Докато се друсаме по завойчестия тесен път към дървените си нарове в единствената хижа в целия резерват Грег ми разказва за другата голяма тасманийска енигма

тасманийският тигър

Всичките му истории за първите бели заселници започват по един и същ начин с досадни, но явно нужни според него повторения, за да разберем мотивацията и психологията на тези хора - как те били заточени тук против волята си, как всичко в тукашната природа им било чуждо и враждебно, колко много тъгували за родните си места, как нямали никакъв реален шанс за връщане у дома и съответно колко страстно ненавиждали всичко тук. Растителността, животните, аборигените, климата - всичко им било омразно, напомняло им, че са прокудени, чужденци, заточеници, обречени. И те си отмъщавали на всичко живо със страшния бяс на човек ограбен от надежди. С беса на див звяр. Без морал. И без съмнения. Избивали, сечали и унищожавали с поколения. Не само, че не изпитвали вина, а напротив - възпитавали децата си, че това е добродетел. Колкото по-малко остане от местната дива нецивилизована природа (и черни хора), толкова по-човешки и цивилизован ще изглежда градът/местността/целия остров.

Тасманийският тигър освен, че бил странен и неестествено грозен(според заселниците, за които красиви били само нещата донесени от родината) имал лошия късмет да е хищник и да прилича твърде много на вълк, макар и раиран. Което веднага го превърнало в главен заподозрян колчем изчезнела овца или друг някакъв добитък. На континента кучето динго създавало лоша слава на австралиските хищници с успешните си нападения над стада, домашни животни и дори хора. За никого нямало и грам съмнение, че раираното тасманийско торбесто куче е също крадец и злосторник. Организирали се шайки, предлагали се награди, тасманийският тигър скоро се превърнал в символ на всичко враждебно. Хората го мразели искрено и сляпо.

Островният студен климат и гъста непроходима растителна джунгла не били подходящи за овцевъдство. Влагата и непрестанният вятър причинявали болести по животните, икономиката на острова буксувала фермерите били недоволни, губернаторът също. Британската колонизаторска компания, която рекламирала мястото като земен рай на потенциалните кандидати за заселване не можела да си признае, че Тасмания е просто непригодна за земеделие и животновъдство. Вместо това си намерила оправдание и изкупителна жертва в лицето на тасманийския тигър. Странният раиран хищник бил виновен за загубите на фермерите и за всички икономически  несгоди. Изтребването му се превърнало в основно занимание на огромен брой хора.И като всичко, с което британците се захванат постигнато ефективно, безвъзвратно и без много шум. Последният известен на науката тасманийски тигър умира самотен в хобартския зоопарк през 1937-ма година. 59 дни след официалното му обявяване за застрашен вид.

Петдесет години по-късно поради липса на доказателства за съществуването му науката официално го обявява за изчезнал вид. В музеи и частни колекции по света се съхраняват останки, които дават храна на множество клюкарски теории как един ден възраждането на тасманийските тигри ще се осъществи с помощта на генетичен материал от костен мозък и други такива, но тъжната истина е, че съвременните технологии не са в състояние да възпроизведат клонинг от мъртви тъкани и клетки.(Последният неуспешен експеримент за възстановяване на ДНК на тасманийски тигър завърши през 2009-та) Тасманийският тигър ще остане за бъдещите поколения само на снимка. Черно-бяла, неугледна и тъжна.

Но това не е краят на историята.

Питам Грег за баснословната награда от един милион и седемстотин хиляди долара, обявена за представянето на убедително доказателство за съществуването на жив тасманийски тигър. Въпреки че официалната наука смята вида за изчезнал явно има причини някой да си мисли, че тасманийските тигри още съществуват. Грег разпердушинва на пух и прах мотивите на предлагащия наградата - дребен собственик на туристически бизнес, който всъщност не притежава обещаната сума, но я предлага на всеки, който първо: направи историческата снимка по време на екскурзия с неговата компания и второ: я предостави за ексклузивна употреба на туристическата фирма (която на свой ред ще изкара милиони от продажбата й на западните медии и университети). Дори този хитър рекламен трик не помогнал на малкото му туристическо предприятие да оцелее - екскурзията и компанията отдавна вече не съществуват. Останала е само легендата за огромната награда.

