Поредното ранно ставане в в плоския оранжев свят под плоското еднообразно сякаш изрязано от гланцово блокче небе. Огромна стоножка се е настанила върху раницата ми и по никакъв начин не успявам да я склоня да освободи терена. Опитвам да я прогоня деликатно, но тя се намъква партизански в разни гънки, цептанити, катарами и коланчета, принуждавайки ме да се моля и да обяснявам в най-големи подробности концепцията за неприкосновеността на личната собствност. Не помага. Накрая прибягвам до макиавелски прийоми - отървам се от окупаторката с хитрост и безскрупулна демонстрация на сила.

Програмата за деня е кралска - Кингс каньон (каньонът на кралете). Препоръката на туристическите пътеводители е тревожно-предупредителна - да се катери само рано сутрин, по хладно (Хладно??!!). Прогнозата за времето е пустинна - слънчево, 44 градуса. Микробусът засмуква и изгълтва 150-те километра равно право шосе като дълга асфалтова спагета - наведнъж, и ни стоварва на паркинга насред поносима 35-градусова утринна жега. Пардон!-хладина. За разлика от Улуру, който се виждаше от километри, издул великолепения си могъщ тумбак над равната пясъчна тепсия, каньонът е потаен, скришен, на практика невидим сред хълмовете на червенеещата планинска верига. Поемаме доверчиво по туристическата пътечка сред пясъци и черен храсталак. Пак сме минали през задължителната проверка за шапки и 4 литра вода на човек, овесили сме фотоапаратите по вратовете си, защото ръцете ни са заети да гонят мухи и крачим бодро.

Изкачването е екстремно. 100 метра отвесно катерене по червената каменна стена. Съкрушителното физическо усилие изисква много кислород и не ми позволява да си затворя устата дори за момент. Което всички австралийски мухи от близо и далеч приемат за сърдечна покана да се поразхладят и наквасят крачка в гърлото ми. Кислородната недостатъчност не ми позволява да оттегля поканата. Глътвам първата си муха. Ей така, с лекота, без излишна драма. Само секундно колебание - да кашлям, плюя или да спра да дишам? И край. Пърхащото вибриращо живо нещо в устата ми е вече само сподавена трептене, деликатна вибрацийка в хранопровода. Нямам време за задълбочени анализи на моралната дилема. Милосърдно решавам да удавя глупавата самоубийка - да не се мъчи дълго и я преглъщам с голяма глътка вода. Нямам време дори да изпитам непреодолима погнуса. Катеря. И дишам! На големи отчаяни гълтоци. Като риба на сухо.

Половин час по-късно сме вече на билото. Гледката от високото може и да си струва, но аз трябва първо да си наваксам с кислородната недостатъчност, която ме заслепява, оглушава и ме превива одве, преди да тръгна да се занимавам с глупости като правенето на снимки. Заинтригуван от острите свирещи звуци акомпаниращи дишането ми водачът пита загрижено дали искам да си почина. Не! Не искам да си почивам! Искам да умра - веднага и завинаги! Ако може! Надявам се да е телепат, защото не съм в състояние да говоря. Той обяснява на групата, че първата част от маршрута ни е най-трудната, оттук нататък ще се движим по равно. Отвесният участък се казвал "Сърдечна атака". Предполагам, че е съвсем умишлено в началото на прехода, за да спести на спасителните екипи излишно ходене. Който ще мре се гътва веднага, дисциплинирано, преди да се е отдалечил твърде много от паркинга. И защо паркингът не е горе на платото, а долу до реката???!- питам аз и отговор не искам.

