Човек и добре да живее се жени (омъжва). И става родител. После извънземни отвличат детето му. И го подменят с извънземно. По причини на политическа коректност наричано тийнейджър. Човек и добре да живее изпада в недоумение. И СЕТИ недоумява също. Къде е детето ни и как се комуникира с извънземни?   След като изпробвах всички лингвистични похвати, за които бях чувала, и няколко, за които специално прочетох, зарязах вербалния подход. Една американска психоложка (не и запомних името в суматохата на акордното четене) обясняваше, че хормоните създавали късо съединение в мозъка на тийнейджъра и го лишавали от способността да чува какво му говориш, и да разбира какво му казваш. Същата теза застъпва и старата българска поговорка „Кът’ си пейш, Пенке ле, кой ли тъ слушъ”. Няма нужда да ми се повтаря повече, и без да съм Пенка схващам, че ни отсам, ни отатък океана ще се разбера с извънземните с приказки.(Или с песни) Всъщност не е за чудене, че не ме чува – с глава завряна перманентно в хладилника и уши пълни със слушалките на ай-пода е трудно.   Кулинарният подход върши работа понякога, но е много ненадежден. Един ден изплюсква всичкото свинско и обявява зеленчуците за не-храна. На другия ден е вегетарианка и яде само круши. Докато да схвана, че не обичала лук в салатата и вече е обявила и хляба за не-ядивен, пък утре се тъпче със сандвичи. Ту бърка кексове и превръща кухнята ми в съвременнен вариант на пещерата на вещиците от „Макбет”, ту се прехранва със супи. Оризът беше най-любимата й храна вчера, днес приличал на сготвени ларви. Предавам се!   Пазарният подход (сиреч пазаруването) също вече не върши работа. Колкото и да се старая не винаги успявам да подтисна погнусата и шока, и те се изписват издайнически на лицето ми колчем Скъпоценното си купи нова дрешка (всъщнот не знам какъв е правилният термин за раздърпани, недопоръбени парцали в черно, забодени с безопасни игли и нечувани дизайнерски етикети – дрехи вероятно е неподходящ израз). Така че съвместното пазаруване също отпада като форма на комуникация.   Вече не ходим на кино заедно - аз не мога да гледам безсмислени кървави филми на ужасите, тя не понася драми.   По едно време й пращах е-майли, но тя си смени пощата. Мобилния си телефон не вдига – щяла да се изтощи батерията, пък й трябвала за текстване.   С домашното ни извънземно живеем в различни паралелни светове. Единствената им пресечна точка е хладилникът (аз го пълня, тя го празни).   И екстремният туризъм.   За да няма недоразумения, още отсега да изясня: аз не съм екстремистка. И никога няма да бъда (С Кирил Маричков нямаме разногласия по въпроса). Аз съм абсолютно, безколебателно, сто-и-десет-процентово за баланс и умереност във всички вселенски измерения. Обаче извънземните не се интересуват от баланс. Извънземните се интересуват от екстремни спортове. И понеже понякога, когато е щастлива - ако съм улучила случайно тазседмичната й любима манджа или съм успяла да се усмихна лицемерно и да излъжа, че ми харесва най-новата й черна парцалка, или я оставя да слуша любимата си песен 77 последователни пъти с децибели достатъчни да напукат огледалото в банята на съседите - в някои от тези редки моменти в очите на извънземното все още мога да видя следа от усмивката на моята безследно изчезнала дъщеря, само заради нея  упорствам с опитите за общуване.   И се отдавам на екстремни спортове – извънземните обожават есктремното. За моя огромна изненада методът работи.   1. Основни положения   В същината на този подход стои идеята за разобожествяване на родителя чрез унижение. Публично по възможност, но и камерни варианти вършат работа. Няма какво да се лъжем, трудно е да бъдеш бог (и с братя Стругацки нямам никакви разминавания в становищата), но много по-трудно е да престанеш. След толкова години на безкритично боготворене извънземното става подозрително и не ти вярва. Все вижда прикрити опити за манипулация дори зад най-безкористните жестове, все чува наставнически покровителствени нотки дори в най-елементарен въпрос като: ”Какво дават по телевизията?”, например. Затова саморазвенчаването е много важен момент. Критичен!   Важно е в присъствието на извънземното да покажете неувереност, несигурност, безсилие, неумение, страх, по възможност истерия („Аз съм просто човек!”) и да потърсите опора в моралната сила, житейския опит, знанията, съобразителността, уникалните умения и яките мускули на личния си подрастващ душевадчик. Ако не сте достатъчно добри актьори да го изиграете наужким ще трябва да го направите истина. Мен хич ме няма в театрото, затова почивните дни по Коледа ме заварват в Роторуа (Пак!). Ще водя извънземното на рафтинг.   