Втора част

В Аделаида господства неизбежно непреодолимо усещане за покой, отдалеченост и изоставеност. Краен пост на цивилизацията. Хем в най-самия край на света. Докато се скитам по абсолютно правите, абсолютно перпендикулярни улици - широки, празни, тихи, без задръствания, без многолюдни тълпи и глъчка, без клаксони и грохот неволно започвам да се чудя дали пък днес не е национален празник някакъв та целокупното население на града се е изнесло за почивния ден. Ситито изглежда празно и изоставено, спокойно и сънливо в студения есенен ден. Като в някое българско село - тук-таме ще срещнеш случаен минувач, пешеходците си пресичат многолентовите улични платна където им падне без да чакат за зелената светлина на светофара. Разходката край реката е като пътешествие с машина на времето. Поне едно столетие назад. Аделаида с гордост носи титлата Най-спокойният град на Австралия. Хвали се също, че е петият най-голям австралийски град. От общо пет. Провинциална летаргия и домашен уют ме заливат отвсякъде. Хората вървят по-бавно, говорят по-бавно и се усмихват повече. Мащабите са някак по-човешки в свободната от стрес зона на южноавстралийската столица. Градът е компактен, подреден, организиран. Оправдано носи прякора 20-минутният град - за където и да тръгнеш, все ще стигнеш за толкова. Тук няма час-пик. По-скоро е минута-пик. Докато да се поспреш да си закопчееш якето и току-виж си я изпуснал.



Пресичам просторния централен площад, кръстен Виктория, разбира се. (Какво друго?!) С бронзова статуя на кралицата в цял ръст (същата съм я виждала вече в Окланд и се чудя дали не са ги произвеждали масово като портретите на Тодор Живков у нас навремето). Големия фонтан-скулптура, който доминира площада се нарича "Три реки" и е вдъхновен от трите реки, осигуряващи водоснабдяването на града. Пример на изкуство тип: "Какво е искал да каже автора?" - три деца тормозят някакви дългокраки птици и не им позволяват да излетят. От човките на горките крилати шурти вода. Запътила съм се към втората най-голяма аделаидска забележителност(след Рандъл Мол) - пазара. Хич не се подсмихвайте! Най-големият покрит пазар в Южното полукълбо е това! Исторически - основан още в  1879-та от предприемчиви фермери (европейци). Австралийският Капълъ Чарши. Но без наргилетата, вездесъщото синьо Око на Аллах, везаните терлици и килимите. Залага предимно на храните. И то как!



Още на входа съм принудена да си взема назад думите за свободния от тълпи град. И национален празник няма. Просто по улиците на Аделаида е тихо и спокойно, защото всички са се стълпили на пазара. Глъчка, бутаница, аромати, шарении. Говорилнята е оглушаваща. Изобилието - зашеметяващо. Говорно-центърно поразяващо. Слюно-отделящо огладняващо. Какво ти "от пиле мляко", тук това е просто банална фраза. И без друго в Австралия пилешкото мляко не е никаква рядкост - птицечовките са млекопитаещи, нали?! - пък и кой за Бога иска да си купува подобна гнусотия??!!

Плод-зеленчуковият ландшафт се е ширнал на всички посоки в главозамайваща палитра. Шеметно извисени плата от домати се въздигат зад могилки от сияйни патладжани. Ябълки светят (Да, светят. По-лъскави от намазани с олио великденски яйца) като светофари - в червено, жълто и зелено. Салами висят в стройни униформени редици -  строена за парад армия. Приисква ми се да козирувам "За почест" докато подминавам безкрайните им флангове. Щандовете със сирене са дълги с километри. Французите били имали различно сирене за всеки ден от годината. Ха! Аделаидци имат по едно за всеки ден от раждането на Исус насам. Поне. Българското саламурено сирене не е никаква екзотика. Както и кашкавалът. Както полските вафлички, македонските лютеници, италианските кафета, новозеландските шоколадови риби. Разнообразието от чайове е обезкуражаващо - никога няма да мога да ги опитам всичките. Все пак си купувам пакетче сушени розови пъпки. Такъв още не съм пробвала, а розите ухаят неустоимо.

