Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
18.11.2010 11:32 - Фримантъл - затвори и яхти
Автор: bella2008 Категория: Лични дневници   
Прочетен: 3906 Коментари: 4 Гласове:
5

Последна промяна: 20.11.2010 03:10



Как се създава нова държава? С победна битка, с преврат, с бляскава победа, с възстание, с дързък окупаторски акт, с вълчица, с божие обещание, с всенародно преселение, с чудо, с разцепление, с декларация за независимост, с международно споразумение? А, защо не със затвор? Малко необичайно, ще кажете. Да, ама уникално. И малко неловко за бъдещите граждани на страната, ще настоявате вие. Да, ама на британския крал Джордж Трети изобщо не му пукало за бъдещите наследници на затворническата държава. Нито пък го вълнувала ососбено съдбата на обеднелите му поданици.

Велика Британия тъкмо намерила начин да се отърве от низшите, презрените и бедните като ги праща със затворнически кораби в Новия свят (разбирай Америка), когато най-неподходящо и непочтително американците вземат, че обявяват своята независимост. И Великобритания загубва така удобно разработения канал за износ на нежеланата си мизерия.(Да не коментираме изобщо загубите от несъбрани данъци върху чая.) За някоя друга не толкова велика империя и не толкова богопомазан крал това би било съкрушителен удар, достатъчен да причини моментален икономически срив, културен упадък, скубане на коси, посипване с пепел, самоокайване и загуба на хегемония. Крал Джордж Трети, обаче имал скрити козове. Не в ръкава, както било популярно из тогавашните игрални зали, а в Южния Пасифик.

 Там, където прославените холандски мореплаватели видяли само пясък, негостоприемна и безперспективна пустош, човекоядни туземци (В Нова Зеландия), зловещи черни лебеди (в Пърт), непристъпни скалисти брегове, пусти океани, никакви съкровища(капитан Вилем де Фламинг бил официално хокан и порицан, задето след дълга и скъпа експедиия по целия западен бряг на Нова Холандия, се върнал с две мидени черупки. Не избегнал високопоставеното мъмрене и Тасман.) британецът Кук открил невиждани красоти, тучни морави, пищна зеленина, изобщо земен рай.(Невъобразимите трудности и изпитания на бъдещите заселнически колонии ще докажат, че обективността не била най-високата добродетел на капитан Кук. Малко романтични и на места направо пожелателно-измислени били разказите му, но тогава вече било твърде късно за опровержения.) Крал Джордж веднага пренасочил затворническите кораби натам. (Което е малко нелогично като си помислиш - защо ще наказват нарушителите на закона с изгнание в рая. Ама, коя съм аз да диря сметка на светлейшата коронясана персона и нейните премъдри умозаключения.)

Бизнесът със затворниците бил толкова успешен и така се разрастнал по източните брегове на Южния континент, че британският губернаторът на Нов Южен Уелс изпратил през 1826-та година капитан Стърлинг на разузнавателна мисия по западния бряг. Капитанът от своя страна толкова харесал долината на река Суон (онази същата с черните лебеди), че три години по-късно лично повежда три кораба със заселници натам. С намерението да създадат достопочтена земеделска колония, уповаваща се на божията милост и на труда на ръцете си. Никакви затворници и затвори. Висок морал, честен труд и граждански свободи трябвало да гарантират благополучието на новата колония. Нарекли я Суон. На името на реката.

Скоро след установяването на заселниците в устието на реката капитан Стърлинг с известна изненада  открива, че мястото не е много подходящо за земеделие. Почвите били песъчливи и неплодородни. Как точно е успял този факт да му убегне при първото посещение на мен лично ми е малко загадъчно, защото и до днес с просто око се вижда, че Фримантъл е построен на пясъчния плаж (може би защото аз съм със селски земеделски произход, а пък капитанът бил благородник и прекарвал повече време в морето нежели на сушата, та оттам разминаванията ни в оценките за земното плодородие), но тъй или инак Стърлинг бил неприятно изненадан от несполучливия старт на мисията и трябвало да вземе спешни мерки, за да гарантира просперитета на колонията. Решили да разделят поселището на две - пристанище в устието, което днес се нарича Фримантъл и е нещо като квартал на Пърт и земеделска колония на 30-тина километра нагоре по течението, където днес се издига бляскавата стена от небостъргачи на Пърт сити.

През 1832-ра година колонията е преименувана на Западна Австралия със столица Пърт (кръстен на графство Пъртшър, избирателен район на тогавашния държавен секретар за войната и колониите), а Фримантъл си останал пристанище и затвор.

