Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
13.02.2011 10:48 - Библейски сюжети Даун Ъндър - 3 част.
Автор: bella2008 Категория: Лични дневници   
Прочетен: 2484 Коментари: 1 Гласове:
2

Последна промяна: 05.04.2011 05:34



Ловци на духове


Не, няма да ги търсим в гробището. Призраците си обитават затвора и някои от къщите на обслужващия персонал като всички цивилизовани, уважаващи себе си духове от британски произход. Отиваме право в Порт Артър, някогашната най-голяма наказателна колония на Австралия. Водачката на нашата група е наметната с черен плащ, носи черни ботуши, масивен черен грим, и щеше да изглежда страховито, ако не беше ярко синята й коса. (Язък! Взела ми е идеята! Сега, ако аз се боядисам в зелено ще се чувствам  абсолютна плагиаристка.) Не се налага да пита два пъти за доброволци да носят газените фенери - седемнайсет-годишната новозеландка от български произход почти изтръгва първия от ръцете й, а други двама младежи с готовност понасят останалите светилници. Потегляме в нестройна колона с препъване в тъмното, шляпане в мокрото, найлоново шумолене във ветровитото и приглушени разговори на разни езици. С безформените си подобни на дрипи дъждобрани, шапките, качулките и мъждивите пушещи фенери почти го докарваме на екранизация по роман на Дикенс. Разказите за лоши хора, жестоки престъпления и малтретирани деца са си точно на място. Чувам далечния шум на прибоя някъде вляво и май дори виждам призраците на разпенените му вълни в мрака, но целият останал свят тъне в непрогледна тъма, безпределна печал и влага. Като ято тромави нощни пеперуди се устремяваме към единственатата светлина наоколо - електрическа крушка високо в камбанарията на църквата.

За мое разочарование църквата е само  каменен скелет - без покрив, прозорци, фрески или каквато и да било декорация. Цялата територия на Порт Артър е била поразена от пожар и повечето сгради са безнадеждно повредени, оставени да се рушат сред просторните зелени паркове. Колкото и да се въртим наоколо и да заничаме по тъмните сенки никакъв призрак не благоволява да се яви, така че в крайна сметка с известно нежелание се отправяме към дома на счетоводителя. Тук дори влизаме в мрачната стая на първия етаж и слушаме за още безброй срещи на туристи с хора от минали епохи, необяснимо изчезващи пред очите им, вдигащи невъобразим шум на горния етаж, спъващи нощния пазач, затръшващи вратите и прозорците и прочие банални страхотии, докато на свой ред се спъваме в мебелите, праговете и стъпалата. Следващата спирка е къщата на младшия медицински персонал на затвора - обиталище на пословично пакостлив полтъргайст. Научаваме що е то полтъргайст, прилики и разлики с призраците, духовете, присъствията, явленията, други насъщни класификации и дефиниции, без които просто недоумявам как съм живяла досега. Помоткваме се още малко в мрака в последен отчаян опит да предизвикаме отвъдното да ни се яви, но скоро сме принудени да се примирим с  несполуката и да се отправим към последното обиталище на духове - залата за аутопсии под къщата на старшия лекар. Този път слизаме в мазето и благопристойно и почтително се подреждаме край каменна маса с три захабени плочи, украсена (не)подобаващо с овчи череп. И пак нищо! Ама наистина, не са ми ясни тези призраци! какво толкоз не им угодихме?! Разбирам, ако искахме от тях да с явят навън, на гола поляна в ледения дъжд и свиреп вятър. Обаче в уютното тясно мазе с подобаващо покрити с влажни петна стени, сред благоговеен шепот и зловещ мрак, в помещението, където са аутопсирани стотици и хиляди мъртви тела, и даже с озъбен овчи череп на масата да не се покажат - какво повече искат?! Правим наистина последен и извънредно дързък опит - влизаме посред нощ в централното помещение на кръсто-образната сграда на Новия затвор, където са прекарвали дълги дни в абсолютно мълчание  и изолация някои от най-страшните престъпници на Британската империя. И все така нищо! Това трябва да е най-безплодния тур в цялата ми дългоодишна туристическа история. Не научих дори едничък исторически факт, в тъмното не видях нищо от архитектурата на сградите, не усетих хладен полъх край врата (т.е. той многострадалния ми врат си замръзна от студ и полъхване, но без намесата на свръхестествени присъствия и енергии), не чух необясними шумове (което не означава, че е било тихо, а само че вилнеещата буря е много по-шумна и от най-злосторния полтъргайст). Разочаровани и съкрушени следваме хрущящите под краката ни пътечки през Ботаническата градина и се прибираме благополучно и безславно в информационния център. С празни ръце. Без да сме срещали призраци, мокри, замръзнали, умирисани на светилна газ и с черни бягащи кръгове пред очите от хилядократното заслепяване с фото-светкавици. (Добре че не съм малък син пингвин!) Получаваме си сертификатите за успешно завършен "с кураж и смелост" призрачен тур на Порт Артър, разглеждаме десетките снимки на призраци, духове, странни светлини, сенки и прочие фотографски аномалии дарени от предишни участници в екскурзията с по-добър от нашия късмет и вече доста след полунощ се прибираме в хижата. Скапани. Започвам да си мисля, че след тази така наречена "почивка" ще ми трябва още една отпуска само, за да си отспя. Дъждът не е спирал нито за секунда. Вятърът се усилва.

