Лесно му е било на Одисей! Имал само една Итака в сърцето си. И вярната му Пенелопа - и тя там. На въпроса "Откъде си?" имал ясен еднозначен отговор: "Итака". Трябвало само да се върне някак до там.

Ами ние? Глобалните номади, дето на същия въпрос отговаряме с три изречения и извинителна усмивка, щото сме наясно, че и три часа да говорим пак няма да стане ясно. Откъде сме? Хм, чакай да видя. Като живеех в България нямах никакви съмнения - от Варна. После, в Нова Зеландия, без секундно колебание заявявах, че съм българка. След това станах "от Окланд".  В Австралия нещата се комплицираха - българка от Нова Зеландия. Опитвала съм да твърдя, че съм киви (Което си е самата гола истина.Имам ли паспорт? Имам.), ама с тоя акцент никой не ми вярва. Сега в България съм вече "варненка от Австралия". Ама пък съм публикувала книга за Нова Зеландия. Журналистите луди станаха, докато разберат откъде съм всъщност. Като прибавим и разнообразните варианти в изписването на последните ми две местожителства - Окланд, Оукланд, Бризбън, Брисбан, Бризбейн, вече и аз се обърках окончателно. Пък Одисей к"во? Пяли му русалки. Ама поне е знаел къде отива. Капка съмнение е нямал. По колко начина се пише Итака? А?! И трябвало ли да обяснява в родината си, че е итаканец от Троя? Не, нали? А Пенелопа случайно да е била в Троя? Или в друг някой древногръцки метрополис? Не. Ами, лесно му е било тогава! Русалки! Ха!

Докато чакаме на празното, голо, кънтящо софийско летище да обявят полета ни за Москва ми е мъчно, че напускам дома си и се радвам, че си отивам у дома. Моите две Пенелопи - черна и бяла дългокосмести - ме чакат вярно, излегнати на слънце пред прага на австралийската ми къща. Мислех, че се връщам у дома в Итака преди три седмици, когато пристигнах на същото това безлюдно летище. Сега съм поела обратно - пак към дома. Къде го съвременния Омир да опише тази Одисея? Или новият Артър Кларк?

Чета книга на друг объркан итаканец - пише на български, ама героите му живеят в Америка - и слушам разсеяно откъслечните разговори на още разноезични пътници, залутани из гранитогресната пустош на международния терминал "Враждебна". Бърша скришом по някоя сълза отвреме навреме и си покашлюквам тихичко. Замъчила ме е една суха кашлица напоследък - от цигарения дим из варненските кафенета ли, от що ли. Явно много съм се изнежила в свободната от никотинов пушек Австралия.

На Шереметиево този път пристигаме без куфари, само с ръчния багаж, с подобрен руски и с твърда решимост да не се поддаваме на психологическия натиск на таксиметровите шофьори (аристократични маниери или не, синеоки или другояче). Измъкваме се разочароващо лесно и се упътваме по добре замаскираната пътека към железопътния терминал. Указателната маркировка е разпръсната безразборно, разнокалибрена и нееднозначна, в достойна за сюжет на Дан Браун игра "Следвайте скритите знаци" (И очевидни уловки). Промъкваме се през строителна площадка бълваща прах, грохот и скучаещи работници с гащеризони, минаваме през необозначени врати и под зацапани с цимент завеси от найлон, крачим дълго по безлюдни коридори край неработещи магазини за сувенири и облепени с вестници (Московские новости) витрини, прекосяваме покрит с хлопащи ламарини временен надлез, изследваме завършващи в тупик тунели, пробваме заключени врати, но най-накрая намираме успешно свещения граал - гишето за влакови билети. Даже успяваме до сръбнем по един великолепен руски борш в ирландската кръчма на гарата докато чакаме експреса. С черен хляб!