Ама какви затвори, нали нямаше да има затворници?! - ще ми реагира всеки, който е чел внимателно. И аз така се развълнувах, като чух за първи път. Напълно разбираемо е. Ами, да ама, оказало се, че животът в новата колония не бил никак лек. Почвите и на новото място също не били особено плодородни (Което, извинявам се, че се повтарям, ама хич не е за чудене като се има предвид, че до ден днешен по градинките и в изкопите за нови строежи преобладава белият ситен пясък. Целият град е построен в пясъците. Как капитанът е недовидял километричните пясъчни дюни, простряни край южната магистрала, например е меко казано необяснимо.) Колонистите работели до изнемога, но пресперитетът коварно и подло им убягвал. Което разбира се, единодушно било смятано за нечестно и несправедливо. Може би нещата щели да се пооправят, ако разполагали с малко роби - всички колонии в Новия свят са построени с робски труд, нали така. Но пък британските граждани, вече граждани на Западна Австралия били възпитани в непоносимост към робството. Местните аборигени били толкова нецивилизовани, че изобщо не ставали дори за експлоатация, нито за трудова повинност. На колонистите оставала една единствена възможност - да си внесат малко затворници. И да изградят града на мечтите си с техния труд.

То това добре, и колонията най-после процъфтяла (не толкова благодарение на затворниците, колкото заради златните находища), ама в края на двайсти век изведнъж станало много неловко, неудобно и срамно някак пред света да имаш национална история пълна с несправедливо осъдени, неоправдано тежки присъди, жестоки наказателни практики, килии за мъчения, смъртни наказания, каторжен труд, купища несполучливи бягства, даже човекоядства и прочие нелицеприятности. И какво правят тогава австралийците? Разкайват ли се? Пращат ли булдозери да заличат следите от затворническото минало? Пренаписват ли си историята? И премълчават ли деликатно грозните факти? Не. Съвременна Австралия следва твърдо съвета на Кирил Маричков, над който аз с години умувах като как аджеба може да стане, и превръщат слабостта си в сила. Като не могатда се отърват от тъмното минало, превръщат го в добродетел. Австралия развива огромна туристическа индустрия базирана върху затворите и затворническото минало на страната. Фримантъл не прави изключение.

Аз лично храня известни съмнения относно забавлителния елемент в такъв тип туристическо преживяване, но съм слушала много за архитектурата, плажовете и пазара на Фримантъл, тъй че хващам бодро жълтото фериботче и заедно с другите интернационални туристи се оставям доверчиво в ръцете на неговия сладкодумен капитан. Половинчасовата разходка с лодка до отсрещния бряг скоро се превръща в мъчение под пороя от жълтурски хроники и клюки валящи  от високоговорителя. Всяка милионерска крайбрежна къща е одумана (а те са много), всеки бор, скала и лодка имат своя история. Бързи богатства, изневери, падения, проиграни състояния, любовни триъгълници, грандиозни далавери, афери, сплетни, самоубийства, убийства, призраци, трагедии и мистерии. Това Шекспир, Шехеразада, "Робинята Изаура", че даже "Дързост и красота" капитанът ги сложи в малкото си джобче. Насъбрах материал за 14 доживотни сапунени опери, 47 книги от поредицата "Арлекин", 2 и половина епични милионерски саги, 7 сценария за комедии, 4 памфлета и поне един супер-мега-тера-гига холивудски бестселър. На стари години ще се издържам с писане на високотиражни книжлета по спомени от тази незабравима следобедна разходка по река Суон.

Когато най-после пристигаме на фримантълското пристанище пътниците ще се изтрепят от бързане да слязат по трапа. Явно не само на мен ми са ми досадили клюкарските сводки.

След всичките приказки за несметни богатства и гледки на имения за стотици милиони долари пристaнището на Фримантъл ни посреща подобаващо - с щедро слънце и пищно разцъфтял австралийски Златен Уотъл - вид жълта ароматна акация,флоралната емблема на Австралия. По каменливия бряг и край занемарените пристанищни складови постройки цъфти диво индрише. По тротоарите преливат Газании. А в поддържаните градинки непременни се кипри нацъфтяла Кенгурска лапичка. Освен от цветя пейзажът се доминира също от гора пристанищни кранове и непристъпната крепостна стена на индустриални тухлени фасади, датиращи от края на 19-ти и началото на 20-ти век. 

image


Автобусните спирки са всичките сглобени от тънки панелни модули, съвсем като спирките във Варна от моето дале-е-ечно ранно детство. Всичката архитектура наоколо е от края на 19-ти век. Няма и помен от блясквата надпревара на стъкло и метал в центъра на Пърт. Фрио (галеното име на Фримантъл) е спокоен, ведър, старомоден. Автобусът е съвременен. Екологичен. И безплатен. Правя едно кръгче с него да позяпам кварталите, гъсто застроените викториански тип къщички и минувачите с шарени летни дрехи. Слизам на плажа и продължавам разходката си край яхтената марина. Голямата слава на Фрио и истинската причина за туристическия бум в градчето е Купата на Америка. Първата яхта, която отнема купата на американците след близо 150-годишно монополно владение е западно-австралийска, построена тук някъде. Което прави пъртското кварталче домакин на състезанието през 87-ма година. Мога да си представя какво лъскане, стягане и боядисване е паднало тогава. а, яхтите и сега са толкова много, че не се събират по пристаните и са наредени като детски играчки по дву-три-етажни рафтове обточващи крайбрежието. Зяпам старовремските хотелчета и ресторантчета, сгъстяващите се неделни тълпи, докато неизбежно стигам до табела услужливо сочеща към затвора. Да, вярно е, че на много други места по света подобен указател би бил най-малкото неуместен и тотално игнориран от туристите, но не такъв е случаят с Фримантъл. Тук затворът е задължителна атракция.

