Пролет пукна в Бризбън. Ама не как да е, а с ентусиазъм, размах и енергия достойни за младежката разюзданост, приключенски дух и нарцисизъм на суб-тропическата столица на Австралия.

След тримесечна безсъбитийна синеока зима с високи небеса, нечовешки нощни студове (Температурите тази година на три пъти слязоха до 6 (ШЕСТ!!!) градуса преди изгрев слънце! Продължавам да не разбирам защо му викаме глобално затопляне след като то упорито се опитва да ни измори от студ.), тотална липса на комари, мухи, мравки, змии, гекота и пойни птици в къщата ни и около нея, кротки ясни пълнулуния, новолуния, първи, втори и прочие четвърти, все тъй жално висящ с краката нагоре Орион (в Южното полукълбо му се налага да ловува с главата надолу, без грам достолепие и героизъм в позата, за което аз искрено, но безпомощно му съчувствам), няколко мързеливи дъждеца  (колкото да поддържат тревата зелена и да ни попречат да гледаме максимума на Персеиди), една ваканция, два учебни срока (те тука сроковете са по 45 дни), една-две разходки до други градове, някой и друг фестивал и току поглеж, зимата си отлетя. След стодневна летаргия, зимна апатия, тишина и мир пролетта се пукна с трясък. Бурна страшно, огненометежна се спусна ниско над тополите, така де, евкалиптите,небостъргачите и телевизионните антени.

Започна се с музикалната пица естествено. (То без нея що ли бива.) В четири и половина сутринта. В събота. Пее вдъхновено, кристално чисто, с перфектна техника, брилянтна дикция и непостижим самоубийствен патос. Събужда звяра в мен - неподозирана кръвожадност, натрапчиви мисли за геноцид, изтребление, окървавени пера и вовеки замлъкнали човки, в сравнение с които деянията на Чингиз Хан, Химлер и Пиночет изглеждат като пакости на злонрави деца. В пет и десет, с първия дневен светлик музикалната прима замлъква насред четвъртата нота на солото си и се оттегля с достойнство в целодневен обет за мълчание. Преди да успея дори да си помисля за доспиване гръмва възторжен гръмогласен птичи хор. Може и репетиция на бризбънската филхармония да е. Долби стерео съраунд. На макс. На объркания ми недоспал мозък му е трудно да се съсредоточи и разпознае. Никой от изпълнителите няма илюзии, нито претенции за музикално майсторство (то кой ли би могъл да ги има след виртуозните демонстрации допреди половин секунда), но компенсира с децибели. Звуковата вълна резонира в прозорците и издува пердетата в спалнята, които плющят развяти като революционни знамена. Всъщност не. При визуална проверка (с полуотворено ляво око, гуреливо и кръвясало от недоспиване и бяс) се установява, че пердетата се веят от внезапно извилия се пролетен вятър, шумолящ все по-страстно и невъздържано в листата на комшийската палма, разнасящ неприбраното ми пране из цялата околия, събарящ сухи клони, дървесни кори и сънливи посуми от високия евкалипт право върху покрива ми. С трясък намекващ за интензивен локален метеоритен дъжд, самосвал разтоварващ едрокалибрени камъни или аварийно приземяване на спускателен апарат на чуждоземна цивилизация (кой друг ще тръгне да се приземява на моя покрив?!).

Веднага щом отпочващото фортисимо на нестройния хор позагубва силата си и се разпада в серия от откъслечни несинхронизирани провиквания, изпищявания, покашлювания и бодри (но фалшиви) музикални упражнения започва солото на гарвана. Без интродукция. Направо атакува либретото. За по-добро озвучаване е кацнал на оградата - на 36 сантиметра от отворения ми прозорец. Грачи мощно, от душа, с всичката сила на лъскавите си черни гарвански гърди, могъщ полиран раззинат клюн и невидими, но безспорно висококачествени гласни струни. Величествено и дълго. С упоение и самовъзхита. Сред предишните ми планове за поголовно изтребление, геноцид и целенасочено застрашаване на някои птичи видове от изчезване започва да се промъква все по-настойчиво идеята за малка ядрена бомба. Компактна, спретната, не много разрушителна - само няколко мегатона еквивалентна мощност. Не може да няма чертежи и инструкции по терористичните уебсайтове. Пък уран се добива в Австралия и сигурно ще може да си купи човек една критична маса от и-бей.

Изгревът на слънцето ме заварва на второто кафе да събирам пране изпод храсталаците в градината, изненадвайки в процеса нахалната квартална тройка пуйки (те са модерно семейство и не робуват на остарели еволюционни практики за гнездене по двойки), които редовно (и шумно) проверяват паничката на котките и ровят в задния ми двор дупки с неведомо предназначение, но с размери достатъчни да служат за окопи на малобройна армия в случай на спонтанна квартална война или за мечи капани, ако избяга мечка от бризбанския градски зоопарк (какъвто още не съществува, но това мисирките може и да не го знаят, те са само тъпи пуйки все пак).

