Времето в Куинсланд е най-хубавото в света. Това е безспорен, многократно доказан, всеобщо признат факт. 300 слънчеви дни годишно. Триста!!!! Официалният псевдоним на Куинсланд е Слънчевият щат. Ако се провеждаше международен конкурс Мис Време, Бризбън щеше да прибира световната титла неизменно, ежегодно, безсъмнено и без изключения. То, затова и няма подобен конкурс. Защото другите претенденти просто нямат никакви шансове.   Обаче! Както нашият мъдър скептично-песимистично-цинично настроен народ е прозорливо и далновидно заключил: Много хубаво не е на хубаво. От опит го е казал народът, а не от черногледство или депресия. И трябва да призная, че да-а-а, има една такава работа. Между нас да си остане, ама времето в Куинсланд страда от тежък, непреодолим, нелечим недъг. От трагично душевно заболяване. Шизофрения. В остра форма. С усложнения.   Двете му личности съществуват във вечно противоборство, отричайки, избутвайки, подтискайки се една друга. С променлив успех и непредвидим резултат. За ужас и потрес на свидетелите и потърпевшите. Класически случай на Доктор Джекил и Мистър Хайд.   Сутрин се събуждаш, гледаш навън едни дълбоки сини небеса, един искрящ от свежест въздух, едни закачливи декоративни облачета се изтягат мързеливо в синята постеля, неуморният ранобуден заварчик заварява ли, заварява над облаците (от четири и половина сутринта, щото нали сме много специални и си нямаме лятно часово време), птичките пеят в захлас (не непременно мелодично, но гласовито и безспирно), цикадите надуват високооборотните си дрелки и бормашини до умопомрачително кресчендо, утринният бриз люлее нежно щорите на прозореца. Шест часа по-късно, когато се излюпиш като пеперуда от климатизирания си офис-пашкул, отвъд автоматичните врати те очаква пак същият стар познайник – слънчев, топъл (по-скоро горещичък – към 32, 33,34 градуса), ясен, искрящ и някак тъжествен, и празничен. Доктор Джекил ни се представя в пълното си непостижимо великолепие.   Но още шест часа по-късно нещата изглеждат различно. Залезе ли слънцето, Мистър Хайд изгрява на небосклона. Без задръжки и преструвки. С всичка сила и с голяма доза мракобесие.   Няма следа от синьото небе и мързеливите пухкави облачета – превзети са устремно от черно-сиви пълчища, агресивно размахващи огнени мечове сред барабанен тътен и грохот на небесни копита. Лекият бриз се е превърнал в бурен вятър с внезапни непредвидими пориви, откъсващи с лекота огромни сухи клони и палмови листа от високите корони на дърветата, реаранжиращ капризно металните улични кошчета за боклук, тежки рекламни билбордове, сенници и градинска мебел. Щорите са на парчета от мечешките му ласки. Цикадите и птичките немеят от ужас. Заварчикът се е потулил нейде без следа, сменен сега от Лудия тенисист, изсипващ щедро ледени топки пинг-понг (някои с нестандартен размер) над главите ни заедно с тоновете вода, шуртяща от отворените до край небесни кранове. Искрящото тържествено-празнично настроение е мутирало в мрачна апокалиптична драма с елементи на бедствие и  привкус на тъмни страсти.   Никой вече не си спомня дори добрия Доктор Джекил. Всички сме в плен на зловещо развихреното въображение на злия Доктор Хайд.   Но най-лошото е, че шизофреничната зараза се разпространява в околната вселена и става причина за множество стряскащи трансформации: крайпътните канавки да се държат като буйни реки, реките да се изживяват като просторни езера, пасищата и нивите да се мислят за блата, градските транспортни подземни тунели да се пълнят с вода като гигантски водни пързалки, покривите на къщите се преструват на хвърчила, а въздушните електрически кабели се опитват да станат подземни (или поне подводни) такива, барабар с прилежащите си стълбове и трансформатори. За броени минути Слънчевият щат е превърнат в негостоприемен воден свят. В убедителен декор за сцена от Края на света.   И тогава започва нашествието на жабите.   Първият предвестник е малко зелено дървесно жабче, симпатично и ококоренко, седнало ненатрапчиво на прага ми, сякаш очакващо официална покана. Поставя нов световен рекорд в дисциплината скок от място, когато Муцьо го подушва любопитно, изкарва ми акъла, едва не докарва инфаркт на котарака и се загубва безследно в дъждовната тъма.   