image

Докато следвам другите разноезични туристи и си снимам безметежно църквите най-неочаквано попадам пред входа на покрития пазар. Тълпи, музика, вкусни миризми - как бих могла да пропусна?! Прескачам няколко дребни китайчета седнали на паважа, провирам се ловко между хвърчащите кегли на уличен акробат, едва не цопвам в легените за холистична водна терапия на ходилата, измъквам се с рутина от гледачката на ръка преструвайки се, че не говоря английски. После дълго обикалям щандовете за плодове, дюнери, мед, книги, шир-потреба и джунджурии. От една лавка близо до изхода си купувам печен слънчоглед - солен, във фунийка от вестник както ги продаваше циганката зад моето училище едно време. Обаче белен. Органик. Екологичен, етичен и изобщо много специален. Вкусен, но леко скучен - като не се налага да чоплиш шлюпките я няма тръпката на откривателството.

image


Съвсем току до пазара се белее...затворът. С осмоъгълните си бойници край входа, вграденият часовник над портата, спретнат, чистичък и декоративен като крайморска вила на аристократична европейска фамилия. Пред портите от ковано желязо стои на пост униформен млад мъж. С важен вид. Без колебание зарязва военните стойки, за да ми покаже как и къде да се запиша за следващата екскурзия в подземните тунели. После се връща към безумно скучната си работа да стои като истукан в сянката на високия, опасан с бодлива тел затворнически зид. Оставащите десет минути убивам в сувенирния магазин. Пълен с интригуващи модни аксесоари като топузи, вериги, катинари с размерите на дамската ми чанта, ключове достатъчно големи, за да служат за оръжие за самозащита, раирани пижами, белезници (и не само пластмасови), необичайна лтература, посветена на затворнически татуировки, биографии на пословични престъпници, автобиографии на надзиратели и прочие интригуваща историческа тематика. image

Излизам на слънце във вътрешния двор тъкмо на време, за да срещна младеж в син гащеризон и катераческа екипировка. "Изабела" - обръща се той свойски към мен, което ме принуждава да се огледам трескаво, да не би още да си ходя с табелката от конференцията. Не, нямам никакви идентифициращи надписи и бар-кодове. Остава момъкът да е телепат. Поздравявам го резервирано наум, но по очакването все така не слизащо от лицето му става ясно, че и телепат не е. Налага се да си призная гласно, че съм аз. Той се представя като Джош - водачът на следобедната група в подземните канали на затвора. Чете името ми от някакъв формуляр. Знае, че съм аз, защото вече се е срещнал с всички други. Представя ме набързо на групата - Питър и Джейн от Манчестър, Катя също от Британските острови, Тони и Мел от Канбера. Аз се представям за бризбънка, което предизвиква обичайните изненадани бързи погледи (акцентът ми е непогрешимо гротескно източно-европейски), но никой не посмява да ме уличи в лъжа. Австралийците са интернационална нация, акцентите нищо не значат. Джош настоява да потвърдя, че името ми е написано правилно в списъка. Не е. Поправям обичайните две грешки в първото - Изабела със "з" и едно "л", и малко стряскащата грешка във фамилното - писали са ме "Шокова". Не че на мен ми пука вече - изключително рядко се случва някой да не сбърка правописа на екзотичните ми далекоземни имена, ама симпатичният ни водач много настоява. Така. Бюрократичните подробности са уредени, можем да започваме.

Джош ни повежда отвъд вътрешния зид към същинския затворнически вътрешен двор. Пътем надникваме в орешетените стаи за свиждане, помещенията за инструментите на градинарите, караулното и други подобни неотменими елементи на затворническата архитектура. Всичките каменни, варосани, олюшени, с ръждиви решетки, петна от влага и черно-бели снимки по стените. Започвам да се тревожа, че ако в това ще се състои и подземната ни екскурзия ще припадна от скука(или жега) преди да изтекат 3-те часа. Правим бърза външна обиколка на затворническия периметър и още по-бърз исторически преглед на събитията от последните 150 години. :

Затворът е основан през 1850-та година и построен от първата партида британски затворници (ни повече, ни по-малко от 10 хиляди души) от великолепен бял варовик малко приличащ на балчишки камък. След около двайсетина години като станало ясно, че Австралия е зарината в златни находища и започнало да изглежда смешно дори за поданиците на Великобритания да се изпращат престъпници на държавни разноски в лоното на златната треска, уж като наказание, вносът на затворници бил прекратен. Затова пък Пърт и Фриматъл вече си имали местна клиентела за общественото заведение. Затворът окончателно затваря врати едва през 1991-ва година. Оттогава е музей, вписан е в австралийския Национален регистър на паметниците на културата и даже е кандидат за регистъра на Световното Историческо Наследство на Юнеско. М-да. Опитвм се да се ентусиазирам поне малко от този факт, обаче йок. Слънцето пече немилостиво и намотаната бодлива тел по високите дувари започва леко да дразни с еднообразието си. Затревената площадка на плаца била някога зеленчукова градина. Торяла се с хитроумна система от нужниците на затворниците и осигурявала изобилие от зеленчуци за скромната им трапеза. Градината просъществувала почти до 60-те години на 20-ти век, когато някакъв прекалено наблюдателен часови забелязал, че в лехата с домати избуяват едни такива необичайни растения с подобни на длан петопръсти листенца. Покрай марихуаната си отишли и доматите. Заменил ги райграс.

