Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
11.04.2011 16:50 - Уомбат-сафари
Автор: bella2008 Категория: Лични дневници   
Прочетен: 3202 Коментари: 0 Гласове:
4





За разлика от цялото ни тасманийско пътуване досега уомбат-сафарито се случва сред изобилие от слънце, птичи песни и блажена лятна топлина. Разбира се, че не! Природният резерват Крейдъл Маунтин не е място за любители на слънцето - за тях Австралия си има Голд Кост, Бондай Бийч, Сейнт Хелън и още много десетки хиляди километри приказни слънчеви плажове. Тасманийските свирепи планини са за туристите, които обичат да им е студено, мокро, неприятно, некомфортно; които обожават звука от тракането на зъби, еуфорията на неконтролираните спазми на бясно съкращаващи се от студа мускули, екзалтацията на изгарящите вледенени уши, тъпата постоянна болка в мръзнещите стави, режещата сила на вятъра, безчувствеността на пръстите.

Както е обещал, Грег ни осигурява точно това - едночасова незабравима туристическа емоция сред вилнеещите природни стихии. Надхвърляща въображението. Отвъд най-страшните ми страхове.

Уомбатите (или вомбати, за всички, които са убедени, че съратникът на Шерлок Холмс/Голмз се казва Ватсон) са кротки тревопасни торбести, разпространени в почти цяла Австралия и основно известни още от първата си среща с белите хора като живеещи под земята и прекарващи по-голямата част от живота си в ровене. Дори в зоопарковете е трудно да се види уомбат наживо, защото той е все скрит в някой тъмен кух дънер. И спи. Тъй като дневното работно време на туристическите атракциони съвпада с дългата му сиеста - той е активен нощем. Тасманийските уомбати обаче са различни. Имат си пак подземни жилища и цели комплекси от тунели и дупки, изравяни и обитавани с поколения, много подобни на хобитско село, но прекарват много време навън и даже не се плашат от хората. Ама изобщо. Има много случаи на мъжки уомбати отправили предизвикателства и нападнали преминаващи по пътя автомобили. (предимно посред размножителния сезон - любовта и ревността както знаем са слепи) И като напада коли, че и често става причина за тежки автомобилни катастрофи да не си помислите сега, че уомбатът има дори бегли шансове да се класира в същата категория като четириколесните. Той е пухкав тромав хамстер с наднормено тегло - обичайните му размери са от 50-130 сантиметра и от 20 до 40 килограма. Компактен и закръглен, има силуета и моториката на добре тапицирана табуретка. С мила муцунка.

Според Грег разликата в поведението на континенталните и тасманийските уомбати се дължала на дивото куче динго. Така-а-а, тука сега да обясним, че макар навсякъде да пише, че дингото е австралийски хищник, то не е чак толкова австралийско като кенгурото, коалата или уомбата, да речем. Кучето динго е пришълец от Азия. Дали е придружавало хора при тяхната миграция из южните морета или е прекосило само при ниско ниво на световния океан е малко неясно, но има доказателства, че кучета динго обитават Австралия от близо 4000 години. Тасмания по това време била отда-а-авна отплувала от австралийските брегове и съответно останала недостъпна за пешеходни мигриращи хищници.

Не знам дали в днешно време е прието да се твърди, че някои видове са еволюционно по-висши от други (политическа коректност, движения за защита на животните, демократични и либерални ценности, анти-еволюционистични движения и прочие), но в стародавни времена, когато аз ходех още на училище, учебниците по биология твърдяха, че плацентните бозайници са по-адаптируеми и по-успешни в населването на планетата, следователно по-висши от двуутробните (торбестите). Кучетата динго са едно от доказателствата за превъзходството им(дори да не е идеологически уместно да го подчетаваме). С тяхното пристигане на Южния континент се свързват и обясняват множество аномалии в животинския му свят. Изчезването на двуутробните хищници - тасманийски дявол и тасманийски тигър (казват се така, защото белите хора ги заварили само в Тасмания, не и на континента), които явно не са могли да се конкурират дълго с интелигентния, светкавично бърз, ловък пришълец; изчезването на много тревопасни торбести от всякакви размери и дори промяната в поведението на уомбатите (а може би и на други видове). Континенталните уомбати са пословични с вечното си ровене, ритане и криене. Тасманийските не са.

