Част Трета

Ако Бризбън е чаровен зноен сърфист, то Аделаида е мило белокосо бабе с кротка усмивка и старомодна шапка.Но с бурно и колоритно минало.Тя може да вари сладко от смокини сега и да ходи бавно с ортопедичните си обувки, стиснала охлузена пазарска чанта със старческа длан, обаче я погледнете в стария пожълтял албум. Познахте ли младата вдъхновена дама, прекосяваща океани, печелеща конкурси по  красота, танцуваща фокстрот, пресушаваща блата, оцеляваща в пустини, сияеща, прогресивна, неудържима? А сладкото ухилено босного хлапе с панделка и дръзко ококорени очи? Да, пак е тя. Преди малко повече от 150 години.

Всъщност историята й започва трийсетина хилядолетия по-рано, с народа на местното аборигенско племе Каурна. Тогава районът на днешна Аделаида се наричал Танданя - Мястото на Червеното Кенгуру. После в историята се появяват чичко Тасман и Капитан Кук, други доблестни мореплаватели - британският капитан Матю Флиндърс и френският Никола Бодин,
както и един интересен странен батко - Едуърд Гибън Уейкфийлд. Да, същият дето е основал и Уелингтън и Крайстчърч, и други градове по Южните ширини, но колонизаторската му кариера всъщност започва с Аделаида. В интерес на истината, кариерата му започва в затвора, където Едуърд лежал за опит за отвличане на британска наследница - искал да забогатее с парите от откупа, за да може да влезе в парламента (ама че са загубени тия британци, не знаят, че може да влезеш в парламента, за да забогатееш), и където написва прословутите си есета за "систематична" колонизация и социално инженерство в новозаселените територии. Да ви напомня на някого? Основната идея на Уейкфийлд била земята в новите колонии да не се раздава безплатно, каквато била практиката по онова време в Новия свят, а да се продава на фиксирана цена. С така събраните пари да се финансира превоза на бедни емигранти, които от своя страна ще трябва да работят за някой от собствениците на земя, докато съберат пари за собствен имот и така ще се гарантира изобилие от работна ръка, толкова нужна за построявянето на цивилизация и така дефицитна по тия далечни краища на света.

Няколко влиятелни политици били впечатлени от този новаторски подход и през 1834-та година основали асоциация, успели да прокарат Акт за Колонизация на Южна Австралия през Британския Парламент, да получат одобрението на Крал Уйлям 4-ти и даже да продадат земя за повече от 3500 паунда. Така Южна Австралия става първият австралийски щат, чиято история не започва и по никакъв начин не е обвързана със затвори и затворници. Планират в детайли целия нов град, обществените му сгради, дават име на новата столица и подготвят за път цели осем кораба със заселници преди изобщо някой от тях да е виждал южните брегове на Австралия. Едуърд Гибън Уейкфийлд трябва да е бил обаятелен тип.  

По желание на краля (противно на настояването на Уейкфийлд, който искал градът да се казва Уелингтън) новият далечен пост на британската цивилизация, столицата на новородената Южна Австралия е наречена на  младата британска кралица от немски произход Аделаида Амелия Луиза Тереза Каролина Сакс Кобурготска Майлинген. А?! Не се ли почувствахте почти роднини на новооснованата Аделаида? Растерният геометрично идеален дизайн на новият град е дело на архитекта Джордж Стрикланд Кингстън, по идея на Полковник Уйлям Лайт, който пък на свой ред взел идеята от широките перпендикулярни улици на сицилианския град Катания.(Силно европейско влияние още в пренаталния стадий.)

Официалното обявяване на новата колония става на 28-ми декември 1836-та година край характерния превит ствол на старо евкалиптово дърво, което и до ден днешен си стои в съвременния квартал Северен Гленелг с подобаваща месингова табелка и туристически сборища. След разгорещени дебати, обсъждане на различни предложения, многодневно газене, пързаляне и падане в калта (според личните писма и дневници на участници в съдбовното събитие) мястото на новата столица е най-после избрано от полковник Уйлям Лайт(същият, който бил влюбен в правия ъгъл) - край бреговете на река Торенс, която става основен воден източник на селището.