Половин час по-късно сме вече надлежно стоварени на друга московска гара, откъдето можем да вземем метрото до хотела. На площадчето пред метро-станцията гъмжи от народ в прохладната привечер. Разни съмнителни лавки предлагат тестени закуски и бира, млади хора висят на групички, пушат, свирят на китари, надигат запотени бирени кутийки, говорят по мобилните си телефони. Импровизирани временни сергии предлагат всякакви боклуци от всички краища на света. Бабичка проси. Кубетата на малка черква светят златни в мекия здрач. От продавача на книги си купувам "Обитаемия остров" на Ди-Ви-Ди. Филма. (Много е добър! Много руски. Много истински.Точно по книгата - точно както всеки филм по книга трябва да бъде.) Бояна съумява да спазари две ушанки с петолъчки (подарък за приятели австралийци) за няколкото евро, които успявам да събера из чантата си - остатък от предишното ни посещение. После се гмурваме в дълбоките недра на московското метро. Вече сме свикнали със страховито стръмните ескалатори. С подземния вятър. Не ни стряска плашещия тътен на устремно пристигащ влак, отразен отново и отново в кънтящата утроба на декорираната с мрамор и бронзови полилеи станция. Чувстваме се сред свои в тълпата забързани хора. Трясъкът на внезапно затръшващите се врати ни забавлява. Воят на ускорението ни изпълва с нетърпение да се гмурнем отново в потайностите на никога неспящия град. Следующая станция "Кузнецкий мост".

Този път знаем кода за бронираната входна врата на кооперацията, където се помещава хостелът. Появяваме се ухилени на прага и поздравяваме свойски девойчето на рецепцията. Знаем се вече, я.Тя от своя страна засиява от щастие и просто няма търпение да ни зарадва с вестта, че има новини за нас. (На мен ми се подкосяват краката.) Очень хорошие новости! Понеже сме такива редовни и специални гости, видите ли, и понеже тук нямат свободни самостоятелни стаи (Какво ли се е случило с резервацията ми отпреди шест месеца??) компанията ни предлага бонус-нощувка в най-новия си хотел, съвсем в центъра на града (наистина - точно до Большой Театър), в стая с много по-висока категория (с баня!). Даже не хотел, а Артел (от Арт и Хотел) пълен с картини и произведения на изкуството (демек точно като за изискани европейски пътешественички като нас). Все так новенькое, чистенькое и замечательное! И целият Артел само за нас! Ние ще бъдем първите и единствени нощуващи там. Каква привилегия! Започвам да се чувствам като ВИП персона. Но вярна на балканския си земен темперамент допускам, че има някаква уловка и любезно настоявам да ни настанят тук в любимата стая с ронеща се мазилка, изметнати дограми и дървени двуетажни нарове. Чувствам се така привързана към сталинския тип архитектура и съм направо пристрастена към нестихващия грохот на градския трафик, нахлуващ през незатваряемата балконска врата! Не може. Няма места. А в новия хотел всичко е така замечателно, и такси ще ни извикат да ни закара дотам, и ключове ще ни дадат още сега, и в сградата на артела има такъв страхотен ресторант (това улучва вечно гладното ми придружаващо лице право по слабото място), че накрая се предавам. Грабвам ключа и послушно следвам девойчето надолу по стълбите до шумния тротоар на  деветнайсетлентовата главна московска улица.