За да се убедим с очите си Грег ни е довел в един истински приказен подводен свят. Нещо като Големият бариерен риф, но не в океана, а на връх тасманийските чукари. На сушата. Което не значи, че е на сухо. Небето много се старае да превърне и тези надморски височини в океанско дъно. Засега неуспешно. Но пък не се отказва. И явно работи по въпроса отдавна, ако съдим по количествата мъх наоколо. И качеството им! Всеки японски градинар ще ви каже, че отглеждането на мъхове е много деликатна работа. Мъховете са чувствителни, капризни и взискателни. Искат много вода, разсеяна слънчева светлина, невисоки температури, постоянна влажност, органични вещества, шарена сянка и т.н и т.н. да не се правя и аз на голям експерт, ама едно се знае със сигурност - на слънце и без вода мъхове не стават. А откритата гола местност, на която сме се разтоварили в момента е застлана с хектари дебел, пухкав, просмукан с влага най-висококачествен мъх от световна класа, сред чиито туфи, каньони, хълмчета и рифове припкат беззвучно бистри дъждовни поточета. Всичко тук намеква за дългогодишни дъждове и влага.

Вятърът, макар и без доказателства за продължително присъствие е антарктиден. Леден, свиреп и летален като масов убиец с моторна резачка от американски касов трилър. Теренът не предлага никакъв заслон. Отникъде взорът надежда не види. За да не нарушим уникалната екосреда с мъсните си туристически подметки(да не си помислите случайно, че някой се е загрижил да опази обувките ни сухи), за нас има издигната на пилони дървена пътечка. От нея като се обърна с гръб към вятъра (и заема подходящ остър ъгъл спрямо земната повърхност, за да не отлетя) и си открехна лекичко очите, колкото да виждам през мигли мога да се дивя бездиханно на красотата на мъховото царство. В послдните перлени отблясъци на дневния светлик емералди, сапфири, рубини и диаманти се търкалят в краката ни сред дебел до глезени килим от коприна и фин памук. Приказна ювелирна джунгла. Невиждан свят на девствени гори-джуджета, реки, островчета, градини и гъсталаци. Цяла водна зелена планета. В миниатюра. Луксозен релефен персийски килим. Прогизнал. В неперсийска разцветка.

Небето бързо се смрачава. Вятърът (ако изобщо е възможно) става по-свиреп, дишането - по-трудно. Уомбати не се виждат никъде. Затова пък има много уомбатски дупки (неинтересни) и забележително количество уомбатски...м-м-м как е правилно да ги наречем - барабонки? Да кажем тухлички. И веднага ще обясня защо.

Голямата уомбатска загадка на природата

Богатите на целулоза изпражнения на тромавия тревопасен уомбат от години хвърлят в дълбоки професионални съмнения, спорове и дискусии де що има биолог на планетата с необичайната си форма. Грег прикляка край една спретната купчинка загадки на природата, за да ни демонстрира. Всичките са еднакви по размер, компактни, плътни и добре оформени...паралелепипеди. Малко по-големи от домино. Същински тухлички. Въпросът, който гони съня от клепките на биолозите е как (и защо!) кръглото дупе на уомбата произвежда тухлички с правоъгълно сечение. Еднозначен отговор все още не е намерен.

Другият световно-известен уомбатски куриоз е, че от същите тези правоъгълни брикети се прозвежда изключително скъпа, но затова пък много търсена еко-хартия. Тъй де, тя нали и хартията също е преработена целулоза. А пък уомбатите даже дървета на секат. Значи производството  им е много по-екологично. И съдейки по количествата прото-хартия край пътеката - вископродуктивно.

Вятърът ме хапе, дави, лигави, ръмжи и ръфа по глезените и китките като глутница бесни кучета по целия безкраен обратен път до микробуса и тъкмо си казвам, че освен антибиотиците, които вече приключвам (те са ми сувенир от коледната ни екскурзия до тропическите плажове на северен Куинсланд насред декемврийските наводнения) ще трябва май да си направя и тетанус и ваксина против бяс, когато виждам уомбат. Истински. Не че е особено впечатляваща гледка - тъмно неподвижно петно в притъмняващия пейзаж, ама все пак е някаква награда за всичкия преживян студ. Фотоапаратът ме е изставил предателски още в ранните часове на деня - като чу че ще обикаляме езерото Дав и веднага загуби образ и картина, демек нямам ток, не ме закачай, освен ако не носиш резервни батерии (гадникът знае прекрасно, че не нося и няма откъде да купя из тия пущинаци), така че запечатвам кафявото петно и мъгливата дъждовна мрачевина край него нейде из неорганизираните дипли на дългосрочната си памет с вялата надежда, че един ден като ме налегне склероза и започна да си спомням в най-големи подробности само миналото уомбатската снимка ще изплува с всички детайли и цветове, които японското дигитално чудо в джоба ми отказва да съхрани.




Гласувай:
4



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: bella2008
Категория: Лични дневници
Прочетен: 734799
Постинги: 111
Коментари: 415
Гласове: 690
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031