Продължаваме по билото сред червени канари и ерозирали каменни формации напомнящи руините на древен град. На места камъкът под краката ни е на вълнички - съвсем като пясъчно морско дъно. И не случайно - наистина се разхождаме по древно океанско дъно, издигнато от тектонични движения, посипано обилно с тонове червени железни окиси, разнасяни от пустинния вятър с милиони години и после ерозирало пак под ласките на същите нестихващи ветрове. Водачът настоява да се придържаме към обозначената пътека, но е безсилен пред непокорството на младостта. Корейските хлапета подскачат като кози по силно издадения ръб над каньона. И в крайна сметка всички се престрашаваме да надникнем от червения каменен перваз. В бездната. Зрелището е потресаващо. Коленете сгъващо, диафрагмо-свиващо, ръцете разперващо и очите разширяващо. 300 метра отвесна пропаст разделя двете високи плата. Чудовищна цепнатина причинена от древно земетресение (не искам дори да си представям от какъв магнитут) и доразширена от вятъра и водата. Гигантските евкалипти далече долу в черната сянка на скалата изглеждат дребни като храстчета. Скален ястреб кръжи беззвучно в бездънната синева над нас, използвайки издигащите се въздушни течения. Хоризонтът е толкова далечен, че сякаш ходим по небето.

Още малко лутане из причудливите археологически останки на Изгубения каменен град и се озоваваме в горния край на дървена стълба. Удобна, надеждна, масивно строена, с як парапет. Безкрайна. Долният край  се губи нейде в мрака на бездната. Слизаме. Още. И още. И още. Короните на евкалиптите се приближават, после остават над главите ни и най-после сме на сянка, сред зеленина и здрач. Свеж оазис сред нажежената керемидена пещ на пустинята. Между червените камъни тук-таме има локви вода. Тъмна, покрита с миниатюрните листенца на водни растения. Най-в ниското, зад една особено неудобна за изкатерване канара се крие Райската градина и нейният олимпийски басейн. Още една от непресъхващите водни дупки - билабонг - от системата пустинни артезиански кладенци на Австралия. Растителността наоколо е пищна, сочна, влажна, тропическа. В скалите се виждат фосилизирани медузи и водорасли. Гледката е абсурдна - тропическа гора в сърцето на пустинята. В тъмната вода на червения каменен басейн вече се къпят и гмуркат банда шумни немскоезични туристи. Няма нужда да ни увещават дълго. Не си носим бански, така че се къпем с дрехите. Те изсъхват дълго преди да сме се изкатерили по отсрещната страна на каньона.

Още ерозирали куполовидни образования, още марсиански пейзажи, още спиращи дъха отвесни цепнатини, още невероятни червени скали и камънаци, оранжеви нюанси, контрастни светлосенки. След 300 кадъра на червени камъни започвам да се чудя как ще оправдая заснемането им някой ден пред внуците си. Ето една интересно оформена канара, бабиното. И още една - не е ли страхотна? А, тази? Ами тази? Колко червени камъка можеш да покажеш с възторг на невинния зрител преди да предизвикаш оправдани съмнения за психическото си здраве? Не съм сигурна. За всеки случай заснемам още стотина - да не остане случайно неувековечено някое червеникаво камъче по билото на Кингс каньона.

Финалното спускане е по-полегато и можеше да е дори приятно, ако вече не страдахме от масивна мускулна треска, слънчево изгаряне и дехидтратация. Западно-австралийката глътва муха и се опитва отчаяно да я изкашля. Водачът я уверява, че няма място за излишни тревоги - мухите са просто малко протеин в хитинова обвивка - нищо опасно за здравето. Даже е полезно, защото всеки австралиец има задължителна патриотична годишна квота от 12 глътнати мухи и ако не успее да я изпълни му отнемат паспорта. Аз си отдъхвам с облекчение, че съм новозеландка - за чужденци квотите са занижени.

Хапваме набързо сандвичи с шунка, която се пържи пред очите ни, както си е между филиите хляб под изгарящото обедно слънце. Намирам в пясъка мумифицирана изоставена змийска кожа. Напълно разбирам змията - толкова е горещо, че и на мен ми се иска да си съблека кожата. После се натоварваме пак на родния микробус и поемаме обратно - по дългия път към Алис Спрингс.  