Таксита не се виждат в натоварения вечерен трафик. Не и с просто око. Нашата усмихната рецепционистка явно притежава други сензори, с които прониква под привидната реалност на профучаващите коли(нямам представа какво е ограничението на скоростта в тази част на града, но автомобилния поток се движи в плътни колони с над 70 км в час) и разпознава истинската им същност на средства за транспортни услуги, скрита за очите на непосветените, защото излиза решително на платното и махва с ръка. Само веднъж. После благоразумно скача обратно на тротоара. Ако аз имах поне малко съобразителност останала в изтощения ми от емоции и пътуване мозък, щях да залегна. Но не успявам. От три различни ленти (не непременно най-външните), три необозначени автомобила отбиват внезапно, без да дават мигачи или да си правят труда да намалят, разминават се на косъм с поне дузина ПТП-та, причиняват неописуем хаос и завихряния сред бързеите на реката от метал и стъкло, спират рязко - с подобаващо свирене на гуми и зрелищни взривове от улична прах, и се кротват като опитомени лъскави зверове току пред обутите в лачени сандалки нозе на Укротителката. Предните прозорци се отварят беззвучно и тънкокраката Надя влиза в преговори. Докато аз се боря с поредния пристъп на кашлица, провокиран от кълбата прахоляк в носа ми и стреса от току-що преживяното, милото девойче освобождава с жест първия автомобил и преговорите продължават с втория на опашката. Шофьорът не знае думичка английски, но е склонен да ни отведе до новия ни адрес. Автомобилът няма никакви таксиметрови отличителни белези и по всичко личи, че чичката просто се опитва да изкара няколко евро докато се прибира от работа в тежкия вечерен трафик. Като открива, че аз поназнайвам малко руски започва да се изживява като екскурзовод и ни показва с гордост грейналата в ярки петунии и теменужки кръгла градинка точно пред сградата на бившото КГБ (сега ФСБ), където според него някога бил паметникът на Феликс Дзержински. Ама го махнали, закарали го в някакъв парк край реката и сега бившият площад Дзержински се казва пак Любянка, както е бил известен още от къде 15-ти век, с удовлетворение заключава московчанинът. Да, кимам аз любезно, обаче голямата ми уста не успява да се сдържи и прави коментар, че малко по-надолу по същата улица, току пред Большой Театър все така си стои паметникът на Маркс - чистичък, поддържан и даже с положени цветя. Е, да ама Маркс не е масов убиец, лично отговорен за смъртта на милиони, обяснява ми авторитетно чичката и спира пред сградата, която според него трябва да помещава нашия Артел. По ирония (на съдбата или на който там ги организира тия иронични работи) спира точно пред бронзовия барелеф на Ленин, известяващ всеки, който се интересува от подобни безсмислици, че в тази сграда през 1927-ма година вождът на революцията изнесъл пламенна вдъхновяваща реч пред събрание на печатарските работници. Бронзът е почистен и лъщи достолепно на прясно реставрираната фасада на историческата сграда. Кой, Владимир Илич Ленин ли не е масов убиец, отговорен лично за смъртта на милиони?!? Но въпросът ми остава незададен - моят събеседник, с няколко евро по-богат, вече е отпътувал към топлата вечеря и вечерната емисия на Новости, които го очакват у дома. Ние нарамваме раниците и поемаме към нашата си вечеря и хотелски легла.

Сградата, както всички други в централна Москва не е просто къща, а бивш дворец. Огромна, достолепна, реставрирана, с контрастно боядисани фасадни декорации, дълги редици от еднакви високи прозорци, огромна арка над асфалтираната алея към вътрешния двор, изпод която вихрени руски тройки са извлачвали някога тежки шейни. В днешно време вътрешният двор е доминиран от няколко контейнера за боклук, купчина строителни материали и половин дузина джипове с черни стъкла, паркирани в каре пред  необозначена врата - очевидно кухненският вход за доставки на лъскавото баровско заведение, край което минахме по улицата, ресторант "Савой", в който се вихри шумен купон. Прилежащите към джиповете дебеловрати момчета на средна възраст с черни панталони, златни ланци, маркови тениски и слънчеви очила (в девет вечерта) пушат в групичка и си говорят сдържано - без излишно викане, шумни псувни и невъздържано ръкомахане. От време навреме завръщат търпеливо облечените в официални роклички и костюмчета хлапета, които изхвърчат през вратата увлечени в бясна гонитба и пронизителни детски писъци. Досмешава ме от тази съвременна трансформация на някогашните мутри-борчета. Вместо анцузи Пума - тениски Келвин Клайн, вместо евтини маратонки - дизайнерски италиански обувки, и вместо да размахват бухалки се изживяват като гувернантки. Ех, трудни времена донесе капитализма по великата руска шир! Даже бодигард да си вече не е хич лесно. Трябва да си мултитаск, да имаш стил, обноски, да си хем бияч, хем шофьор, хем детегледач. Боже, колко мъка има по тази земя, Боже, подхилквам се аз, ама само наум, и с облекчение откривам входната врата на Артела в противоположния ъгъл на двора - много далеч от пушещите гувернантките с пищови.