Е, никой ли не се е опитвал да я спечели, настоявам аз, макар и с фалшификати? Това са много пари, не може да не са изкушили някой и друг хитрец - приказвам си просто ей така, колкото да минава времето. Всичките ни спътници са изпозаспали - висят като разстреляни по седалките, бурята вилнее с пълна сила в черното отвъд прозорците и пътят се вие крив и мокър под фаровете на микробуса. Говоря си с  Грег повече по задължение - забавлявам шофьора, да не му се доспи, отколкото от искрен интерес към вестникарски истории около тасманийския тигър. Обаче отговорът на тасманиеца няма нищо общо с вестникарските клюки и ще ме остави с увиснало чене.

Като поглежда първо през рамо да се увери, че всички спят и побутва изключения микрофон по-далеч за всеки случай Грег ни в клин ни в ръкав ми казва, с приглушен глас, че това е последният му курс с туристическа група. След три дни в Лонсестън ще предаде ключовете и микробуса на новия шофьор  и ще се пенсионира. Което е малко неочаквано за млад мъж(всички мои връстници са млади!), който очевидно си харесва работата и я върши добре, но все пак не е достатъчно шокиращо да охлаби захапката ми, ченето си ми стои в обичайна позиция и само веждите скокват малко по-високо. Не рабирам откъде произлиза секретността на събитието. Следващото изречение е още по-несвързано с досегашния ни разговор - завършил бил Куинсландския университет в Бризбън, преди много години и после правил докторатура по аква култури и водно стопанство или нещо такова. Все така с конспираторски полу-шепот. Аз кимам, конспираторски също, ама всъщност нищо не разбирам. Грег се сеща, че още не е обяснил и добавя припряно "Тасманийски вълци има, аз съм ги виждал много пъти. Това за никой не е тайна. Просто никой в Тасмания не иска да се вдиха шум покрай тях, затова няма доказателства." Аз вярно, че съм си малко тъпа, ама все така не разбирам какво общо има това с аква културите и ранното пенсиониране. Веждите ми са поели дългия път към висините. Явно съм изразила недоумението си гласно, защото Грег въздъхва и започва историята издалеко.

Пак от първите заселници в Тасмания и как те живеели в изолация и безнадеждност. И как в слабозаселената враждебна среда постепенно се установили друг тип общество и обществени взаимоотношения, различни от тези на континента. Столицата Хобарт и няколкото по-големи градчета по източния и северния бряг не са истинската Тасмания - те са пълни с чужденци, туристи, политици, бизнесмени и по всичко приличат на външния свят, с който са свързани чрез кораби, фериботи, телефони, телевизия, медии,финанси. Централна и западна Тасмания е съвсем различна картинка. Огромни безлюдни територии, в които нито политиците, нито парите имат някаква власт. Човекът е сам срещу природата. Без мобилен телефон, без медицинска застраховка, без полиция и без банков заем. Отговаря само пред Господ. И пред неколцината човешки същества наоколо. Кореняците тасманийци, оказва се, не уважават особено закона. Още по-малко пък законите и правилата наложени им от някакви непознати хора в някакви абсурдно далечни парламенти в някакви столици. От какъв зор например ще се вълнува един тасманийски фермер от мнението на някакъв си чичка с вратовръзка, който живее в Канбера, на континента и през живота си не е дори стъпвал в Тасмания?!И откъде накъде вратовръзката ще му дава тон в живота, а?!!!