Най-после Джош отваря подобаващо дрънчаща метална врата със свирепо скърцащи ръждиви панти, достойна да озвучава третокласен филм на ужасите и ни пропуска пред себе си в тъмното хладно туловище на затвора. Мъждивото осветление разкрива още черно-бели фотографии, стъклени витрини с банални експонати - притивни земекопни сечива, вериги, топузи, дървени бъчонки и каци. Кратък филм с музикална интродукция и още третокласно озвучаване ни въвежда в историята на подземните катакомби. Тях всъщност сме дошли да видим.

За разлика от селището Фримантъл, разположено в песъчливите почви край реката затворът бил построен върху издигната край морския бряг варовикова скала. Резултатът от различното разположение се изразявал в това, че филтрираната през варовика дъждовна вода пълнела кладенците на затвора с изобилна чиста и здравословна течност, докато заселническите кладенци често се замърсявали от пропускащите септични ями и причинявали тежки епидемии от тиф и други популярни през 19-ти век заболявания. Затворническият доктор скоро забелязал причинно-следствената връзка и препоръчал затворниците да доставят чиста вода за жителите на колонията. За целта бил прокопан подземен лабиринт с обща дължина на каналите към един километър, който да служи като резервоар за водата. Инсталирали помпи в кладенеца и в продължение на много години основната функция на затвора Фримантъл била да осигурява водоснабдяването на едноименния град.

За да се разходим из тунелите ние ще трябва да се спуснем по 20-метровата стълбичка до подпочвените води (асансьори никога не са били инсталирани в шахтата, пък и помпите и другите ръждиви машинарии са престанали отдавна да работят), да преджапаме през плиткия участък и после да се натоварим в малки двуместни гребни лодки, с които да изследваме ця-я-ялата еднокилометрова дължина на поземната Венеция.

Първата работа на Джош е да ни прати под строй и по списък в тоалетната. Също като в детската градина. Няма "Ама, моля другарко, на мен не ми се ходи." Долу няма тоалетни и няма никакъв бърз или лесен начин за аварийно излизане. После ни прекарва през един нисичък сводест тунел от шпертплат. Метър на метър и двайсет. Точно като по детските площадки, където входът е забранен за всеки, който не може да мине през миниатюрната врата. В нашия случай целта не е аз и Питър от Манчестър да се фукаме на другите колко по-високи сме от тях - то е видно и без примитивни шпертплатови съоръжения, че сме като двойка Гъливеровци в компанията на лилипути, ами да се самотестваме за евентуални признаци на клаустрофобия. Всички се справяме с изпитанието. Следва тест за алкохол. Това с каква цел беше не разбрах, ама подписваме декларации, духаме в тръбички и накрая Джош ни обявява за повсевместно и недвусмислено трезви. Връщаме се отново в ранните си детски години с малко упражнения в патешко ходене, навеждане и изправяне, смешно ходене с изправен гръб, но превити колене и други вариации на противоестествени, анти-еволюционни и анатомично непригодни форми на придвижване. Толкова пъти съм се дивила на абсолютната гениалност на половинестия офис-етаж в "Да бъдеш Джон Малкович", а то нямало нищо дивно и гениално - просто сценаристът се познава явно с Джош.

Следващото изпитание е навличането на обезопасителната екипировка. Започваме с едни такива белички гащеризони от изкуствен нетъкан текстил, барабар с качулките и чорапите, с които мигом заприличване на статисти играещи сперматозоиди в реклама на, абе и аз не знам на какво, но съм виждала някъде подобна реклама. Гащеризоните разбира се не са ни по мярка и за щастие не разполагаме с огледала. Фотоапаратите също са забранени, тъй че всички се забвляме неистово кискайки се наум на колегите-сперматозоиди, но сме в същото време пощадени от гледката на собствените ни телеса в опнати тук-там и надрундени в други стратегически зони снежно-бели гащеризончета. Джейн смята, че приличаме на Телетабиси. Истината е, че нейния Питър прилича невероятно на Татко Барбарон,ама аз не смея да си призная колко съм древна, пък и барбароните може да не са били особено популярни на Острова, тъй че си мълча. Дълго време обуваме и изхлузваме тежки гумени ботуши, все  неподходящ размер, докато схващаме, че те са всички еднакви - един размер и без ляв и десен. Усещането е все едно си обул два десни ботуша на двата си леви крака. С малко помощ от Джош закопчаваме сините колани през раменете, торса и бедрата си, обличаме оранжевите спасителни жилетки, нагласяме ремъчките на червените каски, тестваме лампичките им и наконтени така като за парад на психиатричното отделение в затворническа болница се отправяме в индийска нишка към залата с кладенеца.