Минути по-късно, вече стресираният котарак изпада в шумни котешки изстъпления, които не секват, докато не откриваме източника на муцьовата тревога – две миниатюрни жабчета, проникнали през невидимия процеп под гаражната врата (благоразумно избягвайки ледената канонада на градушката отвън), изследващи безстрашно обширното циментово пространство. Докато се опитваме напразно да изловим котките и жабите едновременно, за да предпазим първите от отравяне (в случай, че скокливците са силно отровни захарно-тръстикови жаби) и вторите от мъчителна смърт чрез многократно олигавяне и изплюване от беззъби котки (и двата ни домашни любимеца са лишени от повечето си зъбна ограда поради здравословни проблеми), двата дребосъка се изнасят с олимпийска целеустременост към пералното помещение и изчезват напълно.    Изкарваме неспокойна нощ под музикалния акомпанимент на шумен жабешки хор. С изумително талантливи солисти.   На сутринта времето пак ни се представя в слънчевото си Аз на Добрия Доктор Джекил, сякаш буреносният разрушител Хайд никога не е съществувал. Не така, обаче, стои въпросът с жабите.   Те определено си съществуват и даже преобладват в обилно наквасената околна среда. А, като стана дума, и в коша с дрехите за пране.   Тъкмо съм успяла да преодолея шока от утринната си неуговорена среща с жаба пред пералнята, гаврътнала съм едно бързо кафе за възстановяване на емоционалното си равновесие, и се вливам в сутрешния невротизиран трафик, на път за кварталната автогара. Жаби са размазани по пътното платно навсякъде, накъдето се обърна. Преобладаващо от гигантската захарно-тръстикова разновидност, дето са невъобразимо отровни и грозни, и са признати за враг номер едно на куинсландското селско стопанство и природа. Еколозите и правителството са отдавна вдигнали ръце от тях, признавайки пълното си поражение в борбата с вредителя, затова куинсландските шофьорите ги мачкат стръвно, колчем им се удаде възможност. Със същото безжалостно удовлетворение, с което новозеландците трепят посумите. Гнусни, пъпчиви, противни и огромни приживе, размазани на асфалта чудовищата са още по-страховити и ужасяващи. Добре, че съм още безчувствена в посттравматичен шок след прединфарктната си среща с жаба рано сутринта, та не се травматизирам особено от кървавото жабешко Ватерлоо!   В дълбоко-замразяващия хладилник на седмия етаж на корпоративна сграда в центъра на града, където е инсталиран служебния ми компютър и поради това съм принудена да наричам „офис” за мое (предполагам и на читателя) огромно облекчение жаби няма. Достъпът до нашия етаж е строго контролират с много стриктни мерки за сигурност (влиза се само с личен пропуск) и това явно забавя нашествието. А, може би, ниските температури ги отблъскват. Но жабки все пак ми се кокорят от корицата на списанието, захлюпено на бюрото на колежката. Рекламират мобилни телефони, май. И от уебсайта, на който все попадам, докато правя маркетингово проучване в Интернет – Hotfrog.com – Гореща жаба (Що за идиотско име е това?! Кой нормален човек си кръщава бизнес-сайта на Жаба, пък била тя гореща, студена, хладка, затоплена или в друго термично състояние?!), с червена жаба за илюстрация, разбира се. Закачливо протегнала краче през половината компютърен екран.   Обедната ми почивка е напълно доминирана от земноводни, тъй като имам неблагоразумието да се разхождам в Ботаническата градина, на брега на реката, само на две пресечки от нашия офис. Преливащите от циментовите си корита изкуствени езерца в парка гъмжат от костенурки, змиорки, дребни рибки и попови лъжички. Влажната трева край алеите и речната тиня сред мангровите дървета са пренаселени с жаби – зелени, на раета, ококорени, скокливи и нахални. Велосипедните алеи са извънредно опасни не само с безразборно нахвърляните по тях палмови клони и прочие мъртва флора, довяна от снощния вятър, но и заради внезапно изкачащите на асфалта жабоци. Колоездачите стават пишман, че са избрали този маршрут. Но кулминацията на деня е безспорно жабокът, който се кьофна върху носа на обувката ми и се кокори доволно около минута оттам като шампион, покатерен на стълбичката на победителите. Нещо като: „Видяхте ли сега колко съм красив?” Остави мокра следа върху черната изкуствена кожа (която веднага гнусливо изтрих) и неприятното (и трудно за изтриване) усещане, че ме е настъпвала жаба.   Мистър Хайд ни посети отново с падането на нощта. Придружен от Куинсландския Кралски Хор на Гласовитите Жабоци. Котарака мяука и драска с часове в гаража, а аз развих полезния навик да влизам в пералното помещение с изострено внимание, без чаши с горещи течности в ръка и тежко въоръжена.   А, и се научих да избягвам градската Ботаническа градина след дъжд. (Доктор Джекил ми е симпатичен, но имам едно наум със земноводните му сподвижници.)  

Е в България........четири сезона
А и най-вече,корена ни е тук

много добре си го описала ;))))))