 "Планът Лайт", както става известна градоустройствената концепция на Аделаида не спира да буди възхищение и да отприщва хвалебствени коментари и днес. От южната страна на реката централната градска зона е разделена на четири сектора от двата главни перпендикулярни булеварда - широки, прави като конец, ориентирани идеално по четирите географски посоки, с правоъгълен парк, отбелязващ пресечната им точка. Още четири по-малки парка красят средата на всеки от така получените квадранти. Центърът е обграден от широ-о-к зелен пръстен от паркове - австралийското Садовое кольцо, а после следва пръстен от жилищни квартали и фермерски земи. На северната страна на реката е разположен жилищният квартал Северна Аделаида (и до днес един от най-престижните адреси в Южна Австралия), който според математически обоснованата естетика на Лайт трябвало да уравновесява чрез осева симетрия градския план. Много държа да отбележа новаторската, явно абсолютно непозната в други британски поселища из Новия свят концепция на околовръстното шосе (даже две) - концентрични кръгове, които опасват града и позволяват транзитния трафик да избегне влизането в центъра. Ето затова Аделаида не познава явлението перманентно автомобилно задръстване, което тероризира живота на окландци, например, където главната национална магистрала минава през центъра на града и по единствения мост над залива, щото сакън, да не пропуснат мотористите пътуващи от Роторуа за Кейп Реинга да видят Скай тауър и да се накефят на гледката от Харбър Бридж. За разлика от повечето други двеста годишни градове  на Аделаида още не се е налагало да променя драматично оригиналната пътна инфранструктура, нито планира да го прави в близко бъдеще. Което ми дава достатъчно основание да издигна кандидатурата на  Полковник Лайт за Нобелова награда за градско планиране. (Когато най-после създадат такава)

В северната част на Южна Аделаида, точно до реката  се намират всички обществени сгради (чиито планове били вече изработени в най-големи подробности, още преди потеглянето на първия заселнически кораб) - парламентът, щатската библиотека, музеят, университетът, дори ботаническата градина. Всички основани от Уйлям Гибън Уейкфийлд градове ме изумяват с тази си особеност. Представете си само как след тримесечно ужасно пътуване по море (по онова време нямало още туристически лайнери, даже "Титаник" още не бил потънал) пристигате на края на света, в забравено от Бога място (не е случайно, че новите колонии са строили църкви като луди - според мен това доказва абсолютното им отчаяние и убеждение, че са изпаднали от взора на всевишния) с абсолютно непозната растителност, животински свят, климат, релеф и почви, сред недружелюбни местни племена - черни, страшни и странни като извънземни, абе направо сте на чужда планета, под непознати звезди, сам сами и без надежда за връщане. Разпъвате бодро палатка насред калните мочурища, които някакви оплескани с кал униформени мъже упорито наричат "град", дръпвате му една гореща молба към небесата и веднагически се запрятате да строите университет, да създавате философска асоциация, дружество за развитие на изкуствата и да садите ботаническа градина. Щото това ви е най-главният приоритет на чуждата планета, нали?! Понеже засаждането на екзотични растения от цял свят е къде по-важно от създаване на ферми за отглеждане на собствената ви храна, а пък библиотеката и философските дискусии са безспорно къде по-належащи от покрива над главите на децата ви. Доказва го и фактът, че на първия пристигнал кораб може да са липсвали земеделски и дърводелски сечива за нуждите на колонията, но пък имало съндък със 117 добре опаковани тома за новата библиотека. Не мога да си представя силата на обаянието на този човек, който успява да запрати стотици и хиляди пионери колонизатори да строят паркове и музеи по чуждите планети на Тихия океан. Какво е говорил, каква картина е нарисувал в съзнанието им, с каква вяра ги е заредил? Завиждам на съвременниците му и хората, които са го познавали за вдъхновението и масовото пиянство на духа. От друга страна всички писмени свидетелства го описват като неприятен, манипулативен, свръх-амбициозен, лъжец, спекулатор, лицемер, арогантен, безпардонен, недостоен, ненадежден и необичан. Човек - енигма. Безспорно е обаче, че създадените по програмата на Уейкфийлд градове са днес едни от най-красивите, удобни и възторжено обичани места в тази част на света. С университетски традиции, прекрасни паркове, величествена архитектура, музеи, библиотеки и прави улици.