Според Надя от рецепцията на хостела, стаята ни трябва да се намира на третия етаж, на втория е прехваленият ресторант с бохемска атмосфера и народни цени, а първият (за който Надя нищо не спомена) се оказва нещо средно между склад за употребявани строителни материали и специално проектиран терен за тренировки на военни спец-части. С висока степен на трудност. Не виждам никакъв друг начин да стигна до бленуваните легла и душ на последния етаж (освен ако не река да се пробвам в абсейлинг), така че с подходяща тежка въздишка превивам гръб и пропукващи колене, и поемам по лабиринтния маршрут. Припълзяване под дървено скеле, прескачане на локва с мръсна вода, внимателно промъкване между кофи с боя, прашни торби цимент и мокри капещи найлони, прескачане на коварно щръкнала на нивото на глезена дъска, преодоляване на купчина мърдащи маркучи, припълзяване под още по-ниско скеле, този път с патешко ходене, по-голяма локва - този път синя, балансиране върху нестабилна пътечка от разхвърляни тухли, нова купчина дъски. Бояна ще припадне от смях и кеф - за втори път откакто се приземихме на руска земя си играем на Индиана Джоунс. Детето е във възторг. Майка му е близо до истерия и на ръба на физическите си сили (Не съм спала изобщо предната нощ във влака, и само символично съм полагала глава на възглавницата през последните три седмици в България, не съм яла нищо след леката закуска в самолета и борша на гарата, сухата кашлица е станала постоянна и май имам температура). Пред входа на ресторанта - тъмен като пещера, пазен от отегчен брадясал бодигард (без тъмни очила), възрастна лелка със забрадка и работна престилка попива със стирка друга мистериозна синя локва. И двамата видимо се развеселяват от очевидното ни намерение да продължим нагоре под завеси от оплескан със синя боя найлон, още ниски дървени скелета, плетеница от маркучи, множество баки с боя, гора от дръжки на валяци и четки, и пъргави сини водопадчета, игриво подскачащи от стълба на стълба с подобаващ ромонящ звук. За да дам някакво обяснение за абсурдното ни намерение соча нагоре и питам:"Артель, да?" Лелчето отзивчиво ме уверява, че хотелът не работи и "Там сейчась только художники. Рисуют." Аха-а-а! Разбулена е мистерията на сините локви и водопади. Е, само в синьо ли рисуват - питам на шега. "Модернисть1 они." - избоботва с неочакван бас и още по-изненадваща ерудиция бодигарда и приключва разговора. Бояна вече смело се промушва между скелета и маркучи, превита одве (не знам дали от смях или за да избегне синия капчук) и не ми оставя много време да умувам над въпроса кое модернистично течение се характеризира с прекомерна и екслузивна употреба на небесно син цвят. Сещам се само за синия период на Пикасо. Ще трябва да си поговоря пак с начумерения бодигард, явно има какво да науча от него.

Художниците (цяла бригада млади мъже в оплескани с боя гащеризони) зарязват работата си и се захващат усърдно да подсвиркват и коментират нашия бавен прогрес. Поздравяват ни с добродушно дюдюкане, когато най-после се добираме до суха и равна земя, и хлътваме зад найлоновите завеси на изключителния, артистичен, модернистичен, уникален, комфортен, невиждан и неповторим московски Артел. Чак сега се сещам, че ключът, който Надя ми даде няма номер и не знам за коя стая е. Но се оказва много лесно да позная. Всички врати обточващи дългия паркетен коридор, обзаведен с декадентска мека мебел в ярки десени и окичен с кристални полилеи от черно стъкло, са отворени и разкриват прясно боядисани кънтящо празни помещения. Няма жива душа. Само една врата е затворена и моят ключ меко превърта в ключалката й. Леглото е скован от дъски дървен подиум. Но застлан с пухен дюшек, копринени чаршафи и сатенена ръчно бродирана завивка. По стените висят разностилни разногабаритни картини и огромен пачуърк с котка и дъб. На перваза на прозореца пищна зелена папрат ни маха приветствено в прохладния полък на вечерния бриз. Банята е кабинка от стъклени тухли, иззидана в средата на стаята. Чистичка, новичка и нелепа. Обаче душът не оправдава страховете ми, че стопаните са забравили да включат бойлера за първите си ВИП гости - горещата вода шурти весело (Да е жива и здрава Надечка!)по дървения(!?!) под. Е, сензорното осветление се изключва всеки път щом престана да се движа, но аз все пак не съм някаква разглезена безхаберна австралийка и помня още студените безелектрични безводни варненски зими от края на осемдесетте, когато масово практикувахме къпане на тъмно (и се чувствахме привилегировани при това, че поне вода имаме), тъй че дискотечното осветление не може да се класира дори в най-ниската категория на личната ми класация за неудобства. Мивката е също издълбана от дърво и това трябва да призная ме изненадва в еднаква степен с оригиналността както и с непрактичността си. Но пък кой е казал, че артелите трябва да са практични?

Измили синята боя от косите си, навличаме чисти дрехи и се спускаме отново по синеводния водопад на стълбището. Вече познаваме терена, не носим раници и успяваме много по-успешно да избягваме сините капчуци и да се провираме под ниските скелета. Под нов дъжд от подсвирквания и овации (художниците все така рисуват в девет и половина вечерта) се строяваме чинно за проверка на площадката на втория етаж пред нашия стар познайник, експерт по изобразителните изкуства и бодигард на заведението за обществено хранене с неизвестно име и интериор по-тъмен от катакомба. Отегчено кимване - демек, влизайте. И сме вътре.