Тасмания винаги е била малка, бедна и неинтересна за политиците, поради което била обикновено оставяна на мира. Което пък допадало на дивашкото своенравие на тасманийците. Обаче големите протести на еколозите срещу наводняването на де-що има долина в Тасмания с цел строеж на ВЕЦ през седемдесетте и осемдесетте  привличат огромен медиен интерес, еко-темата става основна в платформите на няколко политически партии, данданията успява да вкара достатъчно хора в парламента, за да успеят те от своя страна да прокарат закон за обявяване на една трета от територията на Тасмания за национален природен резерват и даже Юнеско да я обяви за световно наследство. Мислите си, че тасманийците са поласкани от толкова внимание към тях и природата им? Значи не сте чели внимателно. Тасманийците най-обичат да стрелят. И да са свободни. И да правят каквото си искат. Това е единственият положителен аспект на иначе трудния им живот в несгоди, бедност и изолация. И умеят да мразят. Като няма вече тасманийски тигри мразят неистово политиците. И всеки, който се опитва да направи още национални паркове и резервати и да им налага правила къде и по какво да стрелят, кога и какво да секат, къде да ходят за риба и как да карат по безумните си планински пътища. Ама ха!

Хайде сега заедно да си представим какво ще се случи с позабравеното от модерна Австралия диво островно щатче, ако някой ей тъй на, посред бял ден вземе, че докаже, че в дивите гори на западния бряг живеят изчезнали животни. Аз не се наемам да описвам олелията, истерията и суматохата, която ще настъпи. В световен мащаб! И не само Юнеско и Грийнпийс, ами и Наса, и ОПЕК, и Пентагона ще се втурнат да защитават естествения хабитат на раираните торбести кучета и да налагат невъобразими забрани и промени в живота на всичките единайсет жители на родния град на Грег. В такъв случай, вие ако бяхте чичото на Грег и срещнехте тасманийски тигър в гората фотоапарат ли бихте насочили към него или двуцевка? Добре де, няма да се задълбаваме в морални дилеми, ситуацията е ясна - таманийският тигър се явява най-страшна заплаха за добруването и битието на кореняците тасманийци. И няма шанс. Дори да не е изчезнал още, скоро ще бъде.

Грег от друга страна е различен. Прекарал младежките си години в Бризбън, изучавал с години природни науки, изгубил е локалното островно мислене, разбира необходимостта от опазване на видовото разнообразие в природата в световен мащаб, но най-вече изпитва силна симпатия и нещо като чувство за вина към тасманийския тигър. И иска да го спаси. Да му даде шанс поне.

В подкрепа на нескромното му изказване, че тасманийските тигри си се рахождат на воля пред очите на всички едва ли не, ще цитирам пак Уикипедия, която твърди, че от смъртта на последния раиран вълк в хобартския зоопарк насам има близо 4000 официално регистрирани твърдения за срещи с жив представител на вида. Стотици снимки на следи в калта, пресичащи пътя неясни в утрема си четириноги, близки планове с неразпознаваеми детайли, видеозаписи, звукозаписи, лични разкази, клетвени декларации и какво ли още не. От Тасмания, континентална Австралия и даже Папуа Нова Гвинея. В интерес на истината най-убедителни като че ли са тези от северозападна Тасмания - родния край на Грег.

Проблемът с представянето на убедителни доказателства идва от няколко направления. Първо - тасманийският вълк, макар представян от колониалната иеология като свиреп и дързък хищник бил всъщност плашлив, саможив, потаен и най-вече нощен звяр. Избягвал старателно човешкото присъствие и стоял далеч от човешките обиталища. Срещите с него били толкова редки, че на практика почти нищо не е известно за поведението, размножаването или хабитата му. Дори зоопарковете не са запазили писмени свидетелства за навиците му или някакви анатомични особености. (До степен да не е известно и до днес последният тасманийски тигър в хобартския зоопарк мъжки ли е бил или женски.) С други думи животното не се появява на дневна светлина, не иска да бъде видяно, крие се и избягва хората много успешно.

Вторият проблем с доказателствата произтича от това, че толкова малко се знае за поведението на индивидите, че няма с какво да се сравнят представените свидетелства. Знае се например, че тасманийският вълк не лае, но издава характерен ръмжащ звук. Обаче няма записи на звука, а само описания и сравнения с други звуци. Е, как тогава да се приеме за доказателство запис на странни животински приджафквания в тъмната гора?! Третият голям проблем произтича от статута му на защитен вид - никой няма право да залови тасманийски тигър. По никакъв начин. Ни с капани, ни с други някакви прийоми.