В студената, синкаво-ясна, хрупкава като сушена на слънце бабина юфка неделна утрин се отправям към реката. Към културния център. Така нНаречената в пристъп на внезапно избликнало вдъхновение и тежък случай на неконтролируем полет на въображението на патриарсите-създатели "Северна тераса". Ха, познайте как се казват другите три централни квартала на Аделаида! Поетично племе са това полковниците, капитаните, дюковете и губернаторите.

Аделаида има най-впечатляващата архитектурна колекция  от 19-ти век в цяла Австралия. Дори и ако не споменаваме невъобразимо многобройните църкви - католически, англикански и даже източно-православни. Първооснователите на града са строили с камък. Предимно. С амбиция и вдъхновение. С размах. С носталгия по родината и с визия за бъдещето. Което се оказва сполучлива рецепта за архитектурно дълголетие. Творенията им предизвикват възхищение и днес. Конкурират се и се допълват достойно с бетона, алуминия и стъклото на съвременните сгради. Архитектурна еклектика строена в стегнат тържествен парад край опнатите безлюдни улици (Да не би снощи да са обявили масова евакуация и аз да съм последната останала жива душа в града?) Липсва само тържественият военния марш да придава тежест на моя скромен безантуражен парад.

Докато си снимам жълти листа и ар нуво фасади, странни скулптори и часовникови кули, току се озовавам на мост над реката. Реките са две - едната застинало водно огледало, отразяващо невинната утринна хубост на небето, и другата - сложна, омагьосваща погледа плетеница на взаимнопреплетени течения и бързеи от светещи под слънчевата милувка метални релси. Влаковият транспорт явно е на почит по тия географски ширини.

От другия бряг гледката към културния център е  величествена. Подпалвачът от изток опожарява елегантно извитата стъклена фасада и разлива напалм по водите на реката. Високите бетонни сгради отзад греят празнично и се повдигат на пръсти да се докоснат до щедрата огнена милувка. Прозорците горят и въглени тлеят в короните на дърветата. Само пеликаните и кормораните не дават вид да се тревожат особено от вилнеещото огнено бедствие - дремят по коловете на кея, разперили небрежно криле като разпърпани бостански плашила да ги сушат на топлината на слънчевия пожар.



Лъкатушна пътечка през крайбрежния парк ме довежда до друг мост, свързващ Северна и централна Аделаида, и подобаващо наречен (Ах, каква изненада!) Аделаида, който ме връща пак от южната страна на реката. Шарени като карнавална въртележка водни колела са строени чинно в очакване на неделните празнични тълпи.



Фонтанът в реката хвърля разноцветни дъги в моята посока. Лъчезарни и закачливи като обърнати наопаки усмивки. Викторианска беседка се кипри суетно с всичките си отляти от чугун дантелки и кокетни дърворезби насред зелената морава. 



Изкачвам се по възвишението към сградата на парламента и попадам на най-странния площад, който съм виждала в живота си. Затворен между задната фасада на парламента и терасираните отворени пространства пред фестивалния комплекс. Много гол бетон - стар, грубоват и жълтеещ, осеян с нахвърляни в геометрични групи бетонни островчета - квадратни, боядисани в основни цветове с различна височина и наклонени в разни посоки. Като квадратни фасове стърчащи от циментов пепелник. Като останките на древен град по дъното на пресъхнал язовир. Някои са таман достатъчно високи да си ожулиш кокалчето докато минаваш край тях. Други се извисяват над главата ми. Смешното в цялата тази нелепа призматична бетонна главоблъсканица е, че модерната й геометрична стилистика ми напомня комунистическите първомайски манифестации с техните моторизирани платформи и огромни стиропорни римски цифри: "XII конгрес на партията", "VIII петилетка". Липсват само гигантските плющящи червени знамена, портретите на членовете на ЦК на БКП и младите девойчета в спортни трика подхвърлящи обръчи, цветя и прочие тематично подходящ реквизит.