Млад чаровен сервитьор с умопомрачително и сърцесъкрушително излъчване на курсант от военно-въздушната академия или витяз от руските народни приказки ни поздравява галантно и ни настанява на маса за двама, връчва ни менюта и се оттегля дискретно в тъмните сенки на просторното помещение. Сега можем да се огледаме на спокойствие. Интериорът е много автентичен. Изглежда като стар аристократичен дом на царедворци от времето на Николай Втори. Малко след избухването на революцията. От високите опушени тавани висят тежки стъклени полилеи с висулки и позлата, но в помещението няма електричество. Осветлението се осигурява от треперливите пламъчета на свещите, красящи застланите с безукорни колосани бели покривки маси, край които се кипри колекция антикварни столове асорти. Дървени, тапицирани, с прокъсани подлакътници, избелели облегалки, куци крака, липсващи пречки, кожени, плюшени, лакирани, полирани, овъглени, опушени, елегантни и очукани. В същото състояние са и стените. Едната блести дискретно със сатенения блясък на обрамчени с резбовани рамки пана, другата е загубила рамките, съдраният сатен виси безпомощно като знаме в безветрие и разкрива ронеща се мазилка и петна от влага. Третата е изрисувана с изящни зелени лозници, опушени и обгорени в далечния край. Не знам дали е била революцията, но тук нещо определено е избухвало. Всичко в този ресторант ми напомня картините на Ленин, изобилстващи в моите някогашни учебници по история, обществознание, руски език, литература и какво ли не, висящи по стените на учителски стаи, комсомолски стаи, музеи, клубове на ОФ-то, културни домове, общински съвети, АПК-та, библиотеки и къде ли не. На масивните маслени платна и репродукции Вождът беше винаги изобразен сред дворцови интериори с тапицирани в червен плюш канапета, дърворезбовани чудовищни бюра, бронзови лампи и кристални полилеи, тежки завеси, величествени мраморни стълбища, високи махагонови библиотеки, подвързани с кожа и надписани в злато книги. Всичко това често заметнато с бели чаршафи, които винаги са ме озадачавали (е, не повече от изобразения потресаващ разкош който очевидно обитават водачите на революцията, докато народът мизерства и се занимава със същинското правене на революция). Ленин е винаги с палто или поне вълнено сако с жилетка, което намеква, че са малко хладнички тия просторни палати. Е, кой би могъл да предположи че ще дойде ден, в който аз да се чувствам като персонаж от онези маслени платна (какво ли стана с тях?) - настанена в бивш дворец сред остатъци от разкош и революции, потръпваща от хлад в изпълнения с тайнствени течения салон, обслужвана от млад витяз със срамежлива усмивка и чудесен английски, посръбваща водка от кристална чаша, замезваща с черен хляб и италиански салати. Десертите са фантастични - с истинска сметана и диви горски ягоди, с вишновка и бишкоти, млечен сладолед и крем брюле, но и двете пътешественички сме вече ужасно уморени, моята неспираща кашлица ме е изтощила напълно, водката и недоспиването се съюзяват в коварен комплот и ни прогонват в посока към леглата. Докато плащам сметката забелязвам как един от сервитьорите се спъва в покрития с пищни автентични мозайки под и цяла шепа рисувани фаянсови плочици се разхвърчават и тракат в тъмното. Дори не са залепени. Младежът ги сритва небрежно обратно с крак и ги понамества с върха на обувката си.

Дървеното ни легло се оказва невероятно удобно и нито приглушената музика от вилнеещия в "Савой" купон, нито неестествено светлото синьо небе (вече е почти полунощ, но летните дни са дълги по тия географски ширини), нито моята несекваща суха кашлица успяват да ни удържат в съзнание. Ставаме в пет и хукваме към най-близката станция на метрото.

Утринното московско небе ни се усмихва със същото бебешко синьо като полунощното такова. Същото синьо с което рисуват художниците на Артела. Синьо като очите на белокожата руса хубавица, седнала срещу мен в метрото. Синьо като в реклама на Аерофлот. Синьо като роклята на Василиса Прекрасна. Синьо като в приказка.