потъвам! Поне не мигом. Не и с безколебателната целеустременост на цопнала ютия, която очаквах. Архимед трябва нещо да се е объркал. Законът му не работи! Абе, изобщо цялата физика се е повредила. При настоящото си тегло трябва да измествам вода като бетонен блок, а пък аз почти успявам да плавам на повърхността. Рея се като изтърван балон. Не че имам нещо против, не ме разбирайте погрешно, много даже съм щастлива, ама все пак откритието, че най-фундаменталните физически закони, в които с десетилетия безрезервно съм вярвала са грешни е доста шокиращо и навеждащо на философски размисли. Обаче, кой ти има време за размисли сега?! И за философии.

Сортирам паникьосано маркучите плъзнали като горгонски коси във водата край мен, с неописуемо облекчение разпознавам въздушния регулатор, продухвам с всичка сила водата от него, захапвам гумата точно според инструкциите и най-после идва страшният финален момент. Онзи, дето все отлагах, за който старателно се опитвах да не мисля, който ме парализира от ужас, но повече не мога да го избягна. Трябва да вдишам дълбоко, с широко отворена уста, стиснала отчаяно в зъби гумите на мундщука. Очаквам целият океан да нахлуе в дробовете ми. Очаквам да ме задави лютенето на солта. Очаквам края и тъмнината. Задушаване. Удавяне. Изгаряща болка и смърт. Но те не идват. Издишам невярващо, дълго и бавно сред безброй бълбукащи въздушни мехури.

Дишам! Под вода!

Започва животът ми на аквариумна рибка

И ний летим, летим, летим... Летим над вълшебна изумрудена бездна. Плъзгаме се бавно надолу като в сън. Като в космически спускателен апарат на планета с течна атмосфера. Планета с високоразвита цивилизация. И без гравитация. Градовете й се извисяват многоетажни, терасирани, ефирни, покрити с цветни градини, декорирани в ярки цветове. Изненадващи. Необикновени. Неземни. Екстравагантни. Гъмжащи от живот. Във всевъзможни форми и цветове. В невъзможни цветове. Когато Създателят е правил кораловия риф е бил щастлив и вдъхновен. Може би влюбен. В светлината, цветовете, формите. В живота.  

Кораловите градини, тълпите ярко-шарени рибки и издигащите се към повърхността въздушни мехури окончателно ме убеждават, че сънувам. Цветните сънища на аквариумна рибка. Не! Анимационните сънища на художник-фантаст с разюздано въображение. И силно изразен далтонизъм. Луд. Но непостижимо талантлив. Червени дъвета, лилав храсталак, оранжеви ветрила, сини туфи, зелени еленови рога, риби раирани в синьо и жълто като полицейски коли, други оранжево-пурпурни, розово-зелени, трети изрисувани със сложните заврънкулки на неразрешим лабиринт. Гигантски сини мозъци. И червени. Розови спагети и макарони. Странни жълти гъби. Лилави дългокоси перуки. Разноцветни развлачени прежди.

Чудовищна мида с размер на нощно шкафче и индигова пулсираща плът притваря заплашително древните си черупки. Кръглият й отвор пулсира страховито. Старая се всячески да спазвам дистанция и да демонстрирам искрените си намерения за ненамеса в безгръбначните й мекотелни работи. Прелитащи електриково-зелени скариди ни попоглеждат кокетно. Размахват пищни розови воали. В каньоните на чуждопланетния град срещаме риби-папагали, риби-ангели, риба-клоун, риба-хирург, риба-тромпет, риба старши сержант, риба огнен лъв, риби-зебри, бикоглави папагалски риби. Риби-чудо-невиждано. Риби-фантасмагории. Невъзможни, измислени. С пипала, крила, рога, човки, наметала, с фалшиви очи на гърба, с тънки крачка, шипове, странни петна. Фиеста от точки, раета, петна и пембета, ресни и пискюли. Карнавал на чудесата.