Адската машина Порт Артър

Като надхвърли златната възраст на 20-те, когато знае всичко, може всичко, не се съмнява в нищо и стига да рече би могъл да завладее света, човек неизбежно се хлъ-ъ-ъзва (първо бавничко, а после все по-стремглаво) по надолнището на невежеството. И колкото по-чете и се интересува, толкова по-открива, че вече нищо не знае, нищо не може и става все по-неуверен в знанията си. Знам, че нищо не знам е максимата на мъдреца (когото кой знае защо винаги си представяме да е на преклонна възраст, не на 21, нали). Та, по тоз критерий аз ще да съм отдавна излязла от всички златни възрасти, че даже май и от сребърните (малко уточнение - началото на сребърната коса е краят на сребърната възраст), защото ежедневно и с все по-неоспорима твърдост установявам как все по-малко знам. Дори по най-елементарните фундаментални въпроси на битието, обществото и технологиите.

Остави това, че вече нито планетите в слънчевата система, нито океаните на нашата планета са колкото аз си мислех, че знам че са. Остави непрестанно променящият се брой и имена на разни държави и столиците им (тези в Африка например отдавна престанах и да се опитвам да ги помня), които ме превръщат в абсолютен профан в гео-политически план. Забрави за безбройните нови правописни и граматични правила на българския език, да не споменавам, че дори математиката вече е различна (който не ми вярва да прегледа главата за непълно деление в който и да е съвременен учебник за трети клас или например обясненията за дистрибутивното свойство). Ами и в общокултурен план съм мно-о-ого изстанала от световното развитие. Мислех си например, че като средностатистическа средноинтелигентна  средноерудирана гражданка, данъкоплатка и гласоподавателка хич да не е, все си имам хабер що е то затвор и как работи системата за лишаване от свобода като част от обществения договор. В общи линии поне. Ама йок. Оказва се, че съм прекарала целия си съзнателен живот в пълно неведение за изобилието и разнообразието от учения, научни дисциплини, теоретични разработки, практически експерименти, социални движения, масови заблуди, мании, брожения, идеалистични утопии и грозни отклонения  по най-стария въпрос в историята на човечеството, този за престъплението и наказанието. А разнообразието е умопомрачително.

Добре че е Уикипедия да ме информира, че освен "око за око, зъб за зъб" имало също и "нокът за нокът, нос за нос" наказателна философия. Да споменавам ли въобще диференциалната асоциативна теория(която противно на очакванията ви не е клон на математическия анализ, а се отнася до психологията на формиране на престъпното поведение), теориите за рационалния избор, социалния контрол, социалната дезорганизация, реформирането, трудовото превъзпитание, виктимизацията, и тъй нататък, и тъй нататък, в изобилие и разнопосочност, за които срам ме е да си призная никога не бях подозирала. Най-големият шок за моето технически образовано "аз", обаче идва като се оказва, че затворът всъщност не бил институция (каквото беше моето дългогодишно, дълбоко и погрешно убеждение), а машина. (А сега, де! Като нищо ще се окаже, че има и специална инженерна дисциплина в областта. Инженер по лишаване от свобода.) Изобретател и главен инженер-строител на това социално-технологично чудо е англичанинът Джереми Бентам, който в началото на 19-ти век сразил въображението на британската общественост с реформаторската си идея да замени очевидно не даващата резултати и абсолютно нехуманна система на жестоки физически наказания, прилагана дотогава в затворите на империята, с новата "машина за смилане на престъпниците в честни хора". Къде по-хуманна и модерна - технократска, научна, съвсем в духа на индустриалната революция, механизацията, автоматизацията и Новото време! Пак в духа на времето машината-затвор била веднагически построена и заработила с пълна пара и завидно КПД в далечната Земя на Ван Димен. Порт Артът, който под бруталното авторитарно ръководство на лейтенант-губернатора Джордж Артър бил по това време вече добил славата си на Адската дупка на Британската империя и се специализирал като затвор с извънредно строг режим за рецидивиращи нарушители, бегълци, бунтари и прочие безнадеждни случаи от другите австралийски наказателни колонии бил превърнат в затвор-образец на новата "разделителна затворническа топология". (Колко научно звучи, а?!) Хората идвали от всички краища на света да видят с очите си как работи това чудо на социалното инженерство. Имало дори туристическо влакче, което да развежда посетителите из обекта. Задвижвано от затворническата машина - дърпали го с въжета групи от затворници.

