Като се опомних тази сутрин, че всъщност, поради страх от шофиране в непознатия град, на непознатия континент, по улиците с непроизносими аборигенски имена ( просто да ми се чуди човек на акъла – какво толкова страшно има) съм се затворила в къщи и никъде не излизам, и вече шест дни съм в Австралия, пък пукнат австралиец още не съм видяла, че като се ядосах на себе си, че като се качих в колата и, къде на първа, къде на трета потеглях по кръстовищата ( все забравям, че колата е ръчна) но накрая стигнах в Мола. В центъра на просветата. В музея на потребителското изкуство. В сърцето на нашия  квартал. Паркирах личният автомобил на огромен паркинг, запаметих положението му спрямо всички архитектурни забележителности наоколо, спрямо наличните небесни тела и спрямо два други особено ярки, леснозабележими автомобила, и за всеки случай си записах в тефтерчето номера на колата ( за в случай, че въпреки взетите мерки я загубя и се наложи да търся съдействие от органите на реда). Всичко това го направих не защото съм много умна или много предвидлива, а защото съм си губила колата в молове и преди. Повече от веднъж. Поех си дълбоко въздух, проверих си грима в страничното огледало, лепнах си една усмивка  и се запътих храбро, без колебание и резерви към срещата си с Негово височество Културният шок.   За всички, които не са го срещали, да уточня: Като отидете в чужда страна и се сблъскате лице в лице с факта, че там хората говорят друг език, обличат се и изглеждат различно, даже мислят различно, имат различни правила и норми, даже хуморът им е друг, харесват музика, която никога не сте чували, палят се по спортове, за които не сте подозирали, че съществуват, гордеят се с неща, които ви се виждат смешни, и намират за гнусни, нещата които вие харесвате, изненадват се от всяка ваша дума и ви изненадват с абсолютно всичко, което кажат или направят, а бе, с други думи, като се почувствате като паднали на Марс, ама за абсолютно първи път и всяка нощ сънувате,че сте на родната Земя, а всяка секунда трябва да се борите да оцелявате в марсианската действителност – ей на това му се вика Културен шок. Много е стимулиращ. Направо си е екзалтиращ! В малки дози. Той е тръпката, която превръща туризма в мулти-милиарден бизнес в световен мащаб. Но той е също, който вгорчава живота на емигрантите. Вземан нарядко, в малки дози, културният шок е приключение. Гълтан ежедневно, с пълни шепи, износва приключението, отлюспва романтиката, изтрива любопитството и бързо превръща романтичната комедия в драма, сънят -  в кошмар, забавлението - в изтънчено мъчение. Културният шок е като хероинът – пристрастяваш се от първия път ( или го мразиш и в червата си)   Аз съм по-скоро от първата категория ( макар че съм била и във втората) и очаквах с трепет срещата с Негово височество още щом слязох от самолета. Но Него го нямаше. По улиците се кара все така от ляво, както и в Кивиландия, хората пак говорят английски, пак палми, пак кръгови кръстовища, къщите – и те същите. Никакъв шок.За три-пет дена колкото видях може спокойно да се опише с бай-ганьовото „ хора, къщи, салтанати” и туй то. Ни шок, ни дявол. И затова съм се запътила сега към Мола – да се срещна с хората, да видя какво си купуват, какво ядат, как се обличат, какви книги четат, какви филми гледат, да подслушам какво си говорят, да им дам възможност да ме шокират с акцента си, със смешните си изрази, с неразбираемия си хумор, с шантавите си дрехи, с нещо.   Молът се казва Хиперкупол. Че е хипер, хипер е. Купол не видях. И Културният шок не срещнах.   