Да, знам че повечето хора не биха категоризирали язденето като екстремен спорт. И аз не бих, докато не се изправих персонално пред нечифтокопитното чудовище. Планина от сияйна шоколадова коприна се разтриса нервно от локални земетръси. Подковано копито с размерите на лята джанта тупва нетърпеливо в прахта и едно голямо черно око ме поглежда от висините: „Ще се качваш или не?” Стремето виси на височината на гърдите ми и за да го стигна с крак ще тряба да направя нещо като полу-шпагат, от който вероятността да се метна на седлото е с няколко процента по-малка от тази Мюнхаузен да се самоиздърпа за косата. Милостиво ми предлагат да използвам стълбичка. Изкачването е дълго. Възсядането – несръчно. Гласът ми – истеричен, когато се опитвам да подкарам возилото с „Де-е! Де-е!”. Конят вече знае, че не съм никаква ездачка и прави каквото си поиска. В този конкретен момент – поскубва свежа тревица. Широкият като корабна палуба гръб се люлее от силно вълнение (Боже, дано не хванa морска болест!), а наведеният ниско конски врат ми позволява да видя истинското растояние до земята – аз съм не на палубата, а на най-високата мачта! Стиснала безпомощно юздите, подритваща нежно копринения корем в отчаян опит да внуша приятелски намерения и желание за потегляне. Чудовището не се интересува.   В същото време моето извънземно се хили доволно, възседнало лъскав черен жребец – най-красивото нечифтокопитно което съм виждала в живота си. Язденето, разбира се, е нейна идея. Врънка ме за коне откакто се помни и най-после е успяла да ме изнуди – вземаме първи урок по яздене в конна ферма в Роторуа. Собственичката на конюшнята ни инструктора лично.   Как се кара кон? Много лесно! За спирачка – дърпаш юздите силно към себе си, за газ – риташ животинката в корема с шпорите и охлабваш юздите. Ако искаш да завиеш надясно издърпваш десния ремък, завой наляво – дърпаш левия. Направо фасулска работа – няма скорости, няма съединител, не се ползват мигачи и няма значение кой на кого е отдясно – няма правила за даване на предимство. Просто си караш.   Е, да де, ама първо трябва да тръгнеш.   Моят кон потегля чак, когато останалите са се отдалечили достатъчно, за да му доскучее само с мен. И когато настигаме другите започваме да ги хапем по задниците, да ги бутаме по муцуните и всячески да се държим невъзпитано. Те се опитват да ни ритнат. Инструкторката ме поглежда няколко пъти, за да ми напомни с вдигане на вежда, че се предполага аз да командвам кобилата, не тя мен. И бога ми, аз много се старая, но все така нямам успех. На моето возило не му работят нито спирачките, нито волана. Струва ми се, че има нужда от сервиз. Или от друг шофьор.   Извънземното се справя блестящо, гледа важно наоколо, потупва свойски жребеца по врата, дава ми акъл, утешава ме покровителствено, че не съм чак толкова зле и най-накрая изгубва напълно интерес към мен. С две думи: кефи се! С инструкторката яздят коляно до коляно и си говорят нещо много задълбочено за характровите особености на конете и взаимоотношенията им с ездачите. Аз се влача отзад с моята отегчена кобила и се опитвам да се любувам на пейзажа.(И гледам да не падна, де. Това най-вече.)   Два хълма по-късно се предполага, че вече сме се опознали добре с животните, свикнали сме на ритъма им и можем да преминем към по-вълнуващата част от ездата – да попрепускаме като хали по надолнището. Или нещо такова. Препускат някои – с възторжено „Я-ха-а!”, с развети коси и гриви като същински Покахонтас. Другите се вълнуваме повече от дребните жълти цветчета под онова храстче. После забелязваме, че сме изостанали и се втурваме да настигнем другите. Без „Я-ха-а!” и без възторг. Но с развята грива и много отрицателни емоции предимно в спектъра от „О, Боже!”, през „Мразя го това животно!” до „Ще го убия това хлапе, дето ме подреди така!” Лицето на смъртта се мержелее пред очите ми, сменяно от време на време от инвалидна количка с хромирани спици. И в ужаса пред неизбежното моите инстинкти за самосъхранение най-после сработват. Сграбчвам юздите изкъсо, дръпвам назад , опъвам стремената напред и с всичка сила и извиквам „Стоп!” с най-страшния си глас – онзи, дето го практикувам върху подрастващото в къщи от 15 години. На извънземното отдавна вече не му пука от страшни гласове, но конят се впечатлява. Заковава на място с пръхтене. Инструкторката се обръща усмихната и ми прави знак с вдигнат палец: демек добре съм се справила със ситуацията. Ха, има хабер тя аз колко ситуации съм преживяла, в колко тийнейджърски войни съм победила и що бойни тактики съм разработила. Да ми беше казала от самото начало, че кобилата е тийнейджърка, щяхме да се разбираме без проблем.   От тук нататък моят кон се държи прилично. Системите за управление внезапно се подобряват, жълтите цветенца изгубват привлекателността си и таман да вземе и на мен да започне да ми харесва язденето, пристигаме обратно във фермата. Ако си мислите, че слизането от кон е по-лесно от качването, значи никога не сте опитвали. Пак се налага да ползвам стълбичката. После инструкторката се отбива специално, за да ме похвали, че съм имала добър подход към животните, разбирала съм ги била.   Ми как иначе, аз цяло извънземно отгледах!  

iskreno se nadiavam boiana da ne 4ete tova koeto pishesh ina4e niama mnogo da i haresa

Аз с такава родителска гордост разказвам за нейните подвизи и моите падения.

изабела

abe znaesh li ti mai stavash za politik,po tvoia na4in zvu4i 4e e istina

Roditeli i deca,nikoga ne mojem da mislim ednakvo,da pravim ne6tata po edin i sa6ti na4in.Takava e orisiqta da si maika-da razbira6 vsi4ko,da pro6tava6,e,ponqkoga da se opitva6 i da kazva6 koe vsa6tnost i spored teb e pravilnoto.Ti si edna prekrasna maika i jena,Boqna e 4udesnata ti da6terq.Obi4am Vi i dvete!
Sonya