Разцъфнал с искрящо-бели звездички мокет. Нежни анемонии, милиони деликатни полипчета. Махат с ръчички, танцуват прелъстително, сънено. В транс. Рибки се гмуркат игриво в дебелия им килим. Въргалят се като кученца в цветните им губери, крият се под шапките на ексцентрични гъби. Трупат се в  гъсти шарени тълпи и се разпръскват внезапно без предупреждение. Като избухваща празнична заря. Като разлюляна завеса от сребърни мъниста. Разбягващи се мини-галактики. Торнадо от цветни искри. Фестивал на живота и невероятното му разнообразие.

Цветна поезия без думи. Тържествена симфония без звук.

Инструкторът стисва изненадващо силно ръката ми - прави ми настойчиво знак да дишам. Да дишам? Нима съм спряла? В унеса си съм забравила да спазвам единственото задължително условие при гмуркане. Оформям с пръстите си кръгче - знак, че съм "Окей" и за доказателство прилежно да вдишвам и издишвам. С мощно бълбукане и подобаващи облаци от въздушни мехури.

Спускаме се още по-надолу сред лабиринта на тесни алеи с надвиснали туфи корали - прозрачни, нежни, малко гнусни отблизо, но прекрасни в разнообразието и многоброя си. От варовиковите процепи надничат странни ярки извънземни същества. Оживели герои от детска книжка за оцветяване. Връхлита ни внезапно и тихомълком ято миниатюрни неонови рибки. Висим омагьосани в гъста супа от сребърни топлийки. В брилянтно желе от хромирани кламерчета. В океан от дискотечен лак за нокти на звездички. Платинената лапавица вилнее беззвучно и ни оставя без дъх с красотата си. И пак болезненото стискане на пръстите - дишай! Уф, ама че досада - дишай, та дишай! А, уж гмуркането трябваше да е лесно. Правя демонстративно малко въздушни балони - ето, дишам, оставете ме на мира! Искам да съзерцавам. Да се разтворя в прекрасния приказен свят край нас. Да съм оцветена картинка в детското рисувателно блокче. Да изследвам любопитно чуждата планета и непознатите й форми на живот. Искам да видя какво има там под онази дантелена цикламена стреха, какво се спотайва в петнисто-яркия сокак, риба ли е онова кватратното сигнално-оранжевото на точките, а това долу галактически парламент ли е с амфитеатралните си тераси, населени с невиждани представители на чужди цивилизации. Посягам да докосна поредната абсурдно боядисана рибка, която виси незаинтересовано току пред лицето ми. Голите ми пръсти се плъзват по ситни люспи и пъргава, пърхаща плът. Лигава. Мърдаща. Жива. Изстрелва се светкавично, но спира наблизо и пак се отдава на безцелна неподвижност. Близки срещи от трети вид! Опитвам отново и пак успявам да погаля синичкото плоско телце. Това вече е сигурно доказателство, че сме в сън. Кой е чувал да се галят тропически рибки на яве?! Ясно е, че бълнувам.

От подмолите на най-долните етажи на импозантната коралова архитектурна вакханалия изплува тържествено бавно 60-килограмовата Присила. Гигантската океанска треска,  която обитава лагуната и с която са ни полу-обещали да се срещнем. Ако Присила пожелае, разбира се. Ярко двуметрово синьо-зелено чудовище, което би могло без усилие да ме глътне на две хапки. Горещо се надявам изобилието от черни гуми, маркучи, метални цилиндри, лъскави манометри и шарени пласмаси да ме правят силно неапетитна плячка в древните й праисторически очи. Дебелите лилави бърни примляскат беззвучно и миролюбиво (в смисъл, че не се виждат три реда остри като триони зъби), голямото кръгло око е безразлично.  Подводният цепелин виси уж незаинтересовано на няма и една ръка растояние от нас (никой обаче не се изкушава да го докосне), ама всъщност май се наслаждава суетно на вниманието на възбудената тумба опасани в маркучи черни тюлени. Само леко мързеливо полюшване на опашката и сините перки скоро потъват невидими в синьото на дълбините под нас.