Покатервам се на едно от по-височките бетонни пънчета с надеждата, че от високото ще ми се разкрие някаква скрита иначе идея. Като мозайка или пъзел. Но всуе се взирам през обектива. Замисълът (ако има такъв) си остава дълбоко и успешно закодиран. За мен поне ще си остане вечна тайна. Може би от космоса се вижда по-ясно. Послание към чуждите цивилизации? Оставам с дълбокото убеждение, че мястото е проектирано като дъно на фонтан - с боядисани фигурки стърчащи от гладката водна повърхност. Празен е малко тъжен и объркващ. Вероятно ще исглежда прекрасно, когато нивото на световния океан се вдигне достатъчно, за да потопи Аделаида в педя вода.

В този град неръждавейката за нищо я нямат. На всеки ъгъл блести някоя загадъчна, често свръхестествено балансираща скулптора-главоблъсканица. Доколкото знам Южна Австралия добива предимно медни руди и не е световно известна с хром-никеловите си стомани, ама това явно не вълнува особено артистите. Те си харесват лъскавкото. Толкоз. И си кичат града с него. Затова пък в предната фасада и страничните крила на парламента няма нищо лъскаво, нито загадъчно. Парламентът е монументален. Масивен, мрачен,мраморно-гранитен. Нео-класически. Имперски. Подпрян на безкрайна колонада с потъмнели коринтски капители. Внушава власт и мощ, и стабилност, и сила. И архитектурно плагиатство, разбира се. В интерес на истината трябва да се признае, че оригиналният проект за сградата включвал също островърхи кули, огромен купол и прочие екстравагантна каменна еквилибристика, които никога не видели бял свят (но пък са доживели дигитална слава на страницата в Уикипедия) поради хроничен недостиг на средства за обществените проекти. Парламентът си останал недовършен. Дори и така внушава респект.

По-надолу по същата улица ме пресреща още една внушителна сграда -  Централната ЖП Гара. още коринтски колони, куполовидни тавани и полиран мрамор. Горният етаж е изцяло окупиран от аделаидското казино. Колко подходящо - като се разориш окончателно няма нужда да търсиш дълго релси, на които легнеш. Ако ли пък спечелиш, пак е супер-удобно - качваш се на влака и отпрашваш накъдето ти видят очите.

Докато да позяпам още малко грандоманска архитектура и току станало време за закуска. Подрастващата ми спътница се е събудила и е гладна. За всеобщ ужас, потрес и отчаяние откриваме, че централният пазар не работи в неделя. Както и всяко друго заведение в града. Отворени са само църквите. Неделята в Аделаида явно е ден за пост и молитва, въздържание, разтоварване и детоксикация. Добре че християнството още не е завзело съвсем целия свят! От гладна смърт ни спасява Чайна таун. Тълпите там не са оредяли, нито разнообразието от стоки и храни намаляло. Горещата супа ни зарежда с достатъчно килоджаули, за да се осмелим да потеглим на по-дълга експедиция - с трамвай до крайбрежния квартал Гленелг.

Докато чакаме на трамвайната спирка насред централния булевард забелязвам, че слънцето е зарязало напълно пироманските си занимания от сутринта и отегчено се е завило през глава с дебело сиво облачно одеало. Вятърът само това чака, за да се самопровъзгласи за абсолютен владетел и самодържец. С подходящи убедителни демонстрации на мощ, власт и сила. Превръща широкото сухо асфалтирано корито в буйна златна река от листа. Две педи дълбока. Тещата свръхестествено нагоре по баира. Изстисква вода от небето и я хвърля злостно в лицата ни. Брули яростно сухи листа от отънелите корони на дърветата и ги сипе над главите ни като позиви на зимната си пропаганда.  И настоятелно изисква да му плащаме васалски данък в дрехи - дърпа и съблича минувачите. Неподчинението наказва с безпощадно скубане, болезнен прах в очите и измръзване на пръстите.