Саморазвенчаването предполага да говорите за страховете си надълго и нашироко, да се изказвате категорично против всякакви адреналинови спортове и да обявявате за луди всички практикуващи ги, да отлагате екстремните активности до безкрайност, да се дърпате и да шикалкавите. Ако пък наистина ви е страх, както в моя случай, даже няма нужда да се преструвате – отлагането и шикалкавенето ви идват отвътре. Става много убедително.   И докато се оглеждам отчаяно из Роторуа (като удавник за сламка) за някаква последна причина да не ходим на рафтинг точно днес (порой, торнадо, цунами, лахар, каквото и да е!) боговете проявяват мимолетно снизхождение към страхопъзливата ми душа, материализирано под формата на шарена книжна брошурка. Ами да! Разбира се! Защо, бе Мамино, да не идем на зорбинг! Ей тука на близко е, и времето е хубаво. Ще оставим рафтинга за утре и тогава целия ден само рафтинг ще правим. А?   За всеобща изненада извънземното склонява. Даже се ентусиазира. И за известно време дори си говори с мен. Като разбира че аз няма да зорбирам изгубва отново интерес към моята жалка персона.   2. Първи метод - Зорбинг   Още преди да е станало объркване, да уточня: зорбът няма нищо общо с героя на Казандзакис, нито с Гърция, нито със зомбита, нито със Зороастър, нито с Ницше. Зорбът си е зорб. Триметров прозрачен балон напомпан с въздух, с малка вътрешна камерка и множество еластични спици опнати между външната и вътрешната сфера. Какъвто е беличък и ефирен ми прилича най-вече на гигантско глухарче. Или на бодлива морска краставица в сапунен мехур. Обаче не лети. И не плува. Зорбът се търкаля. Забавления със зорб са възможни по два начина – като се наредиш в тълпата с кибици в подножието на хълма и гледаш търкалящите се прозрачни топки, снимаш си ги и подвикваш окуражително колкото ти глас държи, докато тайно злорадстваш и самодоволстваш колко си бил хитър да избереш този вариант, или като се свреш в малката вътрешна камера и гледаш спускането отвътре. Ако изобщо имаш време за гледане сред всичкото премятане, прескундване, прекълбучене и прочие въртеливи траектории на придвижване. Трябва да е нещо подобно на спускане в бъчва по Ниагарския водопад. Силно се надявам от агенцията за авторските права заедно с документа за патентно право да са връчили на изобретателя на зорба и визитката на добър психотерапевт.   Докато чакаме жълтият микробус да закара новата порция зорбонавти до върха на хълма (Скъпоцнното дори не ми маха през прозореца), зяпаме спускането на другите луди. В долната част на хълма наклонът постепенно намалява и накрая има насип, който спира и завръща засилените топки. Екип от служебни лица в униформи отърчават до вече неподвижното глухарче, побутват го насам-натам докато намерят люка за излизане, откопчават го и от там се изхлузват оцелелите. Досущ космонавти от руска спускателна капсула, след многомесечен престой на станцията „Мир”. Някои се возят сами, други по двойки и тройки. На последните им отнема им доста време да си припознаят и сортират всичките крайници и да се излюпят като морски костенурчета – мокри, замръзнали и залитащи. Айде за залитането ясно, обаче защо са мокри? Ами, за допълнителен кеф преди да ги бутнат надолу по хълма им лисват кофа вода в камерката. Нещо като режим „Изплакване с центрофугиране”. Много ефикасно било срещу махмурлук. Предполагам, че и добро пране ще става, ако им хвърлят вътре по шепа ”Персил”.   Не знам в кое яйце е моето костенурче, затова снимам отварянето на всеки зорб. Получава се нещо като колекция кадри от „Матрицата”, където голи тела се раждат от хранителния разтвор сред течности и слуз. Разпознавам безпогрешно дългите загорели крака на извънземното и най-накрая се появява и мократа физиономия – ухилена и с разширени от възбуда очи. Устните са сини от студ. Налага се да нахълтаме заедно с другите мокри зорбисти (зорбари?) в магазинчето за сувенири, където срещу няколко долара се сдобиваме с тениска с някакво шантаво зорбинг лого. Суха.   Сега вече сме приятелки и можем да си общуваме за известно време (поне докато осигурявам редовно и обилно хранене – извънземните се хранят на всеки кръгъл час), което стопля майчино ми сърце и му дава кураж за утрешните изпитания.  

Ще я имам предвид след няколко години:))

Iskame da se haresvame na na6ite deca,da sme priqteli,kolkoto i da sme razli4ni.Napalno te razbiram.Te sa ni svetlinkata v jivota,kolkoto i da ni izma4vat.
Sonya