Ерозиралите хълмове край пътя са с цветовете на шарена сол. Небето е заприличало на тапети за детска стая - бебешко синьо с равномерно разпръснати еднакви пухкави облачета. Бели с нежно розови коремчета. Инфантилни и абсурдни. Налага се да моля спътниците си за потвърждение. Да, уверяват ме, облаците са наистина розови - отразяват цветовете под тях. Или са се поизцапали от вездесъщия червен прахоляк.

В пълен контраст с мирната детска картина, но затова пък в тон с хроматичната гама е спускащото се от небето тънко розово торнадо. Розово! Придружава ни дълго, извиващо бавно елегантната си фуниевидна снага, но в крайна сметка изостава и се загубва нейде сред шарено-солните хълмове.

Том, нашият водач, шофьор и дружинна ръководителка спира внезапно насред нищото. Не на обозначена зона за отдих, не на отбивка край пътя, не дори до някоя крайпътна забележителност, не и за да отмести труп на убито кенгуру от асфалта. Просто заковава микробуса насред незабележителна с нищо местност в надрасканата с черно оранжева пустота и ни нарежда да слезем и да съберем дърва за огън. А така! Сега ако обяви, че и вечерята ще трябва да си ловим сами с копие и камъни хич няма да ме учуди. На тази екскурзия явно вземат много насериозно аборигенско-образователния аспект на туризма. Събираме дърва. Което се оказва сериозно предизвикателство въпреки изобилието от сухи храсталаци наоколо. Том не харесва твърде овъглените или прекалено тънки клонаци, иска плътна дървесина за лагерния огън довечера. В крайна сметка успяваме да натоварим една малка планинка от мъртви дървета върху ремаркето и да я закрепим надеждно с платнища от бризент. Връщаме се по местата си в микробуса обилно посипани с червеникав прах, клечки в косите и с хрупащ пясък в зъбите (дегустацията установява, че австралийската шарена сол не е нито дъхава, нито солена, ако и да е ситно смляна и невероятно изобилна), но с дълбокото удовлетворение на хора справили се с нелека задача. Доказахме се като добри събирачи.(това е по-миролюбивата половина на ловци-събирачи)

Следващата ни спирка е кръчмата. Да! Истинска кръчма насред безкрайното нищо. Със самотна бензиноколонка и тоалетна за туристите. Натоварваме микробуса с бира, защото къде се чуло и видяло лагерен огън без бира. Пък и довечера е Нова година. Няма да я посрещаме трезви, я! Малко се объркваме с всичките забрани и ограничения кой какъв алкохол и колко може да закупи без да бъде глобен - табелата пред заведението изреждаща наредбите, актовете и законите регулиращи търговията с алкохол е с размерите на цялата постройка.  

Алкохолът е най-големият проблем на съвременното аборигенско общество. Всички свободни пари се изпиват. Цели племена и селища страдат от алкохолизъм и последиците от алкохолизма. Затова в австралийската Северна територия има множество ограничения върху продажбата на алкохол, забрани за консумиране на алкохол на определени места, купища подробни правила за това какъв алкохол, къде и от колко до колко часа можеш да си купиш - специфични за всеки град в щата и за районите на аборигенските временни лагери. Направо свят да ти се завие. За да си правоспособен барман в Северната територия трябва да си поне бакалавър по право. Глобите са жестоки - двеста хиляди долара за консумиране на алкохол на публично място в неразрешен час на денонощието. Осемдесет хиляди  за притежание на повече от два литра вино в забранена зона и т.н. Добре че барманката ни дава индивидуални консултации, благодарение на които  всички се сдобиваме с бира в рамките на разрешената квота, без да поемаме излишни рискове пред закона.

Докато Том зарежда бензин, а туристическата младеж опитва наливната бира в бара (строго според предписанията на местното законодателство) аз се настанявам на единствената пейка край паркинга и настървено ближа сладолед, за да го кусам поне преди слънцето да го е изпарило пред очите ми. Следобедният вятър се е усилил и прогонва успешно мухите, но разхладителният му ефект е като на вентилаторна фурна на 250 градуса. Дехидратираната ми коса трака като телени стружки край ушите.

