Ако ви терзаят тревоги напоследък във връзка с глобалната икономическа криза и бъдещето на света по принцип, ако високите цени на петрола не ви дават мира и пропадането на цените на акциите на световните борсови пазари ви е постоянна грижа, сега имате още един и то много основателен повод за тревога, угриженост и мрачно размишление. Една голяма световна петролна компания е под невъобразима угроза. Пети по добив на природен газ в света, трети по добив на нефт и аз в Австралия, австралийският петролно-газов магнат САНТОС с мощно икономическо влияние не само в Даун-ъндър, но и в такива неподозирани световни петролни икономики като Киргизтан, Индонезия, Виетнам, Бангладеш, Египет и Папуа Нова Гвинея, е в в голяма опасност. Нае ме на работа.   За непросветените САНТОС може да звучи по латиноамерикански, испански или гръцки секси, но реалността е по австралийски прозаична. Името е съкращение от South Australia Northern Territory Oil Search. И аз бях много разочарована, защото сред стотиците колеги, с които ме запознаха в първия ми работен ден нямаше нито един, който поне малко да прилича на салса-танцьор или поне да притежава южняшки футболистки чар, всичките са все от англо-санксонската раса. И са все инженери. Уф, няма отърване от тях.   Ако си мислите, че работодателят ми си е сложил главата в торбата ей така, лековерно и доверчиво, просто не бихте могли да сте по-далеч от истината. Интервюираха ме, проверяваха ме, тестваха ме, изпитваха ме и ме преглеждаха, мериха, теглиха и проучваха повече от три месеца. В процеса на доказване на моята безукорна благонадеждност, абсолютна достопочтеност, невероятна  професионална пригодност и безсъмнена компетентност трябваше да представя инженерна диплома, но също и да издържа математически тест с решаване на задачи за деца от втори клас – събиране, изваждане, закръгляне и май на едно място имаше даже умножение; да демонстрирам владеене на английски език (интервюиращите не можеха да се начудят, че уж съм се научила да говоря английски в Нова Зеландия, а пък виж, на, приказвам почти като човек – всичко ми разбират), но също и да направя някакъв безумен тест, с въпроси от рода на: ”Кои от следните думи са цветове?”, които едва ли биха затруднили дори неговорещите езика; да дам проба за алкохол и наркотици; да покажа физическа пригодност за работа в офис чрез клякане, ставане, ходене на пръсти, навеждане, изправяне и патешко ходене (Кой, за Бога, се придижвижва с патешко ходене на работното си място, било то офис, нефтена платформа, лудница или космически кораб?!!); да напиша всичките си адреси от последните десет години (Уж за проверка на криминалното ми минало, но според мен, за да тества дългосрочната ми памет.) Голямо ровене падна из тефтерчета и документи да събера всичките си безнадеждно забравени адреси от близкото и далечно минало.   Правиха ми също тестове за психологическо профилиране и въпреки това ме взеха на работа. Луди хора. Е, отне им три месеца да вземат това фатално решение, но все пак окончателният факт е, че в бризбънския офис на САНТОС вече има три българки. Откакто ме назначиха гледам, че акциите на компанията са паднали с 42 цента, ама това си е техен проблем. Аз акции нямам. Затова пък, имам заплата.   Като се сдобих с документ, който черно на бяло удостоверява, че съм човек с доходи (макар все още да нямам такива), веднага си изкарах кредитна карта и сега най-после се чувствам пълноценна личност. По тия краища на света Декарт го цитират така: „Имам кредит, значи съществувам.” Като си получа заветното парче пластмаса по пощата най-после ще стана пълноценен гражданин. Щото то да харчиш готови пари от дебитна сметка не е куул и съвсем не те прави пълноправен ползвател на граждански права и свободи. Виж, като харчиш на кредит, това е друга работа, ставаш много по-благонадежден, ухажван и уважаван член на обществото.   