Някои от тиквите, край които минавам са с размери достатъчни да стане прилична каляска от тях - с все пейката за кочияша и стъпенка за лакеите отзад. Камбите греят бузести, нагласени и излъскани сякаш няма да ги ям, а ще се оглеждам в тях. По-сияйни са само полираните патладжани в щедри рубенсови форми, наляти и еротично предизвикателни. Щяха да минават за откровено безсрамни, ако не бяха в съседство с най-големите круши, на които моето патило и опитно око някога се е спирало. Рубенс да си  яде шапката с все перото (с репички, ако ще). Неговите платна и скици са само бледи непорочни опити да се наподоби, макар бегло, тази разкошна налятост, щедра заобленост, пищна разголена предизивкателност, сочна руменина и надипленост. Еротика на крушата. "Ела, изяж ме!" е абсолютно излиша покана. Аз поне едва се въздържам да не грабя и хапя всичко що е в обсега на ръцете ми. А аз дори не обичам круши.

Пропускам тенденционно щандовете за месо - нямам никакво намерение да се разготвя в луксозния си кухненски бокс в хотела. Веднъж ми се е паднало да не мия чинии. По километричните опашки мога да съдя, че мръвките си ги бива. Няма изобщо да се опитвам да описвам изобилието на  люспи, черупки, очи, остри перки, разнокалибрени опашки, мустаци, черупки, щипки, челюсти, зъби, пипала, смукала, крачка, лигави кожи, хрущяли, широко отворени усти, формиращи хълмисто-планинския релеф на рибните щандове. Нито могъщата им воня.

От пиле мляко, а? А какво ще кажете за: от крокодил опашка, от кенгуру кайма, от Южна Африка телешко "джърки", от Чехия "Салатка капустеная", от Белгия шоколад, от Франция пастет, от Италия сушени домати, от кокосов орех чай, от краставица супа, от боб сладкиши, от авокадо олио, от ориз оцет? Разсад за лилави моркови? Ами зелени наденички (пълнени с пиле и спанак), двуметрови шпекови салами (предполагам, че ги продават на дължина, не на килограм), кафе с ментов вкус? От питон кожа, от акула зъб, от лама пуловер, от индия злато, от Перу чанта, от Бразилия джапанки, от Тайван бумеранг, от Китай плюшена коала, от Корея австралийски флаг. Добре, добре, връщам се при храните. Колко вида гъби има според вас? Аз знам само два - ядивни и отровни. Хм, на гъбения щанд ме чака съдбовно просветление - освен малки големи, кръгли, плоски, пачи крак, питомни, горски, оранжеви, бели, кафяви и прочие и прочие гъби (каквито не че не съм виждала, но предимно в книги за природата на екзотични страни, не в кулинарни такива) тук се продават плесени, лишеи, гъбички, микози. Не, наистина, кога за последен път някой се е опитал да ви продаде лишей? В книжна кесия. С маслините е по-трудно да ме изненадат. Виждала съм всякакви. Е, не всичките на едно място, както тук, но все пак - виждала съм ги и преди. Обаче! Колко сорта зеле познавате, а? Аз се сещам за пет - включително брюкселското, японското и киселото такова. Да кажем, че аз съм може би нетипично невежа, кулинарен инвалид, с нечувано ниско зеленчуково IQ, без грам зелева ерудиция и в действителност видовете са двойно повече. Тройно! След първата дузина и половина изгубвам желание да ги броя. И това е само зелето. Ами разнообразието от растително олио, оцети, ориз, подправки? А хлябовете?!! Мили Боже, сладкишите!!! Забравете милионите съвети за отслабване и загуба на тегло. Всички знаем, че не работят. Ще ви дам съвет как гарантирано да се сдобиете с наднормено тегло. Много лесен. Хващате самолета за Аделаида и от летището - директно на пазара. Там само по веднъж отхапвате от всичко, което ви се стори неустоимо, непоносимо, нетърпимо, неудържимо, немислимо, невъзможно привлекателно. Само по веднъж! Ако искате да останете в категорията под 200 килограма.

Алтернативен вариант - сядате в руското кафе. И се опитвате да решите кои две пирожки да опитате като за начало. За стимулиране на интелектуалния процес му сръбвате набързо един борш с щедра лъжица сметана и черен хляб с масло. После опитвате зелевите рулца и безволево се оставяте китайското девойче на щанда да ви убеди, че пелмените са толкове леки, без излишни мазнини, сервирани в напълно прозрачен бульон, та са направо без калории. И тогава най-наивно питате кои са най-хубавите пирожки. Купувате си по една от всеки вид, докато малодушно позволявате на китайчето да прави безсрамни комплименти на ужасния ви руски. Само тези от най-горния рафт. Само дясната половина. Само най-популярните. И изяждате всичките шест с дългото органично кафе, докато зяпате пожълтелите снимките на Червения площад и още неприбраните коледни украси (в края на май). Под одобрителния поглед на руското бабе с астраганова ушанка и вирнат нос, което продължава да пържи пирожки с ефективността на машина. И с лукавата усмивка на баба Яга. Внимание! Ако искате да си останете само с наднормено тегло, без да ви показват в цирка като най-дебелият човек в света емигрирайте незабавно. Изгорете си паспорта и никога повече, за нищо на света не стъпвайте в Южна Австралия. За всеки случай и в Русия не ходете.