Насред метеорологичния погром се налага да изчетем всичките информационни табла на спирката, за да схванем кой трамвай закъде  е, как да си купим билети и от коя страна на да чакаме. Тъкмо вече сме се ориентиерали в пътно-транспортната обстановка, когато ни приближава  посинял от студ чичка с джапанки, къси гащи и хавайска риза, оплешивяващ и в силно напреднала бременност. Пита любезно как да стигне до Гленелг. Езиково-непредизвиканото ми чедо услужливо споделя току-що придобитите си знания като подхвърля накрая, че и ние не сме тукашни - от Бризбън сме. Виж ти, и той от там бил. Трябваше веднага да се сетя, че само жител на субтропичната столица може да се разхожда насред зимната листопадна виелица с плажно облекло. Бризбънската представа за люта зима е: дневни температури между 20 и 25 градуса, нощни 12-15, ясно небе, слънце и прекрасни условия за сърф - ни медузи, ни тропически урагани. Зимата се различава от лятото само по това, че не вали и няма комари. Гленелг е на плажа, нали така?! Значи джапанките и хавайската риза са си съвсем на място. Добре, че трамваят пристига веднага, та не се налага да оказвам първа помощ на пострадал от хипотермия.

Трийсетте минути до Гленелг ме връщат с трийсет години назад. Вглеждам се внимателно в мотрисата, но не откривам нищо необичайно. Трамвай си е. Не е машина на времето. И все пак...

Пристигнали сме в австралийското  зимно Поморие в края на седемдесетте. Сивеещият пясък, чайките, оловното море, брулещият вятър, пешеходният кей с неколцина туристи-смелчаци зяпащи хоризонта. Вездесъщата влага, мирисът на водорасли и тлен, вкусът на ръжда и сол във въздуха, декоративните оградки от корабни вериги, градинките и пейките край водата, сподавеното приплясване на вълните сред мрачната плетеница на дървените подпори под кея. Внезапен отчаян писък на гларус, случаен слънчев лъч далеч, далеч над водната шир. Кораб на рейда. Даже боядисаната в черно котва насред зелената полянка е същата като котвите от детските ми спомени. "На двайсет километра от Бургас... едно градче със себе си заето, Поморие се казваше градчето."




Усещането за дежа-вю е толкова силно, че се налага да изброя очевидните разлики, за да се аргументирам убедително пред себе си. Не, не сме в Поморие и не си на седем години. В Гленелг сме, в началото на третото хилядолетие. Виж, няма ги византийските църкви и развалини, нито вездесъщите глинени делви, налягали по градинките и площадите на всеки български черноморски град. Няма ги рибарските лодки, няма кипариси, няма го и дръзко надвесеният над водата стъпаловиден ресторант - гордост на социалистическата модерна архитектура. Затова пък, тук брегът е опасан с висока стена от хотели (малко като в Слънчев бряг) и парковете са доминирани от островърхи Радиални борове. Даже влизам в музея да разгледам историческата експозиция и да потърся доказателства, че сме в Южния Пасифик. На двайсет километра от Аделаида едно градче със себе си заето - Гленелг се казваше градчето.



Повечето магазини са затворени, както си му е редът в неделя в морски курорт посред зима, но десетките кафененца, ресторанти и шоколадови бутици работят. И са пълни. Защото са наели най-добрият рекламен агент по тия краища на света - свирепият зимен океански вятър. Никой не може да устои на маркетинговите му похвати. Даже аз се предавам и с вечно гладната ми щерка хлътваме в белгийска шоколатерия. Насред стъклената витрина се лее стъпаловоден триетажен шоколадов фонтан. Моментално ми се приисква да бръкна с пръст в шоколадовите вълнички и да го оближа, от което става ясно защо шоколадоскокът е зад витрина. Стъклени шкафтчета опасват стените като в аптека и са затрупани от земята до тавана с шоколадови бонбони, блокчета, фигурки, целофанови пакетчета и кутийки във всякакви форми, цветове, аромати, десени, вкусове, комбинации и размери, които човешкото въображение е в състояние да измисли. Плюс поне още няколко. Опашката от клиенти е дълга, сервитьорките - заети, явно сме попаднали на добро място. На касата се кипри екстравагантна дамска обувка с тънко високо токче, украсена с разноцветни камъчета тока, велурена панделка и прочие. 38-ми номер. Шоколадова. Табелката до нея пояснява, че е победител в ежегоден конкурс. Само не успях да дочета конкурсът кулинарен или моден е бил. Поръчваме смело специалетите на заведението: горещ черен шоколад с чили и бял течен шоколад с южноамериканаски подправки. После сочим безразборно по рафтовете с бонбони, в резултат на което се сдобиваме с малка камарка изкушения трупната в изящна порцеланова чинийка и се оттегляме на усамотена масичка в ъгъла да дегустираме. С блажените усмивки на котки излокали сметаната.