Е, ами тогава остават само фотоапаратите и камерите. Предимно любителски такива, разнасяни от туристи, а те до съвсем доскоро не предлагаха особено високо качество на нощни снимки или движещи се обекти. Затова пък новите технологии правят чудеса в снимачната техника. И съответно тасманийската научна програма за доказване на съществуването на тасманийски тигър, спонсорирана от правителството и подкрепяна от куп университети в света е инвестирала в инсталирането на  ... шест дигитални фотоапарата. Шест! Грег ми хвърля изразителен поглед и най-после преминава към съществената част на разказа - тази, от която ще забравя да си контролирам лицевите мускули.

Още като студент Грег направил изобретение, не казва точно какво, ама нещо, което му позволява да направи много пари от  рибовъдство. В младежкия си ентусиазъм тасманиецът продава бизнеса заедно с изобретението и решава, че е осигурен финансово до живот, така че може да се посвети на залавянето на тасманийски тигри. С години строи клетки, зарежда ги ежедневно с месо, инсталира фотоапарати, но постига само това, че се забърква с местни бракониери отстрелващи диви (често защитени животни), за да ги продава като храна за домашни любимци и научава цяло поколение диви тасманийски дяволи да се хранят на неговите капани (което е отново негативен ефект върху дивата природа). Цялата работа ескалира в една ужасна кървава случка със стотици вмирисани трупове на убити кенгура и на Грег окончателно му писва. Решава да подходи по-интелигентно и да приложи научен подход. Връща се в университета. Прави докторат, с който създава още по-революционен метод за развъждане на риби (май тасманийска сьомга) разработва го с голяма компания и най-накрая им продава ноу-хау-то. Този път за по-голяма сума - няколкостотин хиляди долара. И ги инвестира почти без остатък в електроника и супер-модерни военни технологии. Инфрачервени камери и фотоапарати, сензори за движение базирани на няколко различни детекторни принципа, специално фотографско осветление, незнамкакви специални микрофони, компютри, дистанционно управление, радио-управляеми мотори и устройства, една камара трибуквени съкращения, които не ми говорят нищо, автомобил с висока проходимост, сателитен телефон, софтуери и други неща, за които дори не мога да гадая какво са. Докато уреждал покупките работел временно за туристическата фирма - хем пътувал редовно до Хобарт да си прибира доставките, хем изкарвал по някой долар, защото както се оказало електронните играчки са скъпи и стотиците хилядарки хвръкнали бързо. Но след три дни Грег си отива окончателно в родното градче, за да посвети остатъка от живота си на тасманийските тигри. Защото точно това прави всики, който изкара няколкостотин бързи хилядарки, нали? Не си купува яхта, ферари, нито апартамент в центъра на Бризбън, не се отдава на самодоволство и разгул, не прекарва остатъка от живота си в казиното, а чисто и просто се хваща да спасява тасманийските тигри. Естествено!

Това няма ли да те направи враг номер едно на цялата тасманийска общност, която не иска нови резервати и законодателства - питам невинно. Грег ме поглежда в очите и без излишен драматизъм  заявява, че това вероятно ще му струва живота. И бързо връща вниманието си към шофирането в неистовата буря и непрогледен мрак.

Когато успявам пак да си събера челюстите заедно, задавам последен въпрос - колко камери ще инсталира? 66. В първия момент почти възкликвам :"Само?!", но после си спомням за правителствените 6 и кимам разбиращо. Грег има единайсет пъти по-големи шансове за успех. Поне. С Грег тасманийският тигър има шанс. Някакъв.

После пристигаме в планинската хижа и започва суматохата на разтоварването, приготвянето на вечерята, игра на карти и други подобни битовизми. Грег повече не споменава тасманийските тигри.

Но аз оттогава следя по-внимателно новините от Тасмания.

трезинтересанте!