Аз съм от онези досадници дето проповядват разни работи, но сами не следват съветите си. Дървен философ му се вика на таквоз. На следващата сутрин съм пак там. Довела съм 16-годишно подкрепление и този път поръчвам без задръжки от всички пирожки. От медените - две. Преглъщаме ги с прясно приготвен борш. Вече сме първи приятелки с всичкия обслужващ и готвещ персонал на щанда - оказва се, че тези не са оригиналните собственици на бизнеса, били го купили наскоро, а руснаците-основатели се били преместили в Бризбън. А, така! Остава и кафене да ни отворят там и тогава ела и гледай как се поставят световни рекорди по ядене на пирожки. Засега обаче имам нелеката задача да забавлявам ненагледното си чедо в град пълен предимно със сухи  есенни листа и свиреп режещ вятър. Вече е хапнала, видяла е всяка сергийка на пазара и започва да показва признаци на отегчение и нетърпение - знаци от които всеки родител на тийнейджър се страхува като от чума. Така че я повеждам без разтакаване към Чайна таун.

Всъщност ясно определена граница между пазара и азиатския такъв няма. Или поне е невидима за невъоръженото ми око. Обаче е осезаема за всичките ми други сетива. Въздухът става душен, спарен, натежал от влага и миризми, труден за дишане. Ароматите на готвено се съревновават за вниманието ми, смесват се, борят се за надмощие в потресения ми нос. Хората се умножават. Човешкото множество се превръща в истинска тълпа - с блъсканица, мощни течения, протуберанси, по-тихи ръкави, завихряния, задръствания, настъпвания. Някой разлива гореща супа в краката ми, друг изкрещява в ухото ми на неразбираем език, съборени чинии дрънчат в далечен ъгъл, горещо оли цвърчи в тиганите, млади момчета секат вдъхновено месо и зеленчуци със страховити сатъри и още по-страшни трясъци. Шумът е непоносим. Абсолютно всеки човек край мен вика в мобилния си телефон, затиснал с длан другото си ухо. Дори и тези, които се хранят. И сервитьорите също. Само готвачите май не се включват в надвикването, но те пък дрънчат юнашки с тигани, черпаци и тенджери, и така се включват достойно в децибелната надпревара. Едно време, като бях досадно дрънкащо хлапе майка все ми повтаряше: "много приказки - на пазара" и аз все не можех да схвана защо пък точно на пазара. Е, сега най-после ми се изясни. Ако ви се говори, елате в Аделаида на Китайския пазар - говорете си на воля, никой няма да ви направи забележа, никой няма да ви чуе, на никого няма да досадите и пак ще имате многобройна аудитория. Пък може и едни нудъли да му хапнете в суматохата. По сингапурски.



Невидимата граница, която сме прекосили е като въображаемата линия, дето разделя континента Европа от Азия. Уж само символична, виртуална и имагинерна, пък всъщност много по-реална, многоизмерна и непреодолима от материалните знаци, граници и гранични пунктове. Разделя Изтока от Запада, европейската култура от ориенталската. Разделя езици, традиции, религии, вярвания. Очертава фронтовата линия на сблъсъка на две древни цивилизации. Така и тук, в азиатската половина на пазара сме попаднали в друго измерение. Тук се говорят различни езици (неевропейски), продават се други стоки, готвят се различни храни, хората изглеждат различно и се държат различно, цветовете са различни, работното време на безбройните магазинчета и ресторантчета е друго. Тук се бачка яко, без почивка и работата не е забавление. Обслужването е ефективно, но много далеч от любезно. Витае усещане за нещо евтино, не особено чистоплътно, не твърде изискано или непременно изпълнено с достойнство. Тук хората се потят и се редят на дълги опашки, и се докосват неволно един друг, и си викат в лицата, и не се чувстват длъжни да се усмихват. Тук сме в Азия. И аз започвам лекичко да се изнервям. Да се чувствам в чужди води. Докато издрапаме до изхода косите и дрехите ни са просмукани дълбоко с миризма на готвено, подметките ни са хлъзгави от лепкаво-размазващи се субстанции, очите ни са насълзени от изпаренията и препълнени с невиждани чудесии, носовете ни стачкуват, ушите са заглъхнали, мозъците ни са в ступор и гладът за приключения ни е напуснал напълно. Имаме нужда от тишина, чистота и спокойствие. Е, може би и от малко възпитано-дистанцирана, превзето-артикулирана европейска (евентуално английска) реч.

