Ден втори от дъждовната сага за посещението на Нейно диктаторско величество Ема и прилежащите й родители в Бризбън , столицата на Куинсланд, Слънчевият щат. (Така пише по регистрационните номера на колите, но май ще трябва да сменят девиза с „ Дъждовният щат” или „Страната на дъжда”,или нещо друго по-достоверно)   За къпане в морето и дума не може да става ( т.е. можем да си се къпем до насита, но не е нужно да ходим чак до морето за целта, достатъчно е да излезем на открито или да слезем от колата без дъждобран), така че пак изоставяме плановете за плаж и разходки в центъра на града, и поемаме на север, към Съншайн Коуст или Слънчев Бряг (може би и на него трябва да му сменят името с нещо по-подходящо, като Сивият Бряг или Мокрият Бряг, например). Целта ни е Австралийският зоопарк на Стийв Ъруин, Ловецът на крокодили. Така нареди Ема. И никой не смее да й противоречи. Най-малко аз.   Въпросният зоопарк се намира на около час път от Бризбън. Разположен е на земя, закупена от родителите на Стийв през седемдесетте, за да спасяват застрашени змии, крокодили, гущери и прочие зъбати хубавци, които били безжалостно и безсъвестно преследвани и избивани от австралийските фермери. За което аз не бих могла да ги виня, ама аз съм само чужденка, какво разбирам аз от крокодили и справедливост. През деветдесетте Стийв Ъруин превръща вече поразрастналия се семеен зоопарк в световно известна атракция с телевизионните сериали „Ловецът на крокодили”, „Крокодилски досиета”, „Крокодилски дневници” и една камара подобни псевдо-научни, но много популярни филми. Понастоящем Австралийски Зоопарк е топ-атракцията на австралийския туризъм. Тъй че, хич не е глупава Ема да ни води там. Диктаторката му разбира на туризма. Както и на другите работи. Тук ще издам под сурдинка, че в дъното на цялата туристическа операция лежи една голяма детска несподелена любов – цялата тумба се затътряме в зоопарка, за да може Ема да се срещне на живо, очи в очи с чаровника Чарли. Кой е той ли? М-м-м няма да издам сега, ще стане в развръзката, тук сме още в пеамбюла.   Паркингът отново е полу-празен, но отново това не ни спасява от тълпите туристи. Чудя се каква ли тарапана е тук в хубаво време.   Още влезли-навлезли в парка и Ема успява да влезе в устата на лъва. Т.е. – в устата на седем-метровия соленоводен крокодил, закусващ край алеята. Добре, че е циментов, та успяваме да я спасим без много тежки загуби в нашите редици.   Басейнчетата на алигаторчетата и самите алигаторчета ни изглеждат миниатюрни едни такива, почти ювелирни в сравнение с гигантския си циментов събрат ( пресъздаден междувпрочем в мащаб едно към едно с живия такъв).   Гигантските костенурки са интересни по един малко пенсионерски начин – мудни, спокойни, погризват тревица, нямат вид да се притесняват от лошото време. Може да ги пипнеш по черупката, обаче тръпката от това е като да потупаш камък или пейка. Може и да поседнеш на черупката им - пак толкова вълнуващо ще е.   Не липсва тръпка обаче в змиярника, терариума или както там е редно да се нарича място пълно със силно отровни змии (може би „офис” е добър термин). На първо място е изтипосано спящо кафеникаво влечуго с гръмкото име Страховита змия. Безлична и апатична сред пустинния ландшафт на аквариума, няма и да си помислите, че е най-отровната змия на планетата. Следващата витрина ни представя найната втора по отровност посестрима, после - четвъртата най-отровна, после - шестата. Изобщо, знаете ли колко от десетте най-отровни змии на света живеят в Австралия? Елементарно, Уотсън - всичките десет. М-да, питоните ни идват малко като разведряваща почивка – те поне не са отровни.   Наоколо поляните с разнокалибрени, разноцветни и разновидови кенгура са толкова много и скокливците са толкова кротки, и дават на туристите да ги снимат, и да ги галят, че щеше да е чак скучно, ако Ема не беше успяла да изпадне в малък дипломатически междувидов конфликт с едно нервно пухкаво създание с остри нокти. Наложи се Фотографката да се намеси като медиатор и в крайна сметка недоразуменията бяха изгладени. Мирът между двуногите – кенгури и люде – е запазен.   