Изненадвам също и двойка охранени юрдечки - мъжка и женска, личи си по окраската - очевидно застъпници на традиционните размножителни практики. Но този път изненадата е взаимна. Аз си нямах, ама никакъв хабер, че и те принадлежат към задружното общество от умопомрачително разнообразна фауна обитаваща нашия неограден двор. Те явно също ме виждат за първи път и не крият стреса и спонтанната си неприязън. Съскат раздразнено докато се отдалечават с известно забързано достолепие. Интересно кой ли са си мислили, че плаща наема на градината им. Муцьо? Маца? Или смахнатата посумка с недоразвити майчински инстинкти дето все си забравя бебето на верандата (откакто се научих да затварям нощем вратите и не може да го оставя на масата в кухнята).

Не знам дали заради извънредно възторжените птичи приветствия по изгрев или по друга някаква негова си космическа причина, ама слънцето също  го прихваща пролетната лудост. И започва да сипе огън и жупел над още сънения град с такъв ентусиазъм, сякаш е дало обет да ни превърне в пепел и нажежена прах още преди обед. Горкият черен Муцьо неподозиращ коварните слънчови намерения е заспал блажено в слънчевото петно на стълбите както всяка сутрин по това време и както всяка уважаваща себе си котка. Но за разлика от друг път, когато лъчите са топли и ласкави днес милионите мегавати се акумулират в черната козина с бясна скорост докато спящото зверче замирисва на пърлено. Посягам да го погаля и отдръпвам стреснато опарената си ръка. Рязкото движение събужда сънливеца, нагрятата до самозапалване козина го уплашва до смърт и той се втурва паникьосано към вътрешността на къщата и спасителната прохлада на спалнята. Знам как се чувства, защото моите черни дънки са се нажежили до същата некомфортна температура. Маца го поглежда надменно и присмехулно с половин око. Маца е бяла. И мъдра - спи на шарена сянка.

Вече ми е пределно ясно, че всичко живо го е цападосал пролетният афродизиак и философски не обръщам внимание на възкръсналата мравешка магистрала (само се старая да не сядам върху нея), безбройните дребни птички, които са се разтанцували и заухажвали по всеки клон, улук и жица от мен до хоризонта, на ентусиазираното жужене на току-що излюпените мухи -  още тежки и бавни като товарни вертолети, на закъснялото петльово кукуригане и непоносимо оглушително папагалско крещене от короната на разцъфтялото дърво на съседите. Даже две кукабари са се изтипосали на най-високата антена в квартала и се надвикват, недсмиват и апострофират с всичкото си сардонично присмехулство и неконтролиран сарказъм, заливайки се в смях и кикот, както само те умеят. Не става ясно дали се свалят или се фукат една на друга със сутрешния улов, но при всички случаи добре с забавляват.

Изненади ми е приготвила и флората. Уж безличният вечнозелен храсталак, който се гуши зад пералното помещение се е окичил за днешният специален случай с единствен огромен цвят. Медно-жълта фуния насочена към слъцето като празнично надут тромпет, изплезила тичинки и хоботник не по-малко от педя дълги. За съжаление не ухае и не реагира на допир. А, така се надявах да е птицеядна...

Довчера мърлявата градинка пред задната врата се е раззеленила най-неочаквано с млад магданоз, гюзум, босилек и мащерка, които смятах за безвъзвратно загубени в резултат на зимната суша и отмъстителната посумска вендета, след като отрязах достъпа до ябълките в кухнята ми. Даже латинките и газаниите са се приготвили да цъфтят. Стръмното циментово стълбище до улицата се е превърнало в буйна зелена каскада от млади плевели, а старателно подрязаните зелени плетове изпращат в атмосферата взривове от аромати и благовония с интензивност достатъчна за химическа война.

В ден като този на човек му се приисква да е философ по професия. Да прекарва дните си полегнал в хамак на верандата, замислен дълбоко за смисъла на живота и вселената. В ден като този изглежда сякаш смисъл наистина има. И може дори да бъде намерен.

че съвсем по Вапцаровски пролетта донесе също "дъжд и урагани", и наводнения - в Нов Южен уелс. А по източните ни провинции и земетресения. 7 по Рихтер! Ей на туй му викам аз "Бурна страшно, огненометежна". Добре че кивитата са държеливо племе и не се дават лесно. Никой не умря на барикадите, но спасителните и възстановителни работи дадоха "Живот на мъртвите площади".