Четирите основни агрегата на затворническата машина били все старите: дисциплина, религия, образование и наказание. Основополагащият принцип все същият - ако вървиш по течението, със системата и правилата оцеляваш, сдобиваш се с елементарна грамотност, научаваш занаят и евентуално имаш шансове за реализация в обществото, ако тръгнеш срещу нея или просто не успяваш да се превърнеш в перфектното зъбно колело биваш смлян. Тук вече натрапчиво звучи в ушите ми "Стената" на Пинк Флойд и ми се мержелеят маршируващи чукове и ужасени рисувани хора, натъпквани ентусиазирано в натуралистично изглеждащи месомелачки. Нищо ново под слънцето с други думи. Единствената оригинална практика в образцовия затвор било наказанието с тишина. Знам, знам, че за всяка майка с малки деца това звучи повече като неосъществима мечта нежели наказание, но потърпевшите свидетелстват, че абсолютната липса на звуци, комбинирана с изолацията на индивидуалните килии и тоталното лишаване от човешки контакт пречупвала и най-закоравелите души много по-бързо и ефикасно от всякакво насилие. (На всички многодетни майки, които вече се размечтаха да напомня, че въпросната наказателна практика е отдавна излязла от употреба, заменена от множество по-нови теории и системи)

Музеят на Порт Артър прелива от индивидуалните истории на хора попаднали от принудителната мизерия на лондонските бедняшки работнически квартали в най-страшния ад на планетата, най-големия затвор на света - Земята на Ван Димен. Защото, макар територията на наказателната колония Порт Артър да била ограничена на силно издаден полуостров и строго охранявана с въоръжена охрана, освирепели от глад кучета, капани, бодлива тел и прочие обичайни мерки за сигурност, бягството от това островче на цивилизацията носело дори по-страшни мъки и безнадеждност сред свирепата, чужда, непроходима, непозната, враждебна природа. Целият остров бил един голям затвор. Нещо като прототип на пословичния Алкатраз. Ама много по-голям.

За да внесат малко разнообразие сред подтискащата безнадеждност и повтарящи се човешки трагедии уредниците на експозицията са въвели разни интерактивни игри. Заедно с билета си всеки посетител получава картичка с име и  насочващи улики с предизвикателството да открие в експозицията този затворник и да научи повече за него. Моят герой се оказва 13-годишно дете, осъдено за кражба на храна. И след това просто не мога да се насиля да търся повече подробности за ужасната му участ. Друга необичайна оферта е възможността всеки желаещ да се включи с доброволен труд в работата на археолозите и реставраторите, но за съжаление поради мокрото време разкопките са прекратени за момента. (За неописуемо разочарование на археоложката в нашето семейство) В друг сектор на музея можем да пробваме да походим със задължителните за всички затворници вериги на краката - към 11 килограма заедно с топуза. Нищо работа, като си помислиш, една бременност е по-тежка, обаче ходенето с грубите железа и влачещият се отзад топуз се оказва неочаквано трудно и болезнено дори по гладкия дървен под, да не говорим, че затворниците е трябвало и да работят. Предимно непосилно тежък физически труд. Затворническата готварска книга не успява да ме заплени с лишените си от най-елементарни подправки или дори въображение чорби, каши, пюрета и хлябове, и дори разделът, посветен на живота на офицерите от гарнизона и съпругите им ме отегчава с описанието на потресаващо еднообразното им ежедневие, богоугодно поведение, тотална липса на културен живот, новини от външния свят или дори дребни местни пикантерии. Свободните граждани на колонията трябвало да служат за пример, да са образец на висок морал, гражданска себеотдаденост и религиозно вдъхновение. Без изключения. Емигрантския живот се предполага да е приключение, не е ли така?! Да, труден, предизвикателен, но вълнуващ. Свиреп, но интересен, ограбващ, некомфортен, но и обогатяващ, освежаващо различен. Нищо такова в Тасмания! Заселниците в Порт Артът доколкото разбирам са се обогатили само финансово. Благодарение на изобилието от безплатна каторжна ръка. За да се отърся от гнета, унинието и безмерната печал на експозицията се измъквам на въздух и тръгвам да изследвам обширните площи на затворническото градче на своя глава.