Всички, дето споделят моите старомодни, консервативни и стереотипни схващания за взаимоотношенията работник-работодател, вероятно си мислят, че като имам заплата, сигурно нещо работя, като съм назначена в компанията, трябва да знам какво правя, като съм служител, вероятно имам някакви задължения. Да, ама не. Модерното схващане за служителя в голяма австралийска компания е съвсем различно – разкрепостено, анти-стереотипно, либерално, демократично, политически коректно и прочие. За два дни, откакто „работя” не съм все още говорила с прекия си началник, не съм свършила за две стотинки работа, не съм се сдобила с парола за достъп до интранета на компанията, не съм научила какво всъщност ще работя, дори не знам в кой отдел съм на работа. Явявам се в офиса по някое време сутрин (От Личен състав ме посъветваха да гледам да идвам на работа преди обед.), пия кафе, говоря си безсмислени неща с хора, които не познавам (те също не ме познават), ползвам обедна почивка, возя се със скоростния асансьор нагоре-надолу из сградата (компанията има офиси на седмия, четиринайстия и петнайстия етаж), преструвам се, че чета таблата за безопасност на труда, докато всъщност отчаяно се опитвам да се ориентирам и да налучкам правилния коридор в лабиринта на нашия етаж, за да стигна най-после до бюрото си и да не се озовавам все или пред тоалетната, или пред принтера, пия още кафе, обзавеждам празното си бюро с канцеларски материали (не че имам дори бегла идея какво ще работя и какви материали ще използвам), но най-вече и най-много се любувам на гледката през прозореца.   Да, имам и гледка. Шокираща. Всеки си представя, че ако работиш на седмия (или четиринайстия) етаж в центъра на града и бюрото ти е с лице към прозореца, то гледката от високото към космополитния мегаполис трябва да е зашеметителна. И да, трябва да призная, че зашеметяващ ефект има, но се дължи не на далечните хоризонти, а на клаустрофобията. Всичката гледка от моя прозорец се изразява в безброй черни огледални прозорци на съседната сграда – нагоре и надолу, наляво и надясно, докъдето мога да видя - на една ръка растояние. Шокиращият елемент са паяжините.   Като ги гледам от плебейските низини на тротоара високите сгради и небостъргачи ми изглеждат много модерни, лъскави и чак футуристични с огледалните си стъкла, необичайни форми, авангардни декоративни елементи. Виждат ми се някак много лъскави, чистички и новички. Като стерилно-съвършените другопланетни градове в „Междузвездни войни”. На практика, обаче, повечето са строени през осемдесетте и деветдесетте години на миналия век. И неотваряемите им прозорци не са мити от тогава. От черните стъкла на съседния небостъргач ме дели само ширината на улицата. При грандиозните мащаби на сградите тези няколко метра помежду ни изглеждат нищожни. Единствената причина да не си подаваме телбода и калкулатора през прозореца е, че въпросните прозорци нямат механизми за отваряне. Освен това стъклата са полу-прозрачни, сиреч прозрачни са отвътре навън, ама отвън изглеждат огледални, т.е. не мога дори да видя хората в отсрешния офис (ако изобщо е офис, а не склад, например, или многоетажен паркинг), камо ли да им искам телбода. Мога, обаче, да изучавам в детайли плетката на огромните прашасали паяжини, обрамчващи стотиците алуминиеви прозоречни рамки. Като в анти-утопичен фантастичен филм от седемдесетте – всичко край мен навява мисли за преходност, тлен и забрава.   Затова пък, обедните ми почивки са като едночасов бразилски карнавал – пищни, шумни, диви, претъпкани, шарени, слънчеви, пренаселени, забавни, пресищащи, празнични, чаровни, закачливи, музикални, щури, неконвенционални. Защото ги прекарвам из улиците на делничното бризбънското сити. Някой ден сигурно ще ми омръзне, но за сега съм все още в плен на неустоимия чар на този град – тълпите, суетнята, слънцето, суетата, автомобилния трафик, архитектурната еклектика, нескончаемия адски трясък, тътен и вибрации от строителните обекти на всяка улица, досадните улични анкетьори и търговци, лятната жега, птичия многоброй, лъскавите витрини, безбройните светофари, туристите, разноезичната реч, шегаджиите, мобилните телефони, цялата градска лудница.   Ако науча някой ден какво всъщност работя, обещавам да известя многоуважавания читател на този скромен блог. За сега стискайте палци на САНТОС да оцелее, въпреки повишената концентрация на подозрителни балкански субекти в офиса и свързаното с това неизбежно падане на цените на акциите. Ако се интересувате от вътрешна информация за предстоящите промени в цените на петрола, съветът ми е: минавайте на газ. САНТОС ме назначиха на работа заедно с още няколко стотин души, за да работим по новия им проект за осем милиарда долара за добив на природен газ от въглищни залежи. По-точно метан, най-екологичното въглеродно гориво. В него е бъдещето. Е, аз едва ли ще успея да усвоя всичките осем милиарда, но обещавам да направя всичко по силите си.   Пък, ако досега не сте се тревожили за бъдещето, вече е крайно наложително и основателно. И причина ви осигурих. Тревожете се!   Поздрав най-сърдечен! Австралийски Киви-Патилан.

успех в новото начинание,ще видиш ,че като разбереш кааво работиш и акциите ще почнат да се качват.
Тео