Дрехите в магазините са все така неописуемо, непоправимо, безнадеждно далеч от елегантността както и в НЗ. Всичко е или вързано някак, или набрано,без подгъви и без колани, с талия под циците или под пъпа - сякаш шити за извънземни с нехуманоидна физика. Десените и материите няма да хванат окото дори на руска колхозничка от епохата на социализма - едни щамповани басмички и травирки в основни цветове и наивистични мотиви, все едно ги е избирало тригодишно хлапе с остра форма на далтонизъм. Добре, де. Знам, че тя модата в частност и светът по принцип са тръгнали на провала. Какво ти тръгнали - те направо са стигнали. Но нещо в мен все се надяваше на разнообразие. На някакво аборигенско влияние, ако щете, което да придаде уникалност, специфичност, да втъче нюанси. Обаче - йок. Даже марките и имената на магазините са същите.   Същата е ситуацията в книжарниците, кината, кафенетата, музикалните магазини, парфюмериите, даже рекламните билбордове са същите. И навсякъде е пълно с новозеландци.Ако някой от хората покрай мен не е татуиран от глава до пети в маорски стил, не носи на врата си характерните маорски костни резби или нефритени амулети, не е с тениска с крещящо новозеландско лого, или раница бродирана с "Аотеароа", то той ( или тя) ще говори с кивешки маниер, или ще е с руски акцент, или с южноафрикански, с индийско сари, или с чалма, или ще комуникира по мобилния си телефон на неразпознаваем език. С една дума - ще е от всяко друго място на света, но не и от Австралия. Даже продавачките в магазините са кивита или имат европейски акценти. Все едно никога не съм напускала Окланд. На ти тебе културен шок!    Накрая седнах на една пейка край фонтана и се замислих за глобализацията.   Много пъти съм се чудила какво толкова им пука на хората, че имало глобализация. Та чак митинги организират, терористични акции провеждат, па скандират, па се пенят. Ми глобализира си се светът, какво толкова?..Обаче сега ме удари и мен. Лично. По много чувствително място. И съм готова да скандирам и да тероризирам, ама знам че няма да помогне. Значи, вдигам се аз чак от Нова зеландия, зарязвам си там навиците, удобствата, приятелите, работата, къщата и да-изреждам-ли-още-какво, за да дойда в чужда страна, да започна всичко пак от начало, дъщеря ми да ме обвинява с поглед ежеминутно, че сме я изтръгнали от средата й, че пак сме я замъкнали на другия край на света, котките и те да ме обвиняват ( не знам за какво точно, но и те ) и всичко това за какво?! Един свястен културен шок поне да бяхме получили в замяна. Да има с какво да се фукаме – Ехе, ние какви културни шоци сме преживяли е-е-й. Нещо приключенско да има в цялата работа. Ама не. И защо? Заради глобализацията. Навсякъде – Макдоналдс, Кока-кола, Адидас, Шанел 5, Пица Хът, Старбъкс, Рей-бан, Дан Браун и Холивудска помия. Озвучени обилно с Кайли Миног.   Ми то скоро ще стане безпредметно да ходим в Китай или Занзибар. Щом като навсякъде ще ни посрещат с чипс и кола. Единствената ми надежда бяха комунистическите държави – антиамериканизъм, тоталитаризъм и прочие, обаче и те взеха да сдават фронта. Кастро залезе, Китайците са по-капиталисти и от американците. За да изпита неподправен културен шок човек вече трябва на Южния полюс да го търси. (Или в Нова зеландия, ако случайно не е бил там.)  

Бела, приятно е в твоя дом! Просто се пренасяш в един друг свят и през твойте очи се докосваш до него.
Поздрави и за това че си днес на първа страница. Защото е радостно ценното да пробие и да достигне до повече читатели
БЛАГОДАРЯ ТИ!
С ОБИЧ ДЖУЛИЯ БЕЛ

Разказваш за Австралия и Нова Зеландия с такава лекота, сякаш става дума за Плевен и Враца. Дано да доживея и аз някой ден да видя тези красиви места! Бъди щастлива, където и да си!

НЕ МИ ИЗГЛЕЖДА ДА Е БЪЛГАРСКО ТОВА ИМЕ? Да не е псевдоним?

Ви, първо искам да ти благодаря за писмото,в което ми писа за проблема в блога.
А относно името ДЖУЛИЯ БЕЛ, просто си го избрах за псевдоним. Казвам се Юлия, но от дете ми казват Джу а Бел си го взех от фамилията на моята първа любов - БЕЛЧЕВ.
с обич ДЖУЛИЯ БЕЛ

страхотно