Джош провежда инструктаж по правилната употреба на карабинерите, висящи от коланите ни. Нищо сложно - закопчаваш ги в металния водач и го оставяш да си се плъ-ъ-зга надолу с помощта на земното притегляне, докато ти бодро слизаш по отвесната метална стълба. Някакви си 20 метра. Разделени на четири еднакви секции с площадки за почивка помежду. Всичко на всичко 100 метални пречки. 50 стъпки с левия и още толкова с десния крак. Нищо работа. Единствената тънкост е, че от време на време плъзгачите се заключват - това им  е всъщност обезопасителната функция - и тогава трябва да спреш, да се пуснеш с едната ръка от стълбата, да издърпаш с два пръста, но със сила заключеното езиче и готово. По-засукано е преминаването от една секция на стълбата на друга, тъй като там карабинерите се прехвърлят от ляво в дъсно и обратно през сложна система от подвижни сегменти на релсите на плъзгача, които се въртят само в една посока и са пропускливи само от едната страна та успешното преминаване прилича малко на сглобяване на Рубик-куб, ама с малко практика всички успяваме да схванем основния принцип. Важно е да запомним, подчертава Джош, да оставяме подвижните елементи във вертикална позиция, за да не затрудняваме излишно идващите след нас. Вертикално положение! - повтаряме няколко пъти на глас. Вече всички сме се примирили с перманентната загуба на социалния си статус, полови отличителни белези, лично достойнство и граждански права и свободи, та дори не роптаем срещу подобни остарели педагогически практики отпреди Студената война.

Ще слизаме по двойки - едновременно от двете страни на стълбата, за да си помагаме (и да се настъпваме за по-интересно). Аз не виждам за какво толкова ще имаме нужда от помощ, ама не питам излишно. В детската градина не се окуражава бърборенето. Това поне все още си спомням. Аз и Катя сме определени за първа двойка. Другите се подреждат чинно зад нас, хванати за ръце и чакат моля-другарката да даде тон за песен. Преди да прекрачим над тъмната бездна (споменах ли, че в шахтата и тунелите няма осветление - ние ще си светим с лампичките на каските) ни дават думата за въпроси. Питър Манчестърски пита нещо. Неразбираемо за мен, ама аз съм свикнала - английският не ми е ни първи, ни втори език, пък и качулката и каската определено не подобряват слуховите ми възприятия. "Моля?" - обръща се към него Джош. Питър повтаря по-високо предполагаемия си въпрос, който отново остава пълна загадка за мен. "Моля?" - повтаря по-високо и вече малко нетърпеливо Джош. Бавно, ясно и отчетливо манчестърецът произнася същата фраза, докато аз трескаво запрятам ластиците на качулката зад ушите си, за да чуя по-добре. Всички други са се вторачили в говорещия все едно са глухонеми и се опитват да четат по  устните му. В настъпилата неловка пауза отчаяно се опитвам да сортирам и прегрупирам звуците в нещо смислено. Без никакъв успех. Джош се поколебава за момент, но после явно професионализмът надделява над неудобството му - "Моля?". За мое изумление нито британците, нито австралийците се втурват да повторят въпроса. Те също не разбират! Може пък момчето да има говорен дефект или това е някаква странна шега - британският хумор е пословичен - включва се майчинският ми покровителствен инстинкт. "Питър, можеш ли да го кажеш на английски?" - питам саркастично с най-натъртения си балкански акцент. Това сработва - групата избухва в нервен смях на облекчение и приятелката на Питър превежда въпроса на приличен австралийски. На мен така и не ми става ясно точно какъв език говорят в Манчестър, но поне за едно съм сигурна - не е от групата на германските езици.

Предстартово отброяване и двете с Катя тръгваме надолу по стълбата, която води нагоре. Докато да схвана как как да приплъзвам гаргантюанските ботуши по металните пречки, за да не ме спъват, как да сгъвам коленете си настрани, за да не удрям болезнено капачките им в стълбата, да разпределям теглото си равномерно между трите точки на контакт във всеки момент, за да позволявам на плъзгача да се движи свободно и да не се заключва, докато да намеря собственият си ритъм на слизане и хич дори не съм забелязала, че Катя я няма срещу мен. Чувам обиденото й хленчене високо над главата си:"Не мога да мръдна. Захлючих се!" Спомням си с внезапно заляло ме чувство на вина, че се предполага да работим в екип и се втурвам обратно нагоре да помогна на горкото момиче. Измъкването на запецналата закопчалка на плъзгача изглеждаше относително лесно на светлината на лампите, когато си стояхме здраво стъпили на краката и си играехме със закопчалките с две ръце. Сега трябва да намеря опипом металното езиче, ровейки из гънките на надипления гащеризон, да отгатна някак в коя посока трябва да го дърпам и да успея да извърша издърпването само с два пръста, докато Катя виси с цялата си тежест на карабинера. С неистово усилие успявам. Плъзгачът се заключва пак моментално. Още ровене сред платняните гънки, още пръсто-чупещи усилия, издърпване, изплъзване, готово! Щрак - нещото се заключва пак. Лявата ми ръка изтръпва от усилие да ме държи на стълбата, сгънатият ми крак също. Пръстите на дясната ми ръка са безчувствени от болката и усилието да стискат и издърпват миниатюрното полирано езиче. Катя хленчи отчаяно. И ми свети с лампичката си право в очите. За да сменя поне за момент позата и да разсея неловкостта на момичето предлагам и двете да се качим с едно стъпало нагоре, за да облекчим карабинера и да избегнем автоматичното заключване на плъзгача. Това обаче означава да освободя зъбчето с лявата си ръка. Която хич не ми е благодарна за честта. Още малко, още едно болезнено изплъзване и най-после акцията се увенчава с успех - катиният карабинер се плъзва свободно надолу цели 15 сантиметра преди напрегнатото й тяло да го дръпне рязко и заключи отново. Слизането да първата площадка за почивка отнема 20 минути - колкото е предвидено за слизането на цялата група по цялата дължина на стълбата. Болката в ставите и мускулите ми от продължителното висене в неудобни пози е умерена и все още поносима. Само палците и показалците ми се безчувствени. Вече дори не си спомням как работеше системата от подвижни релси на преходника. С много грешки и повторения успявам да се прехвърля на втората стълба. Забравям да оставя въртящата част във вертикална позиция. Връщам се . Поправям грешката. Катя също се връща, за да обърне нейната релса в правилната посока, макар че диша тежко, плаче, подсмърча, хленчи и непрекъснато повтаря колко се потят ръцете й и как се хлъзгат.