От трептящите в маранята сенки край асфалта се материализира черна фигура. Безмълвно и безшумно се приближава облечен в черна тениска и черни шорти абориген. Бос. На неопределима възраст. Спира на метър от пейката без да ме поглежда и без да поздрави. С безизразно търпеливо лице. Стои неподвижно загледан нейде в пейзажа. Все едно изобщо не ме е забелязал. Приветствената усмивка се изтрива от устните ми, сменена с недоумение и не след дълго с тиха паника. Нямам никаква идея какво да кажа и как да се държа. Какъв е аборигенския ротокол за среща  с непознати??!! Оглеждам се отчаяно за помощ, но единствените живи неща наоколо са прашните вихрушки вдигани от вятъра. Те не изглеждат особено заинтригувани от неловката ситуация. По някаква причина не смея дори да помръдна. Стоим си така мълчаливо и неподвижно. Под забързания трафик на пухкави розови облаци.

Най-после Том се появява откъм бензиноколонката и се упътва към нас. Разменя няколко думи с черния мъж, който почти не го поглежда, но все пак измърморва тихо нещо все така загледан в далечината. Том говори на английски. Събеседникът му шепне на неразбираем език. След известно време Том се обръща към мен и ми превежда, че този мъж е художник от местното аборигенско племе, който е донесъл свои картини, ако се интересувам и искам да си купя. Придобиването на образци на аборигенско изкуство изобщо не е сред намеренията ми в момента(дори най-нископриоритетните такива), но облекчението, че сме се измъкнали от ужасяващо неловката клопка на мълчанието ме прави лекомислена и с радост се съгласявам да видя картините на художника.

Черната ръка вади бавно навито руло американ от дълбокия черен джоб и го разгъва в праха пред краката ми. Оказват се две неголеми картини. Изящни! Дребни абстрактни форми в черно и кафяво. С бели и жълти детайли. Разпознавам стилизираните фигури на седнали жени, издутите тумбачета на медни мравки. Не че разбирам изобщо нещо от аборигенско изобразително изкуство, но двете малки платна успяват да ме грабнат с деликатния си рисунък, сдържани цветове и балансирани композиции. Питам колко струват. "30 долара за двете"- превежда Том и ми предлага личната си експертна оценка, че картините са много добри и автентични. Не се съмнявам изобщо, но исканата цена е абсурдно ниска и отново ме поставя в неловка ситуация. Да предложа ли повече пари или да се пазаря? Трябват ли ми изобщо аборигенски рисунки? Какво да правя с тях, ако ги купя? Цялата сцена е толкова нелепа - двамата мъже клечат в праха пред мен като молители пред божествена статуя - аз все така си седя кротко на пейката, но тази най-невинна допреди малко поза е изведнъж вече неподходяща и арогантна някак. Изолира ме от тяхното скромно клечащо общество. Поставя ме в изолация. Трябва ли да клекна при тях в дух на равенство и колективизъм или да си остана в божествено усамотение във висините на пейката? Странният грозен мълчалив черен мъж има дарба да ме кара да се чувствам неадекватна като извънземна. В негово присъствие загубвам напълно представите си за правилно и грешно, добро и зло, възпитано и неприлично.

В отчаян опит да сложа край на сюрреалистичната сцена изваждам всички банкноти от порфейла си - 40 долара и ги подавам на художника. Той не посяга да ги вземе. Не ги и поглежда. Оставам си неудобно приведена напред с протегната ръка. Как за бога си представя, че ще осъществим покупко-продажбата?!  Поглеждам безпомощно към Том, единственият от трима ни, който изглежда умее да се държи адекватно. Но този път не получавам помощ и от него. В пълно отчаяние пускам парите на земята до картините и се приготвям да ги настъпя пъргаво с крак, ако ги духне вятърът. Художникът измърморва нещо нечуто на коленете си. Том го потупва дружески по гърба. Черната ръка най-после взема бавно банкнотите и ги прибира в черния джоб на черните шорти. Двамата мъже се изправят и аборигенът се отдалечава беззвучно на босите си нозе. Без да се обърне, без да ни махне или да се сбогува по друг някакъв начин.