Издигането към повъхността е устремно, ярко, сияйно, вълнуващо. Като забавени кадри на излитане в космоса. Май пак сдържам неволно дъха си докато се извисяваме в центъра на светлинното хало. Най-после пробивам стъкления таван на аквариума и съм на повърхността - сред пяна, вълни и вятър. И звуци. С облекчение изплювам омразната гума. Челюстите ме болят от стискане. Очите ми са уморени от цветове. След покоя и безмълвието на рифа горният свят ми изглежда разбунен, нервен, хаотичен. И малко блед.

Естествено, забравила съм вече за гравитационната аномалия на гмуркаческата платформа и собственото ми тегло ме изненадва неимоверно докато изкачвам трите стълбички до палубата. Коленете ми се сгъват жално и безпомощно. Добре че има пейки за сядане! Та не се налага да коленича пред неумолимите закони на физиката. След току-що преживяната невероятна емоция, след споделените мигове на неземна красота, след екстаза на чуждопланетната разходка, след магията на подводния свят с инструктора и другите гмуркачи се прегръщаме спонтанно и сърдечно като стари приятели. (Доколкото може да се нарече прегръдка несръчното поблъскване на кислородни бутилки, намотани маркучи и ръбести маски.) Нямаме думи да изразим залялото ни безпричинно щастие. Гледаме се безмълвно с разширени невярващи очи - ти беше ли там наистина?! Ти също ли сънува? Истина ли беше или сън?

Свирепият вятър ни пронизва безмилостно и охлажда бързо емоциите. Събличаме с максимална скорост мокрите костюми, треперещи хапваме надве-натри и се строяваме на палбата в очакване на реда си за разходка с вертолет над лагуната.

Полетът на бръмбара

Първо се возим на странна плаваща черупка без бордове, седалки или каквито и да било удобства за пътниците, която успява да ни намокри до кости, докато ни закара до закотвената наблизо вертолетна площадка. Естествено, пак има задължително облекло - този път са спасителни жилетки. И дълги инструкции за безопасност. После се натъпквме в тесния интериор, слагаме комуникационните шлемове и потегляме! Без никаква драма. Без ускорение или друг някакъв намек за екшън. Първото ми возене на хеликоптер трябва да призная е доста разочароващо - обикновено и недраматично някак. Тривиално. Като возене в асансьор. Или в такси. Мърляво при това. Сред адски шумен трафик. (Ефектът от въртенето на всичките тия перки и ротори е абсолютно оглушителен. Затова и има предвидени слушалки и микрофони за всеки пътник.) Изобщо не забелязвам кога се отлепяме от люлеещата се платформа и поемаме полечка в нисък бръмбаров полет над водата. Обаче гледката през надрасканите плексигласови прозорци е за милиони.

Зелено, синьо, аквамарин, малахит, нефрит, лапис лазули. Изумруд, тюркоаз, емералд, опал, индиго, деним. Нюансите са повече от думите. Разляти в мозайки и лабиринти, архипелаги и съзвездия от коралови туфички, рифчета, острови, плажчета, лагуни и заливчета, канали и плетеници. До хоризонта. И отвъд. Виждаме с очите си прословутото рифче с форма на сърце, което доминира туристическите картички и реклами на Големия бариерен риф. За което аз все си мислех, че е продукт на фотошопа. Обаче на, сега и аз си имам снимка със сърце. Двайсетте минути свършват по-бързо от батериите на фотоапаратите. Още един кратък мокър преход със странната плоска лодка до катамарана и потегляме обратно към брега. Сред вълни по-големи от триетажния плаващ мол. И свиреп ураганен вятър.