1-ви Март 2008
Окланд ме изпраща подобаващо с лек дъждец, който тъкаля хоризонтални сълзи по илюминатора докато самолетът набира скорост. Пилотът не е от приказливите, но все пак успява да вметне в краткото си изказване поне две извинения за хладното време и кратките превалявания, които ни очакват в Голд Коуст. За окландския дъжд не споменава нищо. Не разбирам! Всеки път като пристигам в Окланд вали и никой не счита за необходимо да се извинява. В Австралия явно е различно. Хората намират за нужно да се извиняват, ако времето не е слънчево. Хм, започва да ми харесва тази страна още преди да съм пристигнала.
Три и половина часа по-късно натоварена с всичкия си свръхбагаж преминавам без проблеми митническата и паспортната проверка и вече съм в Ози. Една кивианка в Австралия.
Румен и Бояна нямат търпение да ми покажат всичко. И те ми се извиняват няколко пъти за хладното време.( Изобщо цялата тая работа с времето започва да става крайно подозрителна. Ако бяхме в Окланд, ден като този щеше да минава за прекрасно лятно време и всичко живо щеше да се е изсипало на плажа, в парка, в морето или край барбекютата, да се маже със слънцезащитни кремове и да се налива със студена бира. Озитата са едва ли не в траур, щото било облачно и температурите били под 25 градуса. Разглезени май ми се виждат.) Програмата за деня включва няколко близки срещи от втори вид – без физически контакт.
Представена съм първо на семейство гекота, които живеят у нас - на патиото. Бояна ме предупреждава, че били много шумни, но моите първи впечатления са симпатични – срамежливи едни такива, тихи и бързо се шмугват зад комина на барбекюто.
Докато се опитвам да си припомня как се кара кола с ръчни скорости( как се предполага да обслужвам три педала с два крака, и като са сложили мигачите отляво как си мислят че преди завой ще сменям скорости и давам мигач едновременно, аз колко леви ръце имам??!!) се разхождаме из квартала и околностите и най-накрая се озоваваме в коала-парк. Коалите не обичат шума, навалицата и градската суетня, лесно се стресират и поради това живеят далеч от хорските очи – в дън гори евкалиптови, някъде по високите клони на каучуковите дървета. Специално за такива като мен, дето са примрели да видят коалка има две в закрито помещение. Не е разрешено да ги пипаме, даже не е разрешено да говорим – коалите спят и не бива да ги тревожим. Налага се да се представям шепнешком и едностранно – другата страна сънува.
На излизане от коала – центъра се запознавам мимоходом и с един от представителите на осмокраката раса. Паяжината е огромна и се вижда ясно на слънчевата светлина, което е успокояващо – не е много вероятно да връхлетя ненадейно върху нещо такова без да го забележа. Затова пък стопанинът на паяжината е с размерите на дланта ми, което никак не е успокояващо, по-скоро е ужасяващо, гърбо-мравко-полазващо, косите-изправящо и истерично-пищене-оправдаващо. Единствената причина да не се поддам на паниката и да запазя присъствие на духа е, че наоколо има много хора, вероятно местни. Не искам утре Бояна да иде на училище, да срещне най-сексапилният десетокласник на гимназията и той вместо да я покани на кино да каже:” Ей, ти не беше ли вчера в коала-парка, с онази лудата жена, дето пищеше истерично и бягаше като шампионка към паркинга? Тя роднина ли ти е?” Така че майчинският ми инстинкт надделява над ужаса и паниката и даже успявам да се престоря, че правя снимка на гнусника и паяжината му.
Денят е дълъг и ми предоставя още една възможност да се срещна с местен жител – нашият съсед. Всичкото ми любопитство и ентусиазъм се изпаряват като откривам, че е южноафриканец от Окланд, току-що пристигнал, също като мен. Сърпрайз, сърпрайз. Е, друг път ще се запознавам с озита.
Докато стане време за вечеря и най-после да мога да си легна без да скандализирам семейството си с твърде ранно оттегляне, по моя биологичен часовник, все още работещ на окландско време, съм била на крака близо 20 часа. Заспивам мигновено и безпаметно.
