Събуждам се на Марс. В ушите ми кънти с неимоверна тежест тишината. Не се чува птича песен, даже гарванския парламент се е умълчал злокобно. През тесните процепи на щорите в стаята ми се излива мътна червена светлина. Гъста и тежка като кръв. Мирише на прах. Тягостно и зловещо. Ако такива са всички марсиански сутрини не е за чудене, че малката червена планета е още ненаселена.

Сънено дръпвам тънкото шнурче, което прибира щората и за момент преставам да дишам. От шок. Вместо неизменните ярки сини куинсландски небеса и неуморния заварчик над покривите, панорамният ми прозорец представя чуждопланетна гледка. Мътна ръждиво-оранжева пушилка. Сякаш горски пожари бушуват навсякъде около мен в пълна тишина. Краят на света с изключен звук. Силуети на къщи и дървета. Червеникав сумрак. Атмосферата е гъста, прашна и непропусклива. Слънцето не се вижда никакво. Може пък да не съм на Марс, а на Венера.

Която и да е планетата, има добро водоснабдяване, канализация и електрическа мрежа. Работят безотказно. Вземам бърз душ, навличам дрехите си бързешката и се качвам в колата. Видимостта е намалена, налага се да включа фаровете. Не че помагат особено, но ми дават усещане за контрол - съоръжена съм с подходящо оборудване един вид, и го използвам адекватно, по предназначение дори в последния ден на света. Защото какво друго може да е това, ако не радиоактивен прах затиснал цялата планета след светкавичната ядрена война снощи. Е, ние нищо не сме чули, ама то е защото сме далече - океани ни делят от всеки друг континент и ядрена политическа сила.

От радио новините научавам, че оранжевият армагедон е само пясъчна буря. Силен вятър от запад е вдигнал огромни маси червен прахоляк в пустинната централна зона на континента и го влачи на кълбета на изток. Е, пак е радиоактивен де, ама не заради вражеско нападение с ярено оръжие, а заради урановите мини във вътрешността на Австралия. Да му мисли, който няма закалката на Чернобил. Радиоводещият възбудено изрежда пооранжавелите градове на източния бряг - в Сидни е затворено международното летище, полетите се отклоняват за Бризбън, в Рома (Рим) видимостта е само 30 метра, в Туумба традиционният Фестивал на цветята се представя сред нетрадиционни оранжеви декори, туристите носят маски. Вдигам поглед нагоре - небето е с цвят на тухла. И точно толкова плътно. Ако бризбънското летище е още отворено при тази видимост, какво ли е в Сидни.

В офиса се налага да включим осветлението. Климатиците не успяват да се преборят с вездесъщата миризма на прах. Прозорците на седмия етаж предлагат еднообразна гледка - кълбеста оранжева мътилка. Интернета прелива от снимки и новини за пясъчната буря. Сидни наистина изглежда свръхестествено - оранжево небето, оранжево морето, оранжева тревата, оранжев и градът. Най-тежката пясъчна буря от 70 години насам. По някое време се обажда дъщеря ми. "Мамо, какво е времето при вас?" "Оранжево" - отговарям лаконично. "Война ли е започнала?" - пита наивно чедото. "Не, мамо, изригнал е вулкан." Повтарям набързо версията с пясъчната буря и й заръчвам да затвори прозорците и да си седи в къщи. Опитвам се да си спомня прането ми на простира бяло ли беше или черно. Вечерта ще открия, че е оранжево. Колата ми от златиста е станала медна. Даже черната ни котка е станала кафеникава. (Бялата мъдро е изкарала деня в гардероба и блести белоснежна на оранжевеещия фон на домашния ни интериор.)

Надвечер започва да се изяснява. Птиците се накъсват да пеят - наваксват за целодневното мълчание. Вечерните новини ме разсмиват с твърдението, че ръждивите прахоляци са отпътували за Нова Зеландия. Представям си как над Окланд се изсипва оранжев дъжд.

Съботата изкарваме в чистене, пране и миене. Чак хартията в принтера беше розова. И чаршафите в леглото - напудрени с керемиден прах. Пред автомивките се вият дълги опашки. Кметът официално отменя забраната за миене на къщи и улици - можем да поливаме с вода колкото и каквото си поискаме. Цели два дни! Съседите се надпреварват да си мият прозорците. Целият град се кипри чистичък и лъскав. Колата ми е дори полирана и парфюмирана.

В събота вечер западният вятър се усилва. Замирисва отново на прах. Птиците се умълчават. Звезди не обсипват свода небесен. В неделя се събуждам на Венера - планета с млечна плътна атмосфера. Вече дори не ме интересува от коя точно част на пустинята е довят белият прахоляк. Щастлива съм, че черното ми пране е прибрано. И се заричам повече да не мия колата. Добре че не се юрнах като комшиите да си мия прозорците!

В Окланд този път ще вали бял дъжд. Като в онази приказка "Като мине червената вода, като мине оранжевата вода, като мине бялата вода..." Чудя се само какъв ли късмет ще си извадят от цветните води на австралийските дъждове.

Илюстрации - Сидни през фотоапарата на Веско Петров:
http://veskopetrov.blog.bg/novini/2009/09/23/armageddon.402422

Бял дъжд не валя в Окланд, но виж оранжева зора и ние посрещнахме.
Поздрави от слънчев и мокър Browns Bay.
Деница