От кенгурските пасища се озоваваме директно в Индия – каменни Буди, многоръки богини, индийски дворци, слонове и тигри. Хранят тигъра с мляко. По-скоро го гевезят с млекцето, колкото да го поразмърдат малко и да предизвикат възхищението на публиката. Научаваме, че по принцип има ежедневно тигърско шоу, обаче никой не може да каже кога и дали ще се случи. Зависи от тигъра – ако е на кеф има шоу, ако не е в настроение – няма. Ние не изадихме късмет. Спрях да снимам малките тигърчета чак като източих до капка първия комплект батерии. Съвършенство! Най-интелигентният хищник на планетата. И най-красивият. Акулите да идат да се гръмнат.   След забежката до Южна Азия и мързелив обяд със сандвичи в закритата зала на тигрите, се завръщаме към австралийската фауна. Коали, кукабури, уомбати, емута, ехидни и някаква зала с интересна информация за кенгурите. Нямах представа, че червеното кенгуру може да скочи на 3 и половина метра височина и дванадесет метра дължина от място. Без засилване. Освен това е доста по-едро от човек. Хм, може пък да не са чак толкова безобидни тия животинки.   Небето е все така раздразнително сиво и току ни ръси с влага, но ние вече не му обръщаме внимание. Първо, защоо сме напълно мокри и сме престанали да забелязваме дъжда, и второ, защото сме стигнали до целта си – пред нас е Крокозеума.   За абсолютно разбираемо раздранение на Диктаторката, алеята се извива така, че първо минаваме край езерцето на Фреши – сладководният крокодил, и край цяла тумба негови близки роднини, изтегнати по мократа трева наоколо. После се срещаме с Ако, Уейпа и Агро, после – с Каспър, Блу и Ейми и чак най-накрая са личните покои на Чарли – телевизионната звезда и ненадминат чаровник, завладял сърцето на нашата Диктаторка Ема.   И ние също първо си помислихме, че Агро е някакъв намек за селскостопанското минало на страховития соленоводен мъжки крокодил (макар че, да си призная, идея си нямам какво селскостопанско приложение може да има един седем-метров крокодил), но се оказва, че това било само галеното му име – съкратено от Мистър Агресивен. Напомни ми за едни приятели във Варна, дето викат на дъщеря си Чудото и аз все си мислех, че е от безгранична любов и благодарност за чудото на родителството. Оказа се, че било галено прозвище, за по-кратко от Чудовището. Иначе пак с любов, де. А може би дори и с благодарност.   Трябва да призная, че Чарли беше на ниво и си заслужаваще всичкото пътуване, и всичкия дъжд в пазвата. Не само, че се беше опнал в целия си величествен ръст в прозрачната вода на басейна, но направи няколко мързеливи демонстрации на плуване в крокодилски стил, подаде си главата над водата, отвори уста веднъж-дваж и накрая отегчено се отдаде на следобедна дрямка. Ема е щастлива. Малкото й диктаторско сърчице е стоплено и удовлетворено.   За финал се отбиваме при тасманийския дявол, дивото кунче динго, една спяща лисица, няколко преживящи камили и половин дузина впечатляващо огромни пустинни дракони и варани.   Пътят към вкъщи е дълъг. Дълго е и лечението на новите подмолни настъпления на настинката с вътрешно приемане на концентрати.   ПП: Всичко описано по-горе е истината, само истината и нищо друго освен истината. Всички лица и факти са достоверно документирани. Ема си води ежедневни записки в таен дневник с катинар, та не смея да се отклоня от историческата истина нито за миг. Каквато е компетентна и детайлна, ще ме хване веднага в крачка. А пък аз, както вече споделих, се притеснявам да влизам в словесни битки с Диктаторката.  
Фотографски доказателства за автентичността на материала тук:

http://www.snimka.bg/album.php?album_id=239625    

Ama mnogo se radvah na snimkite i dalgo,dalgo si gi gledah...
Sonya