Залива ме вълна на неописуемо облекчение. Изтощена съм като след среща с представител на извънземна цивилизация. Е, не научихме много един за друг, но поне се разделихме в мир. При такъв потресаващ културен сблъсък и това е постижение. А, и станах меценат - купих картини на местен творец. Вдигам внимателно новите си притежания от земята. Том сяда на пейката до мен да изпуши цигара и да ми покаже някои характерни елементи в композицията, които според него са типични за местните племена и доказват автентичността на рисунките. Успокоява ме, че художникът не е очаквал да получи повече пари, защото дори галериите в Алис Спрингс, които продават картини за десетки хиляди долари всъщност ги изкупуват за жълти стотинки. Уверява ме, че моите 40 долара са много по-полезни на аборигенската общност, тъй като отиват директно в семейството на художника, отколкото хилядите на разни благотворителни организации, които неизбежно се разпиляват поради ненужна бюрокрация и липса на комуникации с аборигенските племенни общности.

"А, ти много ли аборигенски езици говориш?" - питам наивно. Чувала съм, че в района на Алис Спрингс живеят много различни племена с различни зици. Том ме гледа с недоумение? "Защото ми превеждаше преди малко, в разговора с художника." - уточнявам. "Той говореше английски." - сразява ме отговорът. Да, бе! И аз съм марсианка. Видът ми трябва да е бил много потресен, защото Том пояснява.

Аборигените говорят английски, но с много силен акцент и неправилна граматика, тъй като мнозинството не са ходили на училище, нямат контакти с външния свят, общуват само помежду си, заемат думи от племенния си език и така създават свой пиджин английски, трудно разпознаваем за ушите на несвикналите. Според аборигенския етикет се смята за неприлично да гледаш събеседника си настойчиво в очите. Или да говориш високо. Типичното поведение на белите хора при разговор се тълкува като агресивно, властно и обидно според сложните условности на общуването на аборигените. Белите пък намират за неуважително да се мънка и да се избягва погледа на събеседника. Което естествено създава непреодолими бариери в комуникациите между двете цивилизации.(Както току-що установих на свой гръб.)

Том и другите туристически водачи съчувстват на аборигените и се опитват да помагат на общността с каквото могат. Спират редовно тук и винаги оставят излишната си храна, вода, понякога и други неща - дрехи, одеала, лекарства от аптечката, бебешки храни, ако собственикът на бара им е казал, че има новородено в племето. Аборигените знаят кога идват микробусите и понякога ги чакат, за да говорят с шофьорите. Пустинните племена са малки, извънредно бедни, често нямат никакъв транспорт и единственият начин да се сдобият с лекарства, храни или други неща от първа необходимост е да помолят някой да им ги купи от Алис Спрингс. Така Том се познава с някои от местните жители. Само мъжете, защото жените не разговарят с непознати.

Разказва ми това, докато му помагам да разтовари три туби с вода, газова бутилка, два кашона с остатъци от нашата храна - пакети овесени ядки, прясно мляко, хляб, масло, сирене, конфитюри, чай, кафе, макарони, някой и друг зеленчук. Оставяме всичко на сянка под някакви храсталаци. Тревожа се за годността на млечните продукти изложени на адския зной, но Том твърди, че жените от племето ни наблюдават скришом и ще приберат храната веднага щом си тръгнем. След което подбира развеселената компания от бара и подкарва микробуса към последния ни бивак под открито небе.

Посрещаме новата година край лагерния огън. Изпиваме до капка алкохолния си рацион от няколко бири на човек, печем мръвки набучени на импровизирани шишове. Изтърваме ги в огъня и ги овъгляваме неспасяемо. Заравяме картофи в жарта и ги забравяме. Пеем песни на всевъзможни езици, спъваме се в тъмното и се въргаляме в пясъка. Най-варварското ноогодишно празненство в историята. Малко след полунощ се самоотлъчвам от пируващата банда и се усамотявам със суага си зад ниска пясъчна дюна, която се надявам да поглъща смеховете на танцуващите младежи и светлината на огъня. Обръщам демонстративно гръб на пълната луна и заспивам като труп.