Прекрасно място за пикник! Дори за двудневна почивка. С разкошна градина, столетни дъбове, безкрайни поддържани морави, рекички с романтични дървени мостчета, руините на каменни сгради, симпатично селище от малки къщички с веранди и цветни лехи (в които с потрес разпознавам някои от набедените обиталища на духове от снощната ни безплодна експедиция), малки музейчета и информационни табла в някои от помещенията, автентични интериори, предимно от епохата след закриването на затвора, тучна зеленина, морски бриз, симпатично островче в залива. Ако можеше и да не вали... Или поне вятърът да не е ураганен...

Разходка с корабче из залива (малко бурен и развълнуван в силното време)осветлява някои допълнителни аспекти на затворническата машина. Симпатичното зелено островче току пред пристанището се оказва затворническото гробище. Съхранило останките на хиляди мъже (Порт Артър бил само мъжки затвор) и деца. Един от най-активно изследваните археологически обекти на територията. Символичният скелет на кораб пък отбелязва мястото на някога много известната корабостроителница на Порт Артър. Освен с износ на ценна дървесина и строителство на плавателни съдове тасманийската затворническа колония била прочута из англоезичния свят и с висококачествените си църковни камбани (!!!)

Силата на вятъра на предния дек е невероятна. Болезнена. Подемно-сило-създаващата. Аз и едно десетина годишно момиченце сме единствените, които се кефят на подобно преживяване. Другите пътници ни гледат тревожно през прозорците. Скакалецоподобното девойче се държи за перилата и подскача лекичко, за да позволи на мощните пориви да развяват телцето й почти хоризонтално. Аз ужасено (пусти майчински инстинкти!) и безмълвно й завиждам. Метнатата през рамото ми чанта се установява в постоянно хоризонтално положение. Не се и опитвам да дишам. Кислородът прониква в дробовете ми направо през дрехите и пролуките между ребрата. Отвреме навреме се изхитрява да влиза и през слъзните канали в очите ми. Невероятно усещане!

За 30-тината години на съществуването си, преди да бъде закрит през 1850-та Порт Артър се превърнал в нарицателно за земен ад, в пословичен нечовешки пъкъл, в най-страшно плашилище за мало и голямо в англоговорящия свят и извън него. До степен жителите на колонията да поискат да сменят името й, за да заличат поне частично смразяващата репутация на новата си родина. Да тушират, ако не могат напълно да заличат черното петно в историята. Така Земята на Ван Диемен била преименувана на Тасмания. След няколко неуспешни опита да се използват постройките на затвора за психиатрично заведение, хотели и други търговски цели в крайна сметка целият полуостров бил изоставен. Пожар превърнал всички големи сгради край пристанищенто в романтични полусъборени останки. Като стар замък. Красивите пейзажи и зловещата стара слава направили Порт Артър притегателен туристически център. А столица на новата процъфтяваща тасманийска колония станал близкият град  Хобарт. Перлата в короната на Тасмания.





Гласувай:
2



1. анонимен - Xa-xa
17.03.2011 06:17
Ха-ха, ударих ли те където боли?! Вилней сега с антибожиите си писания, болкуко... Ама ще плащаш накрая, нали разбираш? Така е на Запад... и на небето, хи-хи. А как бе в комунистическа BG, одялала мозъка ти със съветската тесла? Трий сега коментари, както и преди, високо нищожество такова... А знаеш ли че името Bella 2008 си откраднала, това е филм?...
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: bella2008
Категория: Лични дневници
Прочетен: 734720
Постинги: 111
Коментари: 415
Гласове: 690
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031