Тръгваме да ги търсим по добре преметените от вятъра широки улици. Имената на заведенията, край които минаваме са "Адиамо", "Чао", "Аморе", "Белла", а които не са извадени от първа глава на италиански разговорник за начинаещи звучат още по-екзотично: "Мезе", "Кафтан", "Шафран", "Шанхай", "Индийска наложница", "Танг Фат". Според данните от последното преброяване най говорените в аделаида езици след английския са: италиански, гръцки, виетнамски, мандарин, кантонски, немски, арабски. Следвани от корейски, холандски, хърватски, босненски. Ето затова Южна Австралия произвежда най-вкусната и разнообразна храна на континента и е отда-а-авна неоспорима столица на австралийското винопроизводство. Английските заселници донесли със себе си социалното устройство, планирането, управлението и инфраструктурата, а източно- и южно- европейците - традициите си в земеделието и кулинарията. Резултатът е очарователен, съблазнителен, прелъстителен, уютен, ласкав и неустоим. Като ваканция на село при баба - хранят те вкусно, поят те неуморно, завиват те топло, обсебват те с грижа и внимание, обезсилват те с доброта и удобства, може даже на църква да те заведат.

Розетката над входа на катедралата "Свети Франциск Ксавиер" е невероятно сложна, детайлна, фантастична, шарена, симетрична. Съвършена. А уж християнството проповядва смирение. Искам на всяка цена да видя вълшебната светлина струяща през калейдоскопичните цветни стъкълца вътре. Влизаме, но не успяваме да се полюбуваме на светлинното шоу, защото над главите ни е разположен балконът за хористите. Където има дим, има и огън. Е, предполагам по същата логика трябва да се очаква, че където има балкон има и...гласовете са нежни, ангелски, издигат се високо в божествен сопран под сложно заплетените готически островърхи арки и ни оставят без дъх. Спомням си как преди години многообичната ми щерка - тогава още невинно петгодишно същество, присъстващо на църковна сватба за първи път - след първите тактове на песнопението идващи от невидимия балкон ме попита шепнешком и с неописуемо благоговение в очите: "Мамо, Бог ли ни говори?". Тогава отрекох. Сега не бих. Слушаме с възхищение репетицията на хористите, докато група чевръсто шетащи лелчета украсяват интериора с бели сатенени панделки, розетки от тюл и вази с разкошни букети от бели рози. Приготовления за сватбена церемония, очевидно.




Докато сме все още на богоугодна вълна, решаваме да отскочим и до гръцката църква в западната част на града. Малката джобна карта, по която се ориентираме  е доста схематична и не ни дава точния адрес, така че се полутваме из уличките на Западната тераса. Намираме повече от една църкви, обаче са или силно изразено бароково-католически, или масивно-каменно-англикански. Накрая питаме единственият жив човек на улицата, който ни се усмихва широко и ни упътва с твърдението, че той самият също отивал там, ей сега, само малко щял да закъснее. Ние всъщност нямахме идея че имаме уречена среща, но все пак се забързваме в указаната посока. Гръцката църква се познава отдалече по византийската архитектура, макар и с някои модернистични елементи - тухлена, осмоъгълна, покрита с купол и с неизбежната камбанария. Празнично облечени хора се тълпят пред портите. Да, и ние вече се досетихме - още една сватба. Купуваме си свещички от костюмиран чичко на входа и влизаме да разгледаме. Икостас, изографисан купол, кристални полилеи, икони, свещи, аромат на тамян, провлаченото монотонно нареждане на свещеника, възрастните жени с черни забрадки сред издокараното множество, дантели, позлата, дрънченето на кандилото. Сега вече наистина се връщам в детството. Аз май не съм много ревностна християнка и ходенето ми по църкви е било все в детски години по ученически екскурзии "Опознай родината, за да я обикнеш", та миризмата на тамян завинаги ще остане в съзнанието ми свързана с онези невинни безгрижни времена.