Свръхконсумацията на божествен белгийски шоколад има само един недостатък - зарежда те с твърде много енергия и по никакъв начин не ти позволява да си дремеш кротко с книжка в ръка в топличкото ъгълче на шоколатерията. Милионите калории вилнеят в главата ти, бушуват в кръвта ти и никакъв здрав разум не е в състояние да ги убеди, че навън е студено, мокро, сиво и гнусно. Нищо не може да разколебае оптимизма на шоколадо-стимулираните ендорфини в мозъка ти. Така че накрая изоставяш споровете, логиката, здравия разум, уютното ъгълче и книжката и се втурваш в неравна битка с вятъра да разглеждаш Гленелг. Като се намръзваш ху-убавичко и става безпощадно ясно, че в Гленелг няма нищо за разглеждане се мяташ нетърпеливо на трамвая, и се връщаш обратно в бъдещето и цивилизацията на Аделаида.

Много бях несправедлива да твърдя, че само църквите са отворени в неделя в Аделаида. Моите извинения! Музеите работят също. Изкарваме целия следобед бродейки сред експозициите на Музея на Южна Австралия, Градската Художествена галерия, Щатската библиотека и Галерията за аборигенско изкуство. В пет часа те всички затварят също. И ни оставят в досадната компания на мокрия аделаидски зимен вятър, който мигом ни докарва до сълзи. Не успявам да видя Музея на имиграцията и много ме е яд. Пропускаме също и центърът за винопроизводство. Не ни остава време да се разходим до българския квартал да видим българската църква. (Българската общност в Аделаида не е най-голямата в Австралия, но със сигурност е най-дълголетната и най-добре организираната.) Не успяваме да се изкачим на хълмовете над града, за да се насладим на прочутата им гледка и още по-прочутите им ресторанти. Да не спомемавам изобщо, че няма и да припарим до Долината Бароса и остров Кенгуру. Но така е винаги с моите свръх-амбициозни туристически планове - все остават недоосъществени. Прибираме багажите от хотела и за да се отървем от набезите на натрапчивия мокър досадник се настаняваме в една кръчма до автогарата да чакаме летищния микробус на топло и да дегустираме най-после световно-известните вина на региона.

Още сред първите заселници на Южна Австралия както споменахме имало известно европейско присъствие. В това число голяма немска група, която се обособила в свои си селища в долината Бароса. Напостроила там лутерански църкви, направила немски хлебарници и пекарни, и поставила основите на австралийското лозарство и винопроизводство. Днес Бароса е един от най-известните и продуктивни винарски райони на Австралия. Особено прочути са местният шираз, каберне совиньон, ризлинг и семийон. Някои от лозята в долината са на по 100-150 години. Ширазът е една от първите лози донесени в долината. Френски сорт - Сира от Долината на Рона който изчезнал почти напълно в Европа в началото на 20-ти век. Като много други сортове станал жертва на войните и филоксерата. Но в Долината Бароса оцелял и си се чувствал добре. Единствените страни със значителни насаждения от сорта днес са Франция, Австралия и Южна Африка. Шираз от Бароса е основната съставка на най-прочутото, направо култово австралийско вино "Грейндж" (Penfolds Grangе), което предизвиква сензация на дегустация във Франция през 70-те години като побеждава всички реномирани европейски вина.

Хлапето на бара не изглежда да е по-възрастно от дъщеря ми, но щом продава алкохол трябва да е поне пълнолетно. Препоръчва ми шираз на същия прочут винопроизводител Пенфолдс. Хлапето, трябва да призная, разбира от вино. Тъмно и сухо, с тръпчива жилка и силен плодов аромат. Рубинената течност в чашата ми е събрала в себе си есенцията на Аделаида. Разпознавам вкуса на бабино сладко от сини сливи, острата жилка на селска салата с винен оцет, ухание на лавандула от тежки вълнени завивки, стипчивата неузряла слива, откъсната скришом от дървото на комшиите, аромат на сушено на слънце сено, топлината на бумтяща печка с дърва. В последните си минути на южноавстралийска земя отпивам бавно детски спомени от ваканция на село.