Естествено, че вече ми е станало ясно - имаме си работа с фобия. От стълби. Или от катераческо оборудване. (Има ли вече описана такава или ние с Катя да седнем да напишем съвместна дисертация по темата?) Или от нещо друго. Истината е, че вече няма значение кое точно причинява парализиращия страх на момичето. Трябва просто някак да го преодолеем. Създаваме сложна полу-роботизирана система за придвижване, в която аз спирам на всяко стъпало, отварям с пръсти заключващото устройство на катиния плъзгач и го държа отворен докато тя слезе с едно стъпало, а моите пръсти запищят от болка. После слизам пак аз, пресягам се и измъквам вече заключеното зъбче, Катя слиза и пак, после пак, и пак. Като тромави сиамски близнаци, свързани с обща метална пъпна връв. Втората площадка стигаме много по-бързо - 10 минути. От горе чуваме окуражителните викове на групата. Усмихвам се на Катя (лицевите мускули са единствените, които все още ме слушат) и говоря някакви глупости. Тя така или иначе не ме чува - цялото й тяло се тресе неистово и погледът й е безумен. Не смея да я питам дали иска да се върне. Страхувам се, че ако й позволя да се разколебае в абсолютната необходимост от героичното ни слизане ще загуби напълно присъствие на духа и ще си останем завинаги тук. Няма мускул, който да не ме боли зверски. Пак съм забравила как се навигираше през всичките подвижни части на преходника. Пак забравям да  го оставя вертикален. Връщам се. Катя също. Бездната под нас е все така непрогледно черна. Светлият кръг над главите ни - много малък и далечен. Следващите две стълби преминаваме за рекордно време. На последната площадка   се откопчаваме като насън и сядаме изнурени на мокрия каменен под. Катя вече не плаче. Само диша тежко и явно се чувства неудобно. Опитва се да ми се извини, изумява се от собсвеното си невежество - как е възможно да не е знаела, че има такава непреодолима фобия от слизане по стълби. Опитвам се да я ободря - важното е, че се справи. Страхът е победен. И прочие глупости. Старателно избягвам темата за неизбежното качване. Докато слязат и останалите ние сме вече в еуфорната фаза на пост-травматичния шок. Консумираме с безсрамно удоволствие високия си адреналин и се заливаме в смях като пияни. Започвам да изпитвам силни съмнения в достоверността на негативните ни алкохолни тестове. Всички други споделят приповдигнатото ни настроение - облекчение и малко насилен ентусиазъм са изписани на всяко лице. Благодарна съм на късмета си, че не се наложи да споделям с тях този изнервящ половин час на напрегнато и безпомощно очакване, спекулации какво ли става и невъзможност да се намесят. Аз поне бях заета.

Питър пак казва нещо неразбираемо, но този път ни се вижда ужасно смешно. Цялата група се превива от смях. Което се оказва много подходяща поза за придвижване през лилипутските тунели. Даже Джош е зарязал сериозните пози на учителка в детската градина и се държи като височък петокласник. Шляпа с ботуши в плитките локви и ни разказва ужасии за тежките условия на труд на затворниците, копаещи в тунелите. Тъкмо когато болките в гърба от приведеното ходене стават непоносими стигаме до дървено мостче. Джош пак се изживява като дружинна ръководителка и ни подрежда да седнем в полукръг с лице към пълнводния канал. Все едно ще правим за домашно разказ по картина - "Залез над Венеция". Е, добре де, не е залез, но зрелището си струва. Гасим по комада лампичките на каските си и само Джош осветява повърхността на водата с фенерче. Като застинало огледало. Напомня ми всичките онези приказни огледални езера в Нова Зеландия дето хората се бъхтят чак до другия край на света да видят. А пък то било толкова лесно - замъкваш се в Пърт, подлагаш се на куп унижения уж свързани с личната ти безопасност, завираш се в дупка в земята и ей ти, на - огледално езеро. После светлината угасва и оставаме потопени в абсолютен мрак. И тишина. От онзи тип мрак, когато не си ссигурен дали очите ти са отворени или не. Абсолютно отъствие на светлина. Антипод на светлината. Може би това е смъртта - не виждаш и не чуваш нищо, за никъде не бързаш, не мислиш. Ех, ако можеше и нищо да не те боли! Джош споделя, че понякога слиза долу в тунелите сам, само за да се порадва на покоя им. Питър Манчестърски също отваря сърцето си и споделя нещо съкровено с нас, но неловката тишина след откровението му издава, че пак никой нищо не му разбира. Опасявам се, че дълбоката му младежка душевност ще си остане енигма за нас. Горкото момче! Може пък наистина да има говорен дефект.