Следващата ни туристическа дестинация е Ботаническата градина. За да се спасим поне за малко от грубиянските милувки на настоятелно ухажващият ни есенния вятър хващаме безплатния градски автобус до там. Шофьорът е безкрайно любезен, обявява по озвучителната уредба специално за "двете млади дами" на коя спирка да слезем. (Да пътуваш с шестнайсетгодишна придружителка си има и положителните страни - покрай нея и аз минавам за мацка.) Маха ни с ръка на изпроводяк, сочи покровителствено към пешеходната пътека - сакън, да не се затрием поради неправилно пресичане и с ръмжене и пухтене автобусът завива зад ъгъла на поредната елегантна каменна къща с виненочервена лозница отпред.

Ботаническата градина е като всички други такива - предимно зелена за мое огромно съжаление, с многобройни пътечки, алеи, кътове с подправки и билки, други с блатни растения, вековни дървета, подстригани морави, цветя, тропическа гора в остъклен парник с импозантна архитектура, много рози, живописни кътчета, декоративни фонтанчета.



Прострона, красива, пълна с птици и млади хора в нелепо облекло - още сватби. Не една, не две, не три. Голямо бракосъчетаване пада в този град. Явно това е основната съботна атракция в Аделаида. Като няма фестивали и други забавления през май хората се поослушат, поослушат, пък ако не ги покани някой на сватба, вземат, че се оженят. И хем мераклийската го правят. То са едни сатени, тюлове, фракове, шапки, коне, ретро-автомобили, лимузини, чадърчета, токчета, кринолини, камери, фотографи, осветление, озвучаване. Голяма дандания. И шарения. Щото булките може да са в бяло, ама шаферките не са. Да не споменаваме изобщо свекървите, бебетата и другата разнообразна, разнокалибрена рода. Дават ни повод с часове да одумваме, коментираме, подхилкваме и най-общо да се забавляваме за чужда сметка. Горещо препоръчвам на всички туристически справочници да започнат да рекламират съботния сватбен парад в Аделаида като алтернативно забавление. Даже виждам пазарна ниша за нов вид туризъм. Достатъчно е само да се създаде уеб-сайт, където да се публикува информация за всички предстоящи сватби - къде, кога, в какъв стил. И туристите ще могат да си избират в кой град, в коя църква, парк или батаническа градина да се разходят, за да позяпат и да се повеселят. Не вярвам младоженците да имат нещо против. Тъй и тъй са се наконтили и прежалили, поне повече народ да ги види. Може даже конкурси да се въведат за най-хубава, най-безвкусна, най-разточителна, и прочие сватба, а зрителите да гласуват със ес-ем-ес-и. Пък като сме започнали с разработването на бизнеса защо да не добавим и реалити шоу, и специализирано списание, и телевизионен канал, и... добре, добре, спирам дотук. Моля само, който се захване с реализацията да се съобрази с авторските ми права. 50% от печалбата са ми достатъчни.



Голямата изненада е амазонският павилион с гигантските водни лилии Виктория. Онези, дето всички енциклопедии обявяват за най-големите водни растения в света, с диаметър на листата достигащи до 2 метра. Не мога да видя дали във водата плуват пирани, защото павилионът е затворен, но дълго зяпам през стъклото изумителните зелни тави на листатав и елегантни розови цветове. Не знам защо, но тази лилия винаги е символизирала за мен екзотиката. Най-недостижимата екзотика. И ето, че в Аделаида, в най-сухия щат на Австралия, накрай света, се срещнах с късче от екваториална Амазония. (Пирани съм виждала вече в Нова Зеландия.) Глобализацията май си има и своите плюсове.

БЛАГОДАРЯ ти - просто невероятен разказ, наистина ми е изключително приятно да те чета

Току що прочетох творбите ти от последната година - вярно доста несвоевременно но пък кой е идеален:).
Страшно ми харесва заряда в текстовете - няма как да се отпусна и лениво да ги прочета , а преживавам всеки образ , мирис , вкус и твоето ярко, небрежно, леко ехидно и емоционално присъствие .
Честита нова къща - изглежда страхотно място на страхотно място .

Поздрави от България - Николай Захариев

Ники, благодаря за 'леко' -то пред "ехидно"!
Много се радвам на твоите бегли посещения. Догодина да не забравиш да се веснеш пак :)

поздрави от Бриз Вегас!
Изабела