Събуждам се в царство на пълен мрак и тишина. Събужда ме тишината. Плътна, тежка, непробиваема. Затиснала ушите и гърдите ми. Пречи ми да дишам. Плаши ме. Обръщам се по гръб и отварям очи.

Уау!!

Кой беше казал, че не си много пиян, ако можеш да лежиш без да се държиш? Сега знам какво е имал предвид. Неволно посягам да се хвана за нещо. Разпервам ръце за опора и притискам гръб в земната твърд. Вселената се е надвесила ниско над мен. Край мен. Под мен. Огромна. Безмерна. Суагът ми е малко островче зареяно в бездната на звездния хаос. Ако помръдна неволно, ако лекичко само го наклоня и ще падна в бездънните висини. Не смея да шавна. Лежа бездиханна и се вслушвам в тишината на най-голямото небе, което съм виждала някога. Под повече звезди отколкото бих могла да си представя. Повече отколкото съм подозирала, че съществуват. Под милиони звездни прожектори надупчили чернилката на небесния свод. Под най-величественото светлинно шоу в мирозданието. 3D. Луната май е залязла - не я виждам никъде. Чувствам се толкова малка и самотна под чуждото непознато южно небе. Само Орион ми прави компания излегнат неудобно на една страна. И Южният кръст в цялото великолепие на геометричното си съвършенство.

Внезапно падаща звезда прорязва беззвучно тишината. Разбива вкаменената застиналост. "Ка" - едва успявам да се въздържа да не извикам кодовия сигнал на метеорните наблюдатели. Ярката следа на палавника-нарушител прогаря светла диря в ретината ми и ме освобождава от магията. Вече мога да дишам, да се движа и заспивам безгрижно, с усмивка под зорката стража на полегналия воин.

Първото утро на 2010-та е бавно, мудно, махмурлийско. Отнема ни векове да се събудим, размърдаме, да приберем суаговете и да изядем леката закуска. Старателно избягвам огледалата в банята. Корейците ме поздравяват с "Гутен морген", което ми припомня, че имам в паметта на фотоапарата снимки от Москва и поздравявам с тях московчанката Ира, която в 6 и 30 посреща новата година по московско време с руския химн и сълзи в очите. Трогнати всички ставаме на крака и вдигаме тост с разтворимото си нес-кафе. Като в песен на Михаил Белчев:"На руски започва деня".

Докато пътуваме на север вчерашните пухкави облачни пуканки се превръщат в тлъсти розови бухтички, овчиците се трансформират в хипопотами, а летящото херувимче - в едрогабаритен диван с два чифта крилца и рибя опашка. Докато стигнем Алис Спрингс и небето вече се е покрило с армада космически кораби в плътен боен ред, затъмняващи слънцето. Флагман им е летящият диван, чието нежно розово херувимско коремче е посивяло, натежало и добило цвят на мръсна плът. Пустинята май се кани да отпразнува новата година по своему - с дъжд. Невиждан по тия земи от години.

Главната улица в Алис Спингс е безлюдна в почивния ден, все тъй мърлява и дори още по-прашна и мръсна от миналата седмица. Бившата столица на Централна Австралия ни изпраща с тежка задуха и с все тъй поразително кичозната си пластмасова елха на площада. Светеща! Напомня ми увяхнала бивша кралица на красотата, разорен милионер или свален от власт бивш диктатор. Цинична и захабена, гримирана безвкусно, но със скритото достойнство на принцеса в изгнание прозиращо все още под неугледната обедняла външност.

Прибираме се в Бризбън, за да гледаме невярващо от дивана в хола телевизионните репортажи за нечувани поройни дъждове в пустинята, наводнения и дори смъртни случаи по бреговете на буйната придошла река Тод. "Обикновено суха" пише все още по картите.

Пишеш просто омагьосващо, мисля, че от това може да стане чудесна книга!