От съчувствието ме изважда новото ни приключение - товарим се по лодките. По двама. Познайте аз с кого ще греба! Лодките са миниатюрни, плоскодънни, съоръжени с две късички гребълца. Джош води процесията, аз и Катя сме след него, а двойката от Канбера завършва ариегарда. Запознават ни с ново правило за безопасност - в случай на инцидентно преобръщане на лодка, ако паднем във водата трябва първо да свалим спасителната жилетка. защото жилетките се надуват автоматично, стават твърде обемисти и пречат на движенията в и без това тясното пространство. Веднага щом се отървем от омразното оранжево нещо трябва да потърсим дъното с крака и да се изправим, но не много бързо, за да не си ударим главата в свода - да не забравяме, че тунелите са само метър и полвоина високи. Дълбочината на каналите понастоящем е към 40 сантиметра. Не става за плуване. Затова се захващаме с гребането.

Сега, аз може нищо да не разбирам от лодкостроителство, обтекаем дизайн и плавучест, ама все пак съм виждала достатъчно лодки по кейовете във варна, за да знам, че талашитеното легенче в което сме седнали няма дори далечна родствена връзка с водоплавателен съд. Аз и от гребане може нищо да не разбирам, ама мигновено ми става ясно, че и Катя не е шампионка в дисциплината. Е, поне няма фобия от гребла! Опитваме се да влезем в ритъм и да гребем аз отдясно тя - отляво. Блъскаме се в каменната стена. Отблъсквам от мократа скала с ръце и правим втори опит. Катя си изпуска греблото. Добре, че в каналите няма течения - прибираме го само с известно накреняване, но без инциденти. Нов опит за синхронно гребане - пак удар в стената. Другата. Като че ли изобретателят на дяволското коритце го проектирал специално да не може да се движи напред. На всички други посоки, но не и право напред по курса. Като в "Лодката, която не искаше да плава" на Моът, където корабчето им отказваше да плава на север. Започвам да вярвам в суеверия. И вече изобщо не се съмнявам, че лодките имат характер. Нашата се случи проклета. А греблата ни - с тежка форма на ескейпизъм. Този път моето се измъква от ръцете ми и плясва в студената вода. А-а-а, няма да  я бъде тая! Излавям глупавото нещо, натиквам го как да е по дължината на лодката и започвам да се отблъсквам от мокрите каменни стени с ръце - ту отляво, ту отдясно. Катя ентусиазирано ни отблъсква с гребло по дъното. Предполагам че подобна техника на придвижване трудно би могла да се квалифицира като гребане, но на нас ни върши работа. Не само, че настигаме Джош още преди да го загубим от поглед на първия завой, но и успяваме да вземем завоя без много блъскане в теснината и излишни маневри. Скоро толкова задобрявам в оттласкването с ръце , че започвам да си мечтая какви шампионки щяхме да сме с Катя на новосъздадената спортна дисциплина, ако се бях родила с повече горни крайници. Ама, наистина, какво си е мислела майка ми - с тия само две ръце кое по-напред? По изобилието от звуци на блъскащи се о камъка талашитени бордове зад нас се досещам, че и другите гребци имат подобни на нашите затруднения. Започвам да подозирам, че туристическата програма е всъщност завоалирана форма на експлоатация на туристически труд - специално изработените лодки се блъскат в стените, откъртвайки малки парченца варовик всеки път, уголемявайки бавно, незабелязано и постепенно водните канали. Фримантъл расте, сушата се задълбочава - водният резервоар има нужда от разширение.

Илюзията за нощна разходка по венецианските канали бива системно разбивана от Джош, който продължава да ни досажда с истории за тежкия каторжен труд на затворниците, несполучливи опити за бягство, разни подробности от ежедневието на осъдените на смърт и прочие фактологична досада. Ние с Катя се вживяваме в новата си роля на шампионки по рачешко лазене с лодка и се кикотим и го прекъсване докато младежът не издържа на провокациите и на едно от незибежните задръствания на остър завой, когато всички лодки се наблъскват една в друга ме заковава с въпрос от упор:"Изабела, а ти откъде си?" Признавам си без бой, че съм новозеландка, което предизвиква нови бързи споглеждания.(Ярките светлини на каските превръщат движението в ефект на бягащ лъч в дискотека) В настъпилата изненадана пауза Питър се обажда:"Да бе, тъкмо се чудех откъде ти е акцента. Естествено, че е новозеландски." И му разбирам всяка дума! Или говорният му дефект се е оправил, или аз съм задобряла на манчестърския. Нов бягащ лъч-ефект. Явно и другите  разбират. Шокът от което е твърде голям и убива шегата му. Добре, де. Признавам си, че съм българка от Нова Зеландия и ги изглеждам всички победоносно - ха, бийте това по екзотика! Не могат. Мълчат. Най-неочаквано Джош приема предизвикателството и заявява ни в клин, ни в ръкав, че  е астроном. Сега вече всички сме в шах. И мат. Опитвам се да се пошегувам :"Това задължително изискване ли е за работа в тунелите?", но Джейн не му дава шанс за остроумен отговор, обявявайки внезапно, че вчера Питър й направил предложение за женитба. Горе, в затвора, докато били на туристическа разходка там. (Боже, какво романтично поколение!) Разговорът вече е толкова сюрреалистичен, че моментът е назрял някой да скочи прав в лодката и да си признае, че е гей. Или предрешен терорист. (Признания в извънземен произход не биха  впечатлили никого в момента  предвид абсурдната ни външност) Всички светлини неволно се обръщат към канберците в очакване - техен ред е. Те смънкват поздравления към бъдещите младоженци и развалят цялата кафка-нска атмосфера.

А, можеха поне да кажат, че имат трохи в джоба.

Джош ни повежда по финалната отсечка на венецианските потайности, споменавайки, че в затвора често се правят сватби и други семейни тържества. С кейтъринг отвън разбира се - менюто на затворническата кухня е твърде скромно дори по специфичните стандарти на индустрията си. Излизаме почти без инциденти от плитките си криви черупки на дървено мостче. Току под стълбата за връщане. Катя веднага започва да хипервентилира. Джош Безумний сочи върха пак и вика:"Търчете! Тамо са раите с баклавите!" или нещо точно толкова мотивиращо, защото цялата тумба се втурва с див ентусиазъм да катери нагоре към светлия кръг. Ние с Катя сме последни. Катерим без ентусиазъм, но затова пък с добре отработената техника на симаски близнаци с обща пъпна връв. Плъзгачите не се заключват нито веднъж. Стигаме до повърхността толкова скоро след другите, че ги заварваме още да се снимат пред кладенеца. (А, аз си представях как ще се появим на бял свят таман на време за пряк репортаж в късните новини - чуждестранна туристка преодолява новооткрита фобия в мрачните затворнически канали. Язък, разминахме се с телевизионната слава!) Джош ни сваля ритуално карабинерите и спасителните ни жилетки, с което ни връща официално гражданските права и свободи, но всички имаме нужда от още няколко минути да си припомним възрастта и социалния си статус. Събличането на барбаронските костюми помага много в този смисъл. Вече навън - на свобода и хлад под последния дневен светлик ни връчват грамоти за успешно завършената мисия. (Аха-а-а, затова трябваше да потвърдя, че името ми е спелувано правилно.)

Разделям се сърдечно с подземния астроном, манчестърските влюбени, столичаните австралийци и още подсмърчащата Катя. В сгъстяващата се мрачина разглеждам центъра  на Фримантъл, улицата на капучиното - с наредени от двете й страни кафенета и прочутата Кръгла къща - най-старата сграда в Западна Австралия. Всъщност - додекаедър и не е къща, ами бивш затвор. М-да, затвори да искаш по тия ширини. Намирам случайно гарата и с огромно облекчение се мятам на влака (не бих могла да понеса още една от фериботските лекции за туристи).

 Пристигам в хотела гладна, уморена и екзалтирана като тощу-що избягала от затвор със строг тъмничен режим.


Тагове:   яхти,


Гласувай:
5
0



Следващ постинг
Предишен постинг

1. bapha - баси!!!
18.11.2010 20:02
защо всички учебници не са написани така? Безумие!!!
Малко ме учудва зeмеделският ти произход от Варна, но всичко останало е приказка...
Поздрави

пп. Понеже не вярвам в съвпадения... поздрави и на Веско...
цитирай
2. martiniki - :)))))))))
18.11.2010 21:24
много се забавлявах, ама е цапната в перото авторката;))
цитирай
3. bella2008 - Защото ако блогърите пишеха учебници
19.11.2010 13:43
зъболекарите щяха да са импресионисти :)
цитирай
4. анонимен - Intitastimeta
19.10.2012 22:45
<a href=http://allbestedmeds.com/compra-avana-italy.html>avanafil</a> always ready for for wasting and you have to deal with erectile dysfunction as soon face etc. [url=http://allbestedmeds.com/compra-avana-italy.html]avana[/url] doctors recommend taking by the trademark name needs and that is. http://allbestedmeds.com/compra-avana-italy.html comprar avanafil My story goes back to the beginning of drug came in 2010. Of course if you know that you are seems to be faster anti ED drug so.
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: bella2008
Категория: Лични дневници
Прочетен: 507039
Постинги: 111
Коментари: 415
Гласове: 690
Календар
«  Ноември, 2018  
ПВСЧПСН
1234
567891011